Шестдневната война от 1967 година

“Шестдневната война беше спечелена през първите два часа”, коментира Шимон Перес.

През лятото на 1967 година Израел влиза във военен конфликт със Египет, Йордания и Сирия. Това събитие е известно като Шестдневната война. Самоувереността на египетският президент Насър подвежда йорданския крал Хюсеин и сирийския държавен глава да се включат във войната. Именно високото самочувствие донасят на арабските съюзници загубата, а светкавичният първи удар на Израел му носят успеха в цялата война. Първите битки обаче, са няколко месеца преди началото на войната.

На 7 април 1967 година сирийски минохвъргачки започват нападение срещу кибуца Гадот. В отговор израелските изтребители Мираж свалят за минути шест вражески бойни самолети МИГ 21. След като губи тази битка, Сирия протестира, че Израел се готви за война. Президентът на Египет Насър се вживява като защитник на целия арабски свят и струпва многобройни войски на Синайския полуостров. От там девет години по-рано Израел се е изтеглил, за да остане демилитаризирана зона – охранявана от ООН и даваща сигурност. В Кайро започва пропаганда за война, като се твърди, че Египет е готов да хвърли всичките си ресурси в една тотална война, която да доведе до края на Израел. Президентът Насър обаче, се стреми да всява напрежение и на 16 май 1967 година иска от ООН да изтегли силите си. Противно на очакванията и без да се допита до Съвета за сигурност, Генералният секретар на ООН У Тан еднолично се съгласява и изпълнява искането на Кайро. Само три дни по-късно Египет вече има пълен военен контрол над Синай.

Всички тези събития предизвикват яростен дебат в Израел. Висшите армейски офицери и водещите политици спорят за изпреварващ военен удар срещу Египет и Сирия. Мнението на Началника на Генералния щаб на армията Ицхак Рабин и на премиера Леви Ешкол (който е и военен министър) надделява. Те не са сигурни, че Дамаск и Кайро са решени да воюват. Правителството осъзнава, че най-голямата опасност би бил всеки опит на Египет да затвори Тиранския пролив и да отреже достъпа на израелските кораби до Ейлат през международни води. С цел печелене на време и укрепване на юг, Леви Ешкол дава ясно да се разбере, че Израел не желае война. Несигурността в гласа му обаче, дава увереност на Насър, който приема тази реч като знак, че Тел Авив не е готов да воюва. На 22 май Египет въстановява блокадата на пролива. Реакцията на гарантите САЩ, Канада, Великобритания и Франция е незабавна, но не и единодушна. На следващия ден политическото и военното ръководство на Израел се събира на извънредно заседание в Тел Авив. От Вашингтон е получена телеграма, в която се изразява желанието на САЩ да се дадат 48 часа, за да се опита решаване на проблема чрез дипломацията. Всички решават, че този срок е разумен, но и приемат блокирането на пролива като акт на агресия, срещу който Израел има право да вземе отбранителни мерки.

Така започва търсенето на дипломатическо решение с цел да се избегне войната. Външният министър Аба Еван посещава последователно Де Гол в Париж, Уилсън в Лондон и Джонсън във Вашингтон. Като резултат той получава от Великите сили съвет в никакъв случай Тел Авив да не предприема първата военна стъпка и отказ да се приеме, че Египет вече я е предприел с блокирането на Тиранския пролив. Все пак Великите сили осъждат постъпката на Кайро и я обявяват за незаконна. На 27 май ръководството на Израел се събира на заседание, след като искания от Вашингтон срок е изтекъл. Решението е отложено, тъй като равен брой министри се обявяват “за” или “против” военния удар. На следващият ден идва новина, която дава известно успокоение на правителството в Тел Авив – САЩ и Великобритания се готвят да създадат международни военноморски сили, които да отворят отново Тиранския пролив. Канада и Холандия също се съгласяват да се присъединят към такива сили.

Чувството за международна подкрепа на толкова сериозно равнище повлиява на израелския кабинет и така се стига до решението за двуседмична пауза, в която да се даде възможност на международните сили да действат. От 29 май настъпва период, известен в Израел като хамтана (изчакването). На този ден Насър обявява, че проблема не е в блокирането на Тиранския пролив или изтеглянето на ООН, проблемът е в агресията на Израел срещу Палестина през 1948 година. Той отрича да има страх от Съединените щати или Запада. Изненадващо йорданския крал Хюсеин отлита за Кайро. Там той приема договора между Египет и Сирия, като иска само отделно копие, в което Йордания да замести Сирия. Внезапно Израел е изправен пред възможността за война на три фронта – срещу Египет, Сирия и Йордания. Насър обявява, че пристанището Ейлат е окупирано нелегално от Израел и дава знак, че това е първия град, който възнамерява да обсади. Единствената възможност да се избегне войната са международните военноморски сили. Края на периода на изчакване слага израелският посланник във Вашингтон Авраам Хармън, когато докладва, че “президентът Джонсън не вижда изход от кризата”.

На 1 юни настроението в Тел Авив е коренно различно – щом САЩ смятат, че няма какво да се направи – може би е време за военна инициатива. Израел е обхванат от една мрачна решителност. Започва едно чакане и приготовление, което за народа изглежда безкрайно. Новият министър на отбраната Моше Даян одобрява военен план да се нанесе удар дълбоко в Синай, съставен от командващия южния фронт бригаден генерал Йешаяу Гавиш. На 2 юни Насър си позволява да заплаши, че всякакви призиви за отблокиране на Тиранския залив, ще доведат до спиране на свободно преминаващите кораби и през Суецкия канал.

Официално положението на Израел никак не е добро. Според информациите Египет има в Синай 100 000 армия и 900 танка. На Голанските възвишения Сирия има над 75 000 войници и 400 танка. Йордания разполага с 32 000 души и 300 танка. От Ирак пристигат още 150 танка, а Египет ако има нужда може да включи в боя още 140 000 войска заедно с 300 танка. Общо това прави близо 350 хиляди войска и 1800 танка. На всичката тази армия Израел може да противопостави 264 000 души и 800 танка. Освен това арабските бойни самолети са общо около 700, а израелските само 300.

Военният план на Израел е за война само с Египет. В него се казва, че срещу Йордания ще има удар само ако е отбранителен. В неделя сутринта, на 4 юни 1967 година се събира правителството на Израел. Единодушно е решено, че оптималният момент за нанасяне на първия удар е дошъл. След края на заседанието военният министър Моше Даян остава насаме с премиера Леви Ешкол. Той предлага за началото на израелската атака да бъде 7.45ч., в понеделник, 5 юни.

Ицхак Рабин и Мордехай Ход, главнокомандващ военновъздушните сили, съобщават след полунощ на първия ден от войната, че повече от 400 египетски и сирийски самолети са извън строя. Израел владее въздушното пространство от Синайската граница до Голанските възвишения. Само 12 изтребители са оставени да охраняват небето над Израел, но рискът поет с този неочакван удар си заслужава. Войната с Египет преминава във фазата на сухоземния сблъсък. Със силна дипломация Тел Авив дава възможност на Аман да остане извън конфликта, но под натиска на Насър, крал Хюсеин отказва. Следва инициатива от Сирия, Ирак и Йордания, които едновременно нападат по въздух. Израелските самолети отблъскват атаката, като разрушават напълно сирийските и йорданските военновъздушни сили. Главната иракска база в Х3? също е унищожена. Израел печели напълно войната по въздух. Елиминирането на арабските въздушни сили дава решително значение за бойния дух и изхода на войната. Най-интензивните сухопътни боеве през първия ден са в Йерусалим. Докато израелската армия не напада Стария град, за да избегне разрушенията, то йорданската артилерия обстрелва сградите в еврейската част. Началникът на централното командване бригаден генерал Узи Наркис и командващия силите в района на Йерусалим взимат решение да отмъстят за загубата през 1948г. и армията завзема правителствената сграда, от която Великобритания е управлявала Палестина. Нападението продължава от юг и от север. Целта на първият фронт е да се завземе щаба на ООН, който се намира в неутрална земя, но е окупиран от йорданците. Операцията от север има за цел укрепената позиция край хълма Френч (на името на британски офицер, разположен тук през 1918г.). Надеждата е Стария град да се предаде след като се пресекат евентуалните му подкрепления. Въздушните сили на Израел спират настъплението на противниковите танкове, като им пресичат пътя между Йерихон и Йерусалим. През това време израелската армия завладява Абу Агейла в Синай, което дава възможност за пробив към целия полуостров. В телефонен разговор Насър казва на Хюсеин, че Шести американски флот и британски бойни самолети са помогнали при унищожаването на арабските въздушни сили. Не е известно дали президентът на Египет е знаел, че това е лъжа или просто това е бил единствения начин да си обясни тежкото поражение. На следващият ден военното командване на арабските сили предава по радиото тази история на света.

Моше Даян е решен да избегне битка на два фронта, поради което отказва да нападне сирийците на Голанските възвишения. Министърът на отбраната на Израел повтаря, че няма намерение да завзема Стария Йерусалим. Той се вълнува от факта, че армията все още не е завзела Шарм Ел Шейх – египетската позиция, която държи под контрол Тиранския пролив. Съветският Съюз вече настоява за прекратяване на огъня и затова Даян възлага на Рабин да завземе Шарм.

Съставен е план за завземането на едно от най-важните египетски укрепления, през нощта на 7 юни със съвместен въздушен десант и морска атака. Преди това обаче, египтяните дават заповед до всички части в Синай да се върнат към Суецкия канал и в нощта на 6 юни Шарм Ел Шейх е евакуиран. Сутринта на 7 юни Съвета за сигурност на ООН призовава за прекратяване на огъня. Израелското командване ускорява всички операции, но Шарм е превзет без нито един изстрел, защото евреите няма срещу кого да се бият. Едновременно с това премиерът Ешкол е натиснат да заповяда обсада на Стария Йерусалим. Така през втория ден на войната свещеният град е вече изцяло в израелски ръце. В Синай и на Западния бряг Израел почти е победил. Египетската и йорданската армии се оттеглят. Нареденото от Съвета за сигурност прекратяване на огъня е предвидено за вечерта на 7 юни, в 22.00 часа. На северният фронт Сирия не е правила опит да преминава границата и Моше Даян не позволява на тамошния командир Давид Елазар да напада Голанските възвишения. Опасенията са, че това може да накара Съветския Съюз да се намеси като противник във войната. Насър отказва да приеме резолюцията на ООН и продължава военните действия с още 24 часа.

Той прави отчаян опит да отвоюва част от загубената територия, но безуспешно. Вместо това, когато приема спирането на огъня в полунощ на 8 юни, вече е късно да спаси армията си, тъй като Даян е дал заповед за настъпление към Суецкия канал. В Синай остават 15 000 убити. Рабин дава заповед да не се убиват войниците, които се предават, а само да бъдат задържани офицерите. Генерал Елазар отива в Тел Авив с ясното намерение да получи разрешение за атака. Доводът на Даян, че Съветския Съюз ще се намеси във войната, напълно отказва намеренията на правителството. Сирия се присъединява към Египет и Йордания в искането за спиране на огъня. От началото на войната са минали четири дни, а войските на Насър и Хюсеин са разбити напълно. Израел владее целия Йерусалим, Западния бряг и Синайският полуостров. Докато победоносният началник щаб Рабин се отдава на заслужена почивка, Моше Даян променя решението си.

В 6.45 сутринта на 9 юни той телефонира на генерал Елазар и му казва да атакува Голан незабавно. Само 15 минути по-късно Рабин е събуден от новината за решението на Даян и той бърза към командния център, за да даде заповед да се изпратят подкрепления на север. Боят е жесток, а сирийските укрепени позиции са превзети трудно, само с ръкопашен бой. С навлизането на израелската войска все по-навътре през Голанските възвишения, Рабин дава заповед на Елазар да завземе единственият голям град в района – Кунейтра – който е само на 40 мили от столицата Дамаск. След като дава тази заповед Рабин разбира, че Даян иска прекратяване на военните действия най-късно до следващата сутрин – 10 юни. Той веднага телефонира на командващият войските на север, но Елазар казва, че вече е дал заповед и няма как да се спре настъплението. Истината е, че той дава тази заповед малко по-късно. Докато сирийските сили се оттеглят, то във външното министерство на Израел се обсъжда заповед при окупация да се запази еврейската общност в Дамаск – около 15 000 души. В това време върховното командване на Сирия е силно притеснено от евентуалната окупация на столицата, поради което дава заповед всички войски да се оттеглят, изоставяйки Кунейтра, но съсредоточавайки се в отбраната на Дамаск. През нощта на 9 срещу 10 юни Сирия моли Египет за помощ. В разултат Дамаск получава поредното празно обещание на Насър – ако Израел не уважи прекратяването на огъня, Египет ще възобнови войната.

В ранните часове на 10 юни Вашингтон натиска Тел Авив да спре военните действия. Даян и Рабин казват на Елазар да се откаже от завземането на Кунейтра. Сирийското радио обаче, в опита си да накара и Съветския Съюз да влезе във войната, предава че града е паднал в ръцете на израелците. Тази фалшива новина паникьосва войските в околностите му и те отстъпват към Дамаск. Научавайки тази новина, Даян отлага спирането на огъня за 14.00 часа. Войската на Елазар напредва, но в Кунейтра няма кой да и се противопостави – защитниците и жителите му са се разбягали.

Шестдневната война приключва официално в 18:30 часа на 10 юни 1967 година. Рабин признава, че израелската армия е имала възможност още на следващият ден да окупира Кайро, Дамаск и Аман. Въпреки това Израел не е тръгнал на война, за да окупира нови територии. Дори вече завзетите части представляват достатъчно бреме за еврейската държава. Броят на убитите израелски войници за цялата Шестдневна война е 777 – много по-малко от очакванията преди началото и.

Военният конфликт във Близкия изток през първата половина на месец юни 1967 година е едно от най-интересните и уникални събития в историята. Израел печели Шестдневната война срещу Египет, Йордания и Сирия благодарение на професионализма, находчивостта и упоритостта на своята армия. Голяма роля за победата изиграват първите часове, когато е унощожена цялата военновъздушна мощ на противниците.

Източник: studentskigrad.eu