Последните години на Първото българско царство

За край на Първото българско царство до скоро бе прието да се счита управлението на цар Иван Владислав (1015 – 1018 г.). Както обобщава историкът Петър Петров, в многотомната „История на България на БАН“ (1981 г.), „…през 1018 г. България за близо два века загубила политическата си независимост, при все че в продължение на много години я отстоява в упорита и героична борба.“ Йордан Андреев пише за Иван Владислав, че с действията си „само ускорил падането на България под византийска власт.“

Последните дни на Първото българско царство и покоряването му от император Василий II Българоубиец се описват от византийския историк Йоан Скилица така:

„Охрид бил столица на България, там се издигали дворците на българските царе и се съхранявали богатствата им. Като отворил съкровищниците им, императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи. (…) Всичко това той изразходвал за заплата на войската.“

Според друга авторитетна оценка: „Превземането на Охрид не означавало покоряване на България. В някои области съпротивата срещу византийските завоеватели продължавала. Последни защитници на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг и Сермон.“

Но доскоро никъде не се поставял сериозен акцент върху живота и дейността на Пресиан II, наследника на Иван Владислав. Въз основа на нови данни обаче, все повече се налага мнението, че именно Пресиан II е последният български владетел преди покоряването от Византия: той е син на Иван Владислав и негов законен приемник на трона. Ако обърнем поглед към онези смутни дни, ще забележим, че тогава като че ли историческото време за българите тече по-ускорено от друг път. В рамките на няколко десетилетия България преживява всичко: велики победи и унизителни поражения на бойното поле, от водеща сила в европейския Югоизток се свива до тесните, за амбициите и възможностите си, граници на югозападните български земи, за да изправи колосалният си ръст отново и за последно при управлението на Комитопулите.

Самата история на Комитопулите, рода на последните български владетели Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав и Пресиан II, наподобява антична трагедия. Тя е покрита и със слава, и с позор. Брат убива брат си, спасеният от гибел за благодарност убива спасителя си. В същото време България под властта на тази династия овладява големи пространства в Централните Балкани, където укрепва българското присъствие, и то в един съдбоносен момент, при превзета столица Преслав и прекъсване на Крумовата династия (рода на Крум Страшни и Симеон Велики), извела България до „Златния век“ на нейната история.
Комитопулите са интересни, разгледани в личностен план, защото в образите им е въплътена едновременно и подлост и чест, и върховен егоизъм, и крайно себеотрицание. Да вземем например Иван Владислав. Той е един „вулгарен убиец“, по оценката на Васил Златарски. Петър Мутафчиев пък го обвинява в „подозрителност и вероломство“. За Петър Петров убийството на Гаврил Радомир от братовчед му Иван Владислав е свидетелство за „покварата, обхванала и върховете на българското общество.“ А и как иначе? Според сведения на запознатия отблизо със събитията Йоан Скилица, Иван Владислав е единственият оставен жив от целия Аронов род. Цар Самуил наказва по жесток начин брат си Арон за предателството му, нареждайки да погине заедно с целия си род. Изтреблението на Ароновия род се извършва в местността Разметаница край днешна Дупница. Оцелява само Ароновият син Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му Гаврил Радомир (син на Самуил). Това се случва около 987 г. След смъртта на Самуил, когато наследникът му Гаврил Радомир поема властта, Иван Владислав убива по вероломен начин спасителя си (по време на лов), за да седне на трона му. Така като че ли Ароновият род получава закъсняло възмездие, макар и по този недостоен начин. А Иван Владислав не спира до тук. Подмамва и убива сръбския княз Иван Владимир, зет на Самуил, убива съпругата на Гаврил Радомир и ослепява сина му… Изобщо, една кървава българска история, която завършва по възможно най-трагичния начин: с падането на България под византийско владичество. Дотук с песимистичния прочит на събитията.

Редно е да се съобразим с политическите обстоятелства и нравите на времето. Както посочва Пламен Павлов:

„Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) – тя напомня безпощадната разправа на княз Борис – Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на „Ароновци“ виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.“

И нека не забравяме все пак прочутия Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Този възпоменателен надпис е създаден в чест на Иван Владислав и българската Битолска крепост, „зидана и правена“ от същия.

Надписът гласи:

„Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. (…) Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…)“

Видно е, че става въпрос за владетел с подчертано патриотически чувства, който се гордее, че е „българин по род“. Надписът би трябвало да сложи край на всякакви спекулации, касаещи народностната принадлежност на Комитопулите.
Ставало е вече въпрос в историографията, че може би рода на Комитопулите (с родоначалник комит Никола, баща на Самуил) води произхода си от Армения. Това всъщност няма толкова голямо значение, след като в рода легитимират себе си като български владетели.

Интересно е да се отбележи рожденото име на наследника на Иван Владислав на българския трон – неговия син Пресиан. Помним, че Пресиан е владетел от Крумовия род, бащата на свети княз Борис Покръстител. Може би не е случайно получено това име. Има предположения, че рода на Комитопулите са най-близките родственици на Крумовата династия. И след смъртта на цар Роман именно на тях по право се пада да седнат на българския престол. Ключовият момент от възкачването на Самуил на българския престол е, че това му действие е правно аргументирано, а не е дошло само и единствено по пътя на силата.

Да кажем няколко думи и за съображенията Пресиан II да бъде считан за последен владетел на Първото българско царство. В близост до град Михаловце – Словакия, е открит надгробен надпис, принадлежащ на „княз Пресиян“, роден през 996/997 г. и починал в 1060/1061 г. Става дума именно за наследника на трона на Иван Владислав. Тъй като този княз не се покорява на мощта на Василий II Българоубиец, а за известно време продължава съпротивата, би трябвало паметта му на български владетел да бъде почитана от поколенията.

Автор: Спас Спасов

Източник: bulgarkamagazine.com