Коя е баба Тонка и кой е известния и зет?

в История/Любопитно

В наши дни редовно се цитират имена като Левски, като Ботев, също Раковски и др. за пример на родолюбие, за българи които са се жертвали за свободата на българите, но почти никой не се сеща за  тази героиня – Тонка Тончева Обретенова, или  по-позната просто като баба Тонка. Историците предполагат, че е родена около 1812 г., и то най-вероятно в село Червен, край дунавския град Русе, в семейството на Тончо Поставчията и Минка Тончева. Съдбата и още от съвсем малка, я принудила заедно със семейството си да напусне родното си село и да заживее в град Русе, като причината затова, според историците, се крие в множеството нападения над околните села от разбойници, на които Османците не обръщали внимание. За ранните години на баба Тонка липсва достатъчно информация, знае се със сигурност, че тя се отличавала с изключителна смелост и обич към българското и българщината.

През 1831г., Тонка се оженила за младият български търговец и интелектуалец – Тихо Обретенов. Двамата заживели щастливо и след време се пренесли да живеят в романтична, но и стратегическа къща на брега на река Дунав. Тонка Обретенова била припознавана като горделива, родолюбива жена, винаги готова да помогне на всекиго в беда. В един от най-значимите, динамични и повратни периоди в българската история – Възраждането, тези нейни качества и ценности, както и вродената и смелост я превърнали в изключително важен фактор за борбите на българите. През 60-те години на ХIХ век, нейната съдба трайно се обвързала с началото на борбата за национално освобождение. Домът и започнал да посещава самият Георги Сава Раковски, който бил приятел на Тихо Обретенов. Пламенните слова на създателя на първата българска легия накарали Тонка да приеме дългът към отечеството като своя изконна цел, както признава и самата тя. Дори турците гледали на българката с подозрително око, някои от тях я наричали “баш комита” и често пращали заптиета да нахълтват в къщата и, за да търсят революционни дейци, усилията им обаче винаги оставали без резултат.
През 1862 г. в  Сърбия била създадена т.н. Първа българска легия, водена от Г.С.Раковски. Още с образуването и, тя с благословия отпратила своя най-малък син – Петър да служи там в името на отечеството. Докато той служел под водачеството на Раковски, баба Тонка все така продължавала да поддържа, във времето на борбата за църковна независимост, тя успяла заедно с други жени да издейства отстраняването на местния гръцки владика и от този момент в храмовете в околността се служело само на български език, това била наистина голяма и значима победа за времето си.

През 60-те години, в съседна Румъния българските имигранти започнали да се
обединяват около идеята за свободна България. Сформирали се чети и се изпращали хора до България с различни задачи. Все повече и повече комити се нуждаели от помощта на българката. В къщата и постоянно се укривали бунтовници, а под една от стаите било изкопано и цяло скривалище. През 1868 г., била създадена най-голямата дотогава българска чета – на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Двама от синовете на баба Тонка – Ангел и Петър били включени в нея. След разгрома на четата, синът и Петър бил убит, а Ангел бил пленен заедно със Стефан Караджа. След съдебен процес, детето и било изпратено на заточение в Диарбекир, а Караджата бил осъден на смърт. Междувременно тя става вдовица, защото мъжът и бил отровен от негов приятел – чорбаджия. Върху революционната организация последвали множество съкрушителни удари, сред които най-страшна била смъртта на дякона Васил Левски. В България започнала голямата подготовка на Априлското въстание. Междувременно единият син на Тонка – Георги заминал да учи военно дело в Одеса, другият – Никола бил назначен за помощник апостол, а най-големият – Атанас останал в къщата и да посреща тайните пратеници от Румъния.  Двете и дъщери също взели дейно участие в дейността на движението. В дома на родолюбивата българка през 1872г. бил учреден Русенския революционен комитет, който се превърнал по-късно в централен за страната. Къщата и се превърнала във връзка на вътрешната организация с тази в Румъния, в нея убежище намирали едни от най-големите дейци на въстанието, като Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Захари Стоянов и др. 
През 1876г. избухва Априлското въстание. Двама от синовете на баба Тонка(Георги и Никола) участват в него като апостоли.  След потушаването на бунта, Георги Обретенов е заловен и убит от турците. Никола участва в похода на Ботевата чета и свидетелства за смъртта на големия български герой. По-късно той е заловен и изпратен на заточение в Диарбекир, но доживява Освобождението и след него се връща благополучно в родината, заедно с брат си – Ангел.
Днес, през призмата на времето, можем да кажем, че баба Тонка е притежавала всички
важни качества и ценности на възрожденския българин. Тя е героиня, тя е мъченица, тя е майка и комит за пример. Тя губи мъжа си и четирима от синовете си и въпреки всичко продължава да се бори, да вярва и да дава всичко в името на великата цел – народното дело.

Захари Стоянов и Дъщерята на Баба Тонка

Тук е момента да включим в темата и нейния зет Захари Стоянов. Преди Освобождението от османско владичество Захари Стоянов се превърнал в един от основните стожери на национално-освободителното движение.

Той бил сред организаторите на Априлското въстание, в което по чудо оцелял. След Освобождението бившият котленски овчар се превърнал във водещ публицист, а през 1885 година бил сред хората, осъществили Съединението. Малко след това станал депутат от партията на приятеля си Стефан Стамболов и заел председателското място в Народното събрание. Безкрайно интересният му, но кратък живот приключил в Париж през 1889 година, когато 39-годишният председател на българския парламент починал от разкъсване на червата. И до днес има съмнения, че Захарий Стоянов е бил отровен при френската си визита. Загадка остава и това кой е посегнал на живота му.
Романсът между Анастасия Обретенова и революционера започнал чак след Освобождението.Обществената и литературната биография на Захари Стоянов от повече от сто години е на показ пред широката публика. Малко обаче се знае за личния му живот. Не е толкова широко известно, че писателят бил влюбен и се оженил за дъщерята на баба Тонка Обретенова Анастасия, от която имал четири деца.

Когато се запознала с бъдещия си съпруг русенска красавица била едва на 10 години.

Това се случило през 1870 г., след като дошлият от Котленско гол и бос 20-годишен Джендо Джендов бил приютен в дома на баба Тонка и започнал да чиракува при шивач в Русе. През 1877 година порасналата Анастасия заминала да учи в Москва на разноски на големия български родолюбец Евлоги Георгиев, който след Освобождението ще построи Софийския университет.

Докато била в Русия, Анастасия била ухажвана с писма от двама именити българи Захари Стоянов и участника в националноосвободителното движение Стоян Заимов. След като се върнала в България през 1882 година, тя предпочела Захари Стоянов, който по това време работел като съдебен следовател в русенския съд. Бракът между гениалния писател и съпругата му обаче не бил никак лесен за осъществяване, защото против него се обявила самата баба Тонка. Храбрата българка, чиито четирима синове прекарали младостта си по затвори и в боеве за свободата на България, категорично отказвала да приеме, че човек като Захари Стоянов може да се ожени за дъщеря й.

Когато разбрала за намеренията на щерка си, баба Тонка избухнала: „За цял Русчук Захарий е мърляч, циганин, несретник и заядлив драскач. Така мисля и аз“. Въпреки феноменалното си интелектуално израстване, за баба Тонка Захарий Стоянов си оставал медвенско селянче, приютено по милост в дома й.

Усилията на Тонка Обретенова да предотврати брака на дъщеря си обаче останали напразни, защото Анастасия извършила нещо нечувано за тогавашните обществени норми. В края на януари 1882 година тя избягала от майчиния си дом и тайно се венчала за любимия си.

Бракът с Анастасия прекратил приятелството между Захари и Стоян Заимов. Според градската клюка от онова време Заимов срещнал вече омъжената Анастасия и я попитал: „Мари, Анастасийо, защо се омъжи?“. След това прикачил на съпруга й един язвителен епитет. Разбрал за това, Захари Стоянов никога повече не се срещнал със Стоян Заимов. Пътищата им се пресекли, след като Заимов бил обвинен в публичното пространство, че е предал четата на Христо Ботев, от която бил част. Тогава, въпреки съперничеството си с него, Захари Стоянов го защитил.

Независимо от трудностите, които имали, Анастасия Обретенова останала неизменен и верен спътник на Захарий в неговия творчески и житейски път. Тя преживяла не само смъртта на съпруга си, но и кончината на три от четирите си деца.

След смъртта на Захарий през 1889 г., Анастасия отказала на тогавашния премиер и приятел на съпруга й Стефан Стамболов да остане в София на ръководна служба в Българския червен кръст. Прибрала се в Русе. Като вдовица на председателя на Народното събрание, й отпуснали пенсия в размер на 3600 лв. Значителната сума предизвикала клюки и завист.

Те обаче били неоснователни. Въпреки невероятния си писателски талант и политическата си кариера Захарий Стоянов оставил след смъртта си само едно празно дворно място от 800 кв. м. Спестявания нямал.

В тяхна подкрепа депутатът Петър Папанчев се изказал от трибуната на Народното събрание, че според него заслугите на Захари Стоянов не трябва да се възнаграждават, а точно обратното, би трябвало да се порицае заради неговите дела. Така вдовишката пенсия на Анастасия била отнета и тя започнала да изкарва прехраната си като учителка, а по-късно като касиерка в дружество „Добродетел“. През 1903 година парламентът възстановил пенсията й. Тя била минимална в размер на 150 лева.През 1892 година Анастасия била поканена от княз Фердинанд да стане придворна дама, но отново отказала. След падането на Стамболов през 1894 година русенските депутати от опозицията Иван Абрашев и Дамян Цеков предлагат пенсията да й бъде отнета завинаги и Анастасия да върне взетите до момента пари.

Анастасия Обретенова си отишла от този свят в забрава и бедност през 1926 година. И до днес тази забележителна жена остава в сянката на знаменития си съпруг и знаменитата си майка.

Но да кажем края на историята за баба Тонка, която умира през 1893 г. в Русе. Според източници почти целият град излязъл да се поклони пред паметта на тази свята българка. Тя и до ден днешен остава в историята, макар ценностите които е притежавала да са вече рядкост, а идеалите за които се е борила да са вече поругани и потъпкани, баба Тонка още грее някъде там, в миналото. Подсказва на нас как някога, някъде една българска е жертвала всичко свое с думите:“Четирима сина загубих. Двама не са живи, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лев!”.

От Стояновите „Записки по българските въстания“ черпим информацията за личността и революционното дело на баба Тонка, ето малък откъс:   

„Трябва да ви кажа,… че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали… да уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и заплашва, че ще я покачи на въжето, защото проводила четирима… синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а на нему, на забитина, ще да му купи жълти ботуши от сватбата. Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал…“.

След смъртта и на нейното име е именувано село в община Попово, област Търговище (1934). Математическата гимназия в град Русе носи нейното име, като и Залив на антарктическия остров Ливингстън. Прототип е на баба Тонка от повестта „Немили-недраги“ на Иван Вазов.

Източник: kovaklog.wordpress.com

Loading...

Вижте още от bultimes

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе