Стефан Пройнов: Историята на много монашески ордени, възникнали през различни векове, представлява интерес особено във връзка с тамплиерите и католическата църква, която признава официално (чрез ,,правилника”_ различните ордени, като например Бенедиктинският, създаден още през 6-ти век, Францисканският (13-ти век), Доминиканският (13-ти век) или Малтийският (16-ти век).
В тяхното развитие изключително важна, основна роля винаги са играели и световните интереси! Доказва го например Малтийският орден, чието пълно име е ,,Суверенен орден на рицарите и хоспиталиерите на Свети Йоан Йерусалимски от Родос и Малта”. Ордентът е католическият клон на древния орден на йоанитите (12-ти век), основан преди Първия кръстоносен поход от братството на Свети Йоан Кръстител със седалище болницата в Ерусалим
Ако първоначално основната задача на ,,хоспиталиерите” – както се казва орденът в началото на съществуването си – е грижа за болните, по-късно наред с нея рицарите трябвало да бранят свещената земя и вярата си, както и да защитават своите ближни, нуждаещи се от помощта им. Ето защо по-късно рицарите са наричани и рицарите на Йоан или йоанити, на името на своя патрон и закрилник Свети Йоан Кръстител.
Стефан Пройнов: От края на 12-ти век орденът многократно сменя местонахождението си, докато през 1530г. получава от крал Карл V остров Малта като ленно владение. По същото време от него се отделят Езика на Англия, под влияние на Реформацията, и немският орден Ballery Brandenburg, които съответно като англикански и протестантски ,,Орден на Йоан” поддържат и досега приятелски отношения с Малтийския орден.
Днес Малтийските рицари представляват религиозна общност и рицарски орден. Разделя се на пет големи приорати и множество национални събрания, които поддържат дипломатическите контакти с Ватикана и други страни. През 1998г. независимият Малтийски рицарски орден наброява 12 000 члена от 42 национални организации, поддържа дипломатически отношения с 81 държави, има статут на наблюдател в ООН и организира в световен мащаб множество благотворителни инициативи и програми за подпомагане.
Въпреки че при Реформацията Малтийският орден загубва английските и немските си владения, а по време на Френската революция и френските си земи, той играе важна роля в европейската история чак до 19-ти век.
Орденът на йезуитите има определени общи характеристики (например по отношение на структурата) с ордена на тамплиерите. Йезуитският орден – ,,Обществото на Исус” – е основано от родения през 1491г Игнатий (от) Лойола. Испанският благородник се отдава на военна кариера. През 1521г. е тежко ранен в битка пред Барселона и след това се посвещава на духовния живот. Според стар рицарски обичай Лойола прекарва една нощ в молитва пред изображението на Дева Мария, след което окачва меча си до олтара и подарява униформата си на един просяк.
Той прекарва известен период при доминиканците и през това време се подлага на самобичуване и медитация, за да изпита призванието си, след което заминава за Ерусалим като поклонник.
Когато Лойола открито изявява желанието са да създаде орден, първоначално среща голямата съпротива на кардиналите. Папа Павел III дълго се колебае преди официално да признае през септември 1540г. ,,Обществото на Исус”. Първоначално орденът иска официално да се казва ,,Исусова дружина”, което е отхвърлено от църквата като твърде войнствено. Това обаче не пречи на йезуитите да наричат генерал своя избран за цял живот ,,Велик майстор”.
По всяка вероятност папата нямало да признае ордена, ако не съществувала заплахата от Реформацията. По-нататъшната история на йезуитите ще докаже тази теза, църковните ръководители никога не са обичали ордена истински – той обаче е бил нужен!
През 1773г. орденът дори е забранен от папата. Едва след размириците, предизвикани от Френската революция, църквата отново се нуждае от йезуитите.
През 18-ти век,за разлика от ордена на тамплиерите, йезуитите успяват да реализират един свой проект: основаването на собствена държава в Парагвай.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
