Обикновено, когато стане дума за опитите да се ликвидира Адолф Хитлер, повечето хора си спомнят за несполучливото покушение през юли 1944 година, когато взривила се под заседателната маса бомба само леко контузва фюрера. След този драматичен инцидент, през Райха преминава вълна от жестоки репресии, която коства главите на доста високопоставени лица, сред тях и издънки на аристократични родове. Страната междувременно, все по-бързо пропада към ужасното поражение.
В действителност, специалистите по историята на Третия райх наброяват повече от четиридесет опита за атентат или сваляне от власт, насочени срещу вожда на националсоциализма. Странното е, че нито един от тези опити не постига успех. По необясним и тайнствен начин, Хитлер осуетява всяко грижливо планирано покушение, като чудодейно избягва смъртта. Често заслугата е на агентите и информаторите на РСХА, които предварително предупреждават органите на държавна сигурност за подготвяните заговори и конспирации. Добре смазаният оперативен механизъм на Гестапо залавя заговорниците и тогава те отивали на съд или били унищожавани без съд и следствие – в зависимост от получените „отгоре” указания.
И въпреки успешното противодействие на случая или органите за сигурност, опитите продължавали – само военните организират пет покушения срещу фюрера. Някои експерти смятат, че известен брой заговори поначало не ca имали шансове за успех, защото всъщност представляват активни провокационни мероприятия на самото РСХА, своебразни капани за недоволни, които са готови да стигнат до терористични методи. Понякога тези фалшиви конспирации преследват тесните интереси на Главното управление за имперска безопасност. Често се стига до разчистване на лични сметки или въвличане на хора в опасни начинания по чисто политически подбуди, за да има повод за тяхната ликвидация.
Но наред с това, много преди началото на Втората световна война са предприемани съвсем сериозни опити за отстраняването на Хитлер от политическата сцена. Един от тях е организиран от група цивилни и военни лица от най-висок ранг през 1938 година.
Пο принцип, фюрерът изпитва трайно недоверие към генералите от старата пруска школа, предимно благородници, едри буржоа или земевладелци по произход. Аристокрацията особено, много презрително гледа на вожда. Затова фюрерът започва да създава подразделенията СС Вафен – войски на СС, така че да разполага с вярна на него „нацистка аристокрация”. Есесовските части формират дори танкови дивизии. В авиацията Гьоринг като че ли владеел положението, но част от офицерския корпус на надводния флот и особено на сухопътните сили не внушавала доверие.
И не напразно. Отначало в Германия съществува стихийна опозиция на националсоциалистическото движение, но към 1938-а вече се сформира организирана съпротива. В това движение влизат много генерали, някои високопоставени държавни чиновници от цивилната сфера, че дори и свещеници, крайно недоволни от водената от Хитлер политика, които са противници на нова световна война. За съжаление, отделните групи от съпротивата имали различна мотивация за действие – от морално отвращение към нацизма до страх от избухване на световна война, за която Германия ще се окаже виновник, а следователно ще й бъде потърсена сурова сметка. Освен това, поради съсловни причини, съпротивата така и не постига единство и координация, групите често дори не подозират една за друга, което предопределя неуспеха им. За чест на немския народ, трябва да изтъкнем обстоятелството, че в условията на полицейски тоталитарен режим, в който едва ли не всеки втори гражданин е въвлечен в системата за тотален вътрешен шпионаж, е почти невъзможно да виреят конспирации.
И така, особено дейни и все пак с някакви възможности за реагиране са групите, произлизащи от аристократично-буржоазните среди. По ред обясними и естествени причини като положението им в обществото и възпитанието, тези хора в огромното си мнозинство по презумпция рязко отхвърлят всякаква възможност за сътрудничество с комунисти или други леви сили вътре в страната. Те не приемат да контактуват с разузнавателни служби на чужди държави и да продават военни и политически тайни на чужденци, за да ускорят поражението на Германия, а от там и на на- цизма. Понякога, много рядко, отделни лица нарушават тези принципи, но като цяло се придържат към тях.
Повод за заговора от 1938 година стават изфабрикуваните в РСХА дела на военния министър фон Бломберг и командващия сухопътните сили фон Фрич, чрез които те са отстранени от ръководните постове. Крадешком се шепнело: добре че оставиха живи тези двама стари войници. В обществената памет все още е прясна кървавата вътрешнопартийна чистка в „Нощта на дългите ножове”.
Немският генералитет е ужасен. Висшият команден състав се задъхва от гняв заради нанесеното на военната каста оскърбление. Всички си дават сметка, че никой от тях не е застрахован от съдбата, сполетяла фон Бломберг и фон Фрич! Омаскаряване само заради изказаното мнение, че Хитлер тласка страната към катастрофа! Професионалните военни, далеч по-ясно от ясновидците, виждат какво обещава такова бъдеще.
Лидер на заговора се намира от само себе си. На 30 май 1938 г. генерал-полковник Лудвиг Бек, началник на Генералния щаб, доста рязко се противопоставя на плана за завладяването на Чехословакия, като нарича кроежите на Хитлер „началото на края”. Генерал Бек е умен, превъзходно образован човек с високо чело на мислител и тясно лице на аскет. Фюрерът никога не го харесвал, но го търпял заради способностите му. И въпреки това, възражението против инвазията в Чехословакия за Хитлер е непростим акт и генералът е пратен в оставка на 18 август 1938 година.
По данни на изследователи, още преди да бъде отстранен, Бек провежда серия поверителни срещи с редица висши офицери от генералния щаб и военното министерство. Това са заговорници, които търсят контакт с него, за да осъществят антихитлеристки преврат. Конспираторите предлагат на генерала да оглави заговора. При успех, той трябвало да стане канцлер на новото правителство. НСДАП ще бъде забранена и разпусната, заедно с всички омразни за генералите нацистки формации.
Лудвиг Бек се съгласява веднага. Той е навършил петдесет и осем години и все още се надявал да бъде полезен на отечеството си.
Той спечелва за каузата на заговора генерал-полковник Курт фон Хамерщайн, шестдесетгодишен, бивш командващ сухопътните сили, пенсиониран от Хитлер на 1 февруари 1934 година. За фон Хамерщайн може да се каже, че и най-яростните му недоброжелатели винаги признават храбростта му и това, че действа „с вдигнато забрало”. Генералът е отдавнашен явен противник на нацисткия режим, което обаче е минус за съзаклятниците. Затова Лудвиг Бек лично помолил стария воин временно да се спотайва. Фон Хамерщайн дисциплинирано се подчинява на това изискване в името на успеха, от който е крайно заинтересуван.
Контактите и познанствата на генералите-заговорници във високопоставените кръгове на Германия им позволяват да привлекат на своя страна знаменития финансист и президент на германската имперска банка Ялмар Шахт. При успех на преврата, те осигурявали финансовата стабилност в страната.
Към онзи момент Шахт вече е напълно разочарован от Хитлер и неговата партия. Отначало той подкрепя нацистите, тъй като вижда в тях гарант за стабилизиране на положението на Германия и възможност за излизането от пропастта. Именно Шахт запознава Хитлер с водещите промишленици и банкери, които направили значителни вноски в партийната каса на нацистите. За тази неоценима помощ, след като идва на власт, фюрерът назначава Ялмар Шахт за шеф на централната банка. Но банкерът, също като мнозинството от генералитета, доста бързо прозрял накъде върви Отечеството поради агресивната и лишена от трезвост политика на Хитлер. Тези съображения го накарали да се съгласи да участва в заговора.
Изглежда не без съдействието на Шахт към съзаклятниците се присъединява и друга видна фигура – министърът на финансите на Прусия Йоханес Попиц, който носи на ревера си златна партийна значка, връчена му лично от фюрера. Попиц е минал почти по същия път като Шахт, с тази малка разлика, че след като се разочарова от новия режим прегръща монархическата идея. Той е убеден, че след преврата Германия трябва да покани на престола кронпринц Вилхелм – сина на кайзер Вилхелм II. Попиц смята, че най-доброто решение за фатерланда ще е царуването на кайзер Вилхелм III Хохенцолерн. Благоразумният Бек не искал да спори и предлага всички въпроси за държавното устройство да бъдат решавани, когато той стане глава на временното правителство.
Неизвестно е, кой е довел сред съзаклятниците бившия райхскомисар по ценовата политика в правителството преди Хитлер Карл Фридрих Гьор- делер, който заема същия пост и при нацистите до 1935 година. Гъорде- лер преминава в опозиция заради разрива на фюрера със западните държави. Чрез него към заговора се присъединяват и млади представители на опозицията.
Племенник на Гьорделер е тридесет и шест годишния Ханс Данали, в чиито жили тече унгарска кръв. Добър юрист, с перспективи за голяма кариера, той е приятел с теолога и богослов Дитрих Бонхефер, който известно време е живял в Англия и има добри връзки с англиканските църковни общини. Този млад човек специално се завръща в Германия, за да се бори с нацизма.
Бек е потърсен и от младите аристократи, като например праправнука на знаменития съратник на Бисмарк фелдмаршал Молтке – граф Хелмут фон Молтке, чиято майка е англичанка, както и от младия граф Петер фон Вартенбург.
Нататък събитията се развиват по неочакван начин. Генерал Бек решава да се срещне с главата на Абвера адмирал Вилхелм Канарис.
– Имам сериозно предложение, адмирале – казал Бек, – имайте предвид, че в момента ви поверявам не само своята чест, но и живота си.
– Можете да го направите без ни най-малки притеснения, генерале – отвърнал разузнавачът.
Срещата е на „неутрална земя” и двамата са цивилни. Бек изложил предложението си и не сгрешил – шефът на Абвера не излъгал генерала- заговорник. Канарис не само не предава съзаклятниците, но и се присъединява към тях, заедно със своя началник щаб Ханс Остер, който е принципен противник на нацизма и изпитва към Хитлер силна лична неприязън. Много години по-късно се разбира, че офицерът, който нарушава воинската си клетва през зимата на 1939/40-а година, като информира правителствата на Холандия и Норвегия за подготвеното от Хитлер нападение срещу страните им, е бил полковник Остер. Най-вероятно тази безпрецедентна смела постъпка е извършена със знанието на адмирал Канарис, а може би дори и по негова инициатива. Остава само да се съжалява, че предупреждението, с което Остер рискува живота си не довежда до нищо. Съобщението е сметнато за гнусна хитлеристка провокация, а когато се изяснява, че е искрено и истинско вече е твърде късно.
Но през 1938 година адмиралът, практически без колебание, застава на страната на заговорниците – той не харесва нито Хитлер, нито обкръжението му, нито провежданата от тях политика. Канарис се нагърбва да осигури нужната конспиративност. Той смятал, че военните и цивилните лица, аристократите и свещениците, подготвящи преврата са твърде праволинейни, доверчиви и гордо нехайни за опасността. Затова пък той прекрасно знае против кого се опълчват и какво може да ги сполети в случай на провал. Всъщност, всички заговорници са наясно, че поемат риска, но наистина не си представяли докрай низостта и бруталността на своите противници.
Именно Канарис измислил да „вербува” теолога Дитрих Бонхефер за агент на Абвера и го превръща в куриер за връзка с Англия. Този ловък ход обаче може би не е отчел възможността Бонхефер вече да е сътрудник на британското разузнаване.
Ръководителите на заговора, при активното съдействие на адмирал Канарис, разработват следния план, получил кодовото наименование „Грюн” (зелен): превратът трябва да се осъществи в същия момент, в който Хитлер даде заповед за нахлуване в Чехословакия. Предвиждано се фюрерът да бъде заловен жив с помощта на верни армейски офицери. Следвали забрана и разпускане на нацистката партия и съставяне на народен трибунал, който да осъди нейния вожд. Предполагало се, че Хитлер ще бъде освидетелстван и признат за опасно невменяем, който подлежи на доживотно заточение в психиатрична клиника – за това настоявали аристократите, които не желаели да се цапат с кръвта на врага, когото презират. Това решение е подкрепено и от професионалните военни.
Младият теолог Бонхефер няколко пъти предприема пътувания до Англия, където води тайни преговори, но предпазливите британци или не вярвали на заговорниците, или стремежът на Хитлер за агресия на изток ги задоволявал. Трите визити на премиер-министъра на Великобритания Чембърлейн в Германия и последвалите мъгливи заявления, които на практика развързват ръцете на нацистите, убеждават заговорниците, че не бива да се разчита на помощ от Лондон. За нещастие, решителните на бойното поле, във финансовите въпроси и вярата ръководители на заговора се оказват съвършено безпомощни и плахи играчи в сферата на голямата политика. Те се страхуват да не предизвикат с действията си хаос и кървави междуособици в страната. Затова заговорът от 1938 година, който толкова добре започва, така и не стига докрай – предвид опасността от граждански конфликт и международна изолация съзаклятниците се отказват от плана си.
Остава тайна как при всеобщия тотален шпионаж заговорът на Бек не е разкрит от Гестапо. Дали това не се дължи на конспиративния талант на адмирал Канарис? Този заговор остава една от многото неразкрити тайни.
Източник: istorianasveta.eu
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
