Един от най-активните участници в подготовката на въстанието от средата на 30-те години на ХIХ век, чийто принос и досега остава недооценен, е известният родолюбец и революционер капитан Георги Мамарчев Буюклиу.
До началото на 30-те години, когато започва подготовката на съзаклятието, станало известно като Велчова завера, той натрупва значителен опит в борбите срещу османското владичество. Младият котленец получава бойното си кръщение по време на Руско-турската война през 1806-1812 г. Той е включен в щаба на формираната през 1810-1811 г. Българска земска войска и участва в редица сражения. Отличава се като храбър воин и заради заслугите си е удостоен с Георгиевски кръст (Поборник 1935: 40-42; Извори 1935: 32-33; Възвъзова-Каратеодорова 1986: 35-47; История 1985: 182).
Георги Мамарчев е участник и във въстанието, избухнало през 1821 г. в Молдова и Влашко. Вероятно е бил командир на доброволчески отряд, за което свидетелства личният му печат, на който са изобразени годината 1821, името му и Свети Георги (Романски 1935: 43).
Най-активна е дейността му като „волентирски капитан“ по време на войната между Русия и Османската империя през 1828-1829 г. Още в навечерието й Г. Мамарчев формира отряд от доброволци, с които подпомага форсирането на р. Дунав и превземането на редица турски укрепления в Североизточна България. Особено ефективна е намесата му при овладяването на Силистренската крепост, заради което е награден от руския император с орден „Света Анна“ и скъпоценна сабя (История 1985: 199). Но постановленията на Одринския мирен договор от септември 1829 г. осуетяват надеждите на българите да получат политическа автономия по подобие на съседните балкански народи. Движението за освобождение се подновява и този път негов вдъхновител и организатор е смелият капитан Мамарчев. Той замисля да подготви въстание в Сливенско и Котленско, което по-късно да се разрасне и да обхване и други райони в Централна България. В старата столица Търново според плана е трябвало да бъде провъзгласено възстановяването на българската държава. Подготовката на въстанието е насилствено прекратена в началото на 1830 г. след намесата на руските власти. Един от първите историци на българската антиосманска въоръжена борба с основание отбелязва: „В главната квартира на граф Дибича се погледнало на Мамарчевото намерение като на голямо престъпление“ (Златарски 1935: 15). По това време политиката на Северната империя не съвпада с българските стремежи за придобиване на политическа самостоятелност. Г. Мамарчев е арестуван, разследван и за известно време затворен от русите в Букурещ (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 79). Но идеята за организиране на ново българско съзаклятие остава жива и осмисля по-нататъшната дейност на родолюбивия българин.
В началото на 30-те години на ХIХ в. Георги Мамарчев става инициатор и започва да подготвя широко освободително движение, което според първоначалния му замисъл трябва да разчита на собствените сили на българския народ. Установявайки се в Силистра, той се заема да организира сънародниците си за предстоящата борба. Годините, прекарани в дунавския град, оставят трайни спомени у жителите му, които по-късно разказват, че Г. Мамарчев „всякъде и всекиму лично казвал: „Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога да помниш, че най-скъпото нещо – свободата – даром се не дава“ (Макариополски 1899: 36).
Много са запазените свидетелства за ръководната роля на капитан Г. Мамарчев в организирането на Българската завера през 30-те години на ХIХ в. Той установява връзки с търновски първенци (Велчо Атанасов, Никола Гайтанджиев и др.), с родолюбци от Еленско, Сливенско, Котленско, а според някои нови сведения – и с патриоти от Западна България (Червенков, Грек 1975: 41 и сл.); ръководи дейността на известната силистренска въоръжена група, начело с Петър Николаев. Г. Мамарчев е и главен военен организатор на въстанието – посещава неведнъж Търново и околните манастири – Плаковския (център на съзаклятието), Преображенския, Петропавловския край Лясковец, Капиновския, среща се с Велчо Атанасов и с другите местни дейци, насърчава и контролира подготовката на бунта (Жечев 1985: 27-52).
В историческата литература съществуват различни мнения за това чия е инициативата за въстанието и на кого принадлежи водещата роля в неговата подготовка. През последните години се наложи тезата на Н. Жечев, че „идеята за освободително въстание и инициативата за неговата конкретна подготовка е общо дело на бележитите български възрожденски дейци: Велчо Атанасов Джамджията от Търново и капитан Георги Мамарчев Буюклиу от Котел… Личностите на двамата се допълват взаимно. Докато във В. Атанасов освободителното движение намира авторитетния, с голям жизнен опит и широк далновиден поглед обществен деец и ръководител, то предстоящата въоръжена борба на съзаклятниците имала в лицето на каления в боевете срещу османските поробители „волентирски капитан“ Г. Мамарчев своя опитен, дръзновен и смел военачалник и предводител“ (Жечев 1985: 40). К. Възвъзова-Каратеодорова също се придържа към мнението, че и двамата – В. Атанасов и Г. Мамарчев – „полагат основите и съставят плана за организирането и провеждането на въстанието през пролетта на 1835 г.“ Но тя отдава „известен приоритет на Г. Мамарчев, най-вече заради доказаната му активна дейност по въоръжената подготовка на съзаклятието още в началото на 30-те години (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 86). В по-старата литература за въстанието от 1835 г., макар и не винаги с достатъчно аргументи, водещата роля на опитния капитан в първото самостоятелно българско въоръжено начинание не се подлага на съмнение (Станев 1935: 31; Романски, 1935: 61). Ето как недвусмислено Б. Пенев изразява мнението си по този въпрос: „Съгласно Одринския мир руските войски са окупирали Влашко, Молдова и Силистра, гдето е бил назначен за управител капитан Мамарчев. След като руските войски напущат този град, Мамарчев решава да вдигне в България ново въстание и избира за свой помощник търновския търговец Велчо, поради което въстанието е известно под името Велчова завера“ (Пенев 1933: 71). Само в отделни публикации, основани на „устни сведения“ и мемоарни източници (а такива са запазени предимно от Търновско и за търновските дейци) ролята на Г. Мамарчев е принизена до „военен ръководител на Търновския бунт“, а тази на Велчо Атанасов е представена като „организатор на цялото движение“ (Крусев, Цонев 1935: 33-35).
Въпреки липсата на достатъчно автентични документи и независимо от противоречивите сведения в мемоарната литература, според мен значително по-аргументирана е тезата, че инициативата за ново въстание след неуспешния опит от есента на 1829 г. и ръководството на продължителната подготовка на заверата през първата половина на 30-те години принадлежи на капитан Георги Мамарчев.
1. От всички известни съзаклятници той има най-дълъг опит във въоръжената борба срещу Османската империя.
2. Именно той е безспорният инициатор и организатор на опита за въстание след Одринския мир 1829 г.
3. Под легалното прикритие, което има (търговец на спиртни напитки), той много по-лесно и по-отрано започва подготовката на съзаклятието отначало в Силистра и региона, а след това и в други български краища. Дейността на Г. Мамарчев по подготовката на ново въстание започва още през 1831-1832 г. (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 81), докато тази на търновските съзаклятници е документирана от по-късно (Станев 1935: 24).
4. Оставайки руски офицер, капитан Мамарчев е имал и формални основания да се надява на дипломатическа или военна подкрепа от империята, макар заверата да разчита на собствените сили на българския народ.
5. Конкретният план за избухване и разрастване на бунта в старата столица е заимстван от неуспелия въстанически опит на Г. Мамарчев през 1829 г. и безспорно е негово дело. Въведените през последните години в научно обръщение руски дипломатически документи категорично свидетелстват, че властите в Южна Русия предварително са знаели за „намеренията на Мамарчев да вдигне на въстание християнското население в България“, заради което той е тръгнал от Силистра към Търново, както и за това, че именно капитанът „е бил причина за подстрекаване на българската общественост на град Търново към бунтовно действие против турците“ (Червенков, Грек 1975: 42-45). Разбира се, аргументирайки извода, че инициативата и ръководната роля в Българската завера от 30-те години на ХIХ в. принадлежи на Георги Мамарчев Буюклиу, ни най-малко не подценявам или омаловажавам приноса на останалите участници в съзаклятието. Стремежът ми е съвременната представа за този първи опит за организирана и самостоятелна въоръжена борба да се доближи максимално до истината.
Както е известно, предателство осуетява замисъла на бунтовниците. С достойнство и мъжество, които неведнъж е показвал, капитан Г. Мамарчев посреща изпитанията след разкриването на съзаклятието. За известно време бъдещата му съдба се превръща в предмет на оживени дипломатически контакти между руските и османските власти. Руската дипломация е изправена пред трудноразрешима задача – да запази живота на един свой офицер и всеотдаен спомоществовател на военните й начинания срещу Османската империя, без което трудно би съхранила доверието на българите в нейната освободителна мисия на Балканите, и същевременно – да не усложни наскоро подобрените с Ункярискелесийския договор от 1833 г. руско-турски отношения. Макар официално да отрича, че Г. Мамарчев е руски поданик, официален Петербург полага големи усилия в преговорите с Османската империя да не допусне смъртно наказание за организатора на съзаклятието (Червенков, Грек 1975: 45-47). В крайна сметка останалите единадесет години от живота на прочутия „волентирски капитан“ минават далеч от Родината – в малоазийския град Коня и на остров Самос, където е заточен. Но той поддържа контакти с близки родственици и им завещава идеите си за самостоятелно българско въстание, за организирана въоръжена борба, както и всеотдайността и жертвоготовността си, проявени в борбата за политическо освобождение.
Много от тези завети са възприети от неговия племенник и наследник в революционните борби Георги Стойков Раковски – факт, който доказва приемствеността в развитието на българското националноосвободително движение през първата половина на ХIХ век. Така например още в първия „План за освобождение на България“, съставен от Г. Раковски през 1858 г., намира отражение една от идеите на легендарния му вуйчо: „Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито ся от някого си поменува. Всякий го презира и уничтожава като недостойнаго да носи име человека, създаннаго по образу и по подобия Божия… Человек, кой не чувствува що е свобода, той е равен или паче рече по-долен и от безсловесния животни, кои привикват и остават на рабская служба и прекарват си живот безчувствено с мъки и трудове, що им ся със сила налагат… Народ, кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с оръжие да я добие, с жертва голяма и скъпоценна!“ (Раковски 1984: 461-462).
Автор: Петко Ст. Петков
Източник: liternet.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
