Руско-турската освободителна война, наистина, донесе Освобождението на България през 1878 година, но подписаният след нея Берлински договор остави Княжество като васал на Високата порта. Това в страната не дава кой знае какво отражение, тъй като развитието на политическия живот произтича от заложеното в собствената Търновска конституция /1879 г/, а икономиката е под влияние на Европа и Русия. И, все пак, необходимостта от пълна независимост става по-силна и по-силна. За обявяването й преди 107 години се е писало и ще се пише. Тук ще обърнем внимание на по-малко акцентирани факти от онова време, дипломатически ходове и външнополитически събития, направили възможно обявяването на Българската независимост.
Идеята за независимост вълнува нацията още от подписването на Берлинския договор на 1 юли 1878 г. Той обезсилва постигнатото със Санстефанския и руши мечтата за обединяване на всички българи в една държава. Като подчинено Княжество България е длъжно да плаща на загубилата войната Турция годишен данък. То не може да води самостоятелна външна политика, нито да сключва търговски договори. Няма право да обявява война, дори при агресия, нито да открива свои дипломатически представителства. Бързото икономическо и културно развитие на страната обаче довежда до нарушаването на тези клаузи и България открива дипломатически агентства в Букурещ, Белград, Атина, дори в Цариград, а постепенно и в големите европейски столици. Взема участие в международни конференции, сключва търговски договори.
СОНДАЖИ В ЕВРОПА
Това стимулира сондажите в Европа, за признаване и на евентуална независимост, но резултатите, първоначално, не са окуражителни. Младотурският преврат през юли 1908 г. и симпатиите на европейските държави към новата власт в Империята, дошла в името на реформи дори засилват неодобрението към такъв акт. Появява се риск той да се отложи за неопределено време. България обаче не се отказва от лелеяната мечта. Основание за това дава и увереността от бързото икономическо и културно развитие на младото княжество, фактическото признаване на Съединението с Източна Румелия, неговата защита в Сръбско-българската война и постигнатият международен авторитет. Търсенето на подкрепа от Европейските сили продължава. Появяват се и надеждни индикации, че, ако не приветствие, поне мълчаливо съгласие би могло да се постигне. Предполага го и променящата се международна обстановка. Воден от националния интерес за по-добри позиции в новото разпределение на Балканите френският дипломатически представител в София Морис Палеолог насърчава княз Фердинанд да обяви независимост. Чрез външния си министър Алоиз фон Ерентал, Австро-Унгария също подсказва, че няма да пречи на България в действия, продиктувани от нейния национален интерес. Всеобща „тайна” е, че тя се готви да анексира Босна и Херцеговина, в които по силата на Берлинския договор поддържа войски. През същата година обаче изтича срокът, в който Виена има право да упражнява суверенна власт над двете балкански територии и е длъжна да ги върне на Турция. Което пък дава повод към „заверата” на Независимостта да се присъедини и руският външен министър Александър Изволски. В разговор с българския дипломатически агент в Париж – Димитър Станчов, той съветва България да не бърза с нарушаване на договора, а да чака Австро-Унгария да го направи преди нея, понасяйки по-голяма отговорност. Уверява, също така Станчов, че при подходящи условия Русия ще съдейства на страната ни за придобиването на независимост.
УСЛОВИЯТА СА НАЛИЦЕ
Условията са налице. Търси се повод. Той се явява на 31 август 1908 г. и става известен като “Инцидента Гешов”. Идва от името на Иван Стефанов Гешов, дипломатически агент в Цариград, комуто Високата порта не изпраща покана за честване на султанския рождения ден, ден по-рано. Обяснението е скандално за българските разбирания – Гешов не е представител на суверенна държава! Правителството му нарежда да напусне турската столица. Министър-председателят Александър Малинов телеграфира на Фердинанд и външния министър генерал Стефан Паприков: “Инцидентът Гешов” – отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта”. Защото той и князът същия месец вече са взели решението на среща в унгарската вила на Фердинанд. Визиран дори е подходящият да направи постъпки за обявяване на независимостта, човек – търговският агент в Солун Атанас Шопов, общественик, дългогодишен секретар на Българската екзархия в Цариград. Но с „Инцидента Гешов” събитията вземат друг обрат.
Чрез държавния си подсекретар Чарлз Хардинг, английският Форин офис хвали България пред агента й в Лондон Димитър Минчович за спокойствието, показано при скандала в османската столица. Британската империя е съгласна да подкрепи евентуална независимост, но само след преговори между българското правителство и Високата порта. Такива преговори наистина започват, водени от големия политик Андрей Ляпчев. Високата порта обаче настоява за данък, който правителството нито може, нито иска да плати. Министър-председателят Малинов е категоричен: Независимост не се откупува! Стига се до частична мобилизация на войската.
Френското външно министерство официално се ангажира да „съдейства за уреждането на инцидента по тих начин, с известно удовлетворение за България”. В същото време дипломатически му агент Морис Палеолог съветва началника на тайния кабинет на Фердинанд Страшимир Добрович обявяването на независимостта да стане възможно най-скоро. Забавяне от два дни можело да даде възможност на Европейските сили да настоят за въздържане.
Руското правителство има своя позиция. Посланикът в Истанбул Иван Александрович Зиновиев, съветва Портата да направи постъпки за изглаждане на инцидента. В разговор с българския дипломатически агент в Санкт Петербург – Димитър Цоков, заместник-външнният министър Николай Чариков посочва, че прокламирането на българската независимост трябва „да стане в един ден, определен предварително от двете правителства, който, може би, ще бъде 19 февруари. Дотогава страната му ще добие съгласието на Франция, Англия, Италия и, вероятно, Германия”, и ще иска свикване на конференция за ревизиране на целия Берлински договор. Съдействие се оказва и по друг начин – финансов. Русия, нежелаейки конфликт на Балканите се съгласява да опрости дълга на Османската империя от войната през 1877-78 г., в замяна на което Високата порта преустановява исканията за обезщетение от България и признава независимостта й. Така и става, но чак на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.
Междувременно събитията продължават динамичния си развой. На 5 септември избухва стачка на служителите на Компанията за източните железници, и по нейна молба обслужването на частта на българска територия е поето от български персонал. В Търново Сеймен /днес Симеоновград/ е задържан влак с турски офицери, изпратени да въдворят ред.
На 9 септември стачката е прекратена, но по нареждане на правителството линиите са окупирани от българска войска. Кабинетът обяснява, че обслужването им от Турция застрашава автономията на Княжеството.
На 10 септември 1908 г. Фердинанд и княгиня Елеонора гостуват на австрийския император Франц Йозеф за 60-годишния му юбилей и са приети с почести, отдавани на суверен. Фердинанд разговаря и с външния министър Ерентал, срещи станали по-късно обект на много тълкувания и обвинения, че България и Австро-Унгария тайно са уговорили обявяването на независимост и анексирането на Босна и Херцеговина / обявено от Империята на 20 септември/.
След сондажи и с Високата порта за склонността й да приеме евентуален акт на независимост и след вътрешни совалки, на 16 септември правителството взема решение за датата, на която ще се обяви независимост. Подготовката се пази в пълна тайна. За няколко дни България дори се изолирана телеграфически, за избягването на външни влияния и действия.
На 21 септември Фердинанд се завръща от Будапеща и Букурещ. Княжеската яхта „Цар Крум” акостира на русенското пристанище, посрещната от министрите. Последните са уведомени, че на следващия ден ще бъде обявена независимостта. „Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе”, известява ги Фердинанд. Което и става. На 22-ри в църквата “Св. 40 мъченици” той прочита написания от Александър Малинов „Манифест към българския народ” и се отслужва молебен. Малко по-късно манифестът отново е прочетен, вече от министър-председателя, на хълма Царевец пред хилядно множество. Независимостта е провъзгласена. Актът е голям успех за българската дипломация. Васалното княжество става суверенна държава, с цар, каквато е била столетия.
Източник: izvestnik.info
Виж още публикации на bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
