Човекът с пурата – Уинстън Чърчил

в История/Любопитно

През 2002 година британска агенция провежда допитване сред обществото, чиято цел е да се установи, кого британците смята за най-велик в исторически план. Първата позиция в допитването убедително заема Уинстън Чърчил.

В годините след разпадането на социалистически лагер преклонението пред Чърчил в бившите сателити на СССР също е масово. Но образът, който се насажда – на изтъкнат демократ, борец срещу тиранията и за идеалите на хуманизма, са малко пресилени.
“Не признавам, например, че е извършена голяма несправедливост спрямо червенокожите индианци в Америка или аборигените в Австралия. Не признавам, че спрямо тези хора е постъпено несправедливо, защото по-силна раса, по-развита раса, по-мъдра раса, така да се каже, е дошла и е заела тяхното място”. Тези думи не са казани от Адолф Хитлер, Йозеф Гьобелс или Йосиф Висарионович. Това са думи на Уинстън Чърчил, при това не на младият и неопитен юноша, а на зрелият, врял и кипял в политиката човек, който само три години след произнасянето им ще стане министър-председател на най-старата демокрация в света.

Уинстън Ленард Спенсър-Чърчил се ражда на 30 ноември 1874 година в двореца Бленъм, в родовото имение на херцозите Марлборо. Казано с други думи, още с раждането си той принадлежи на най-високите аристократични кръгове в Британия.
Но принадлежността към аристокрацията все още не означава щастливо детство . Баща му, лорд Рандолф Хенри Спенсър-Чърчил е обсебен от политическата си кариера, а майка му лейди Рандолф Чърчил – дъщеря на богат американски бизнесмен, предпочита да води бурен светски живот пред това, да общува със сина си.
Най-близкият човек в детските му години става бавачката му – Елизабет Ан Еверест. Нея Чърчил признава за абсолютен авторитет, докато с останалите възрасни се отнася доста резервирано. За подобни инати в британските училища са предвидени специални наказания, които между другото, са запазени в официалните правилници чак до 1982 година. Чърчил започва училище на 8-годишна възраст и от първите дни изпитва силата на телесните наказания в училище, но никога не се оплаква.

Всъщност, за телесните наказания, които той търпи, се жалва бавачката му, която забелязва белезите по тялото му. Родителите му веднага преместват сина си в друго училище, където срещу наследника на рода Марлборо никой не смее да вдигне ръка. Уинстън обаче се учи много зле, като уверено заема последното място по успех в класа.

На 12-годишна възраст Чърчил заболява, след като прекарва остро възпаление на белите дробове. Заради влошеното му здраве и слабите резултати в училище, родителите му нарушават традициите на рода Марлборо. Уинстън не постъпва в Итън, където от поколения учат мъжете от рода, а в по-малко престижния колеж Хароу. Там започва военната му кариера – учи в специализиран клас, подготвящ бъдещи офицери.

Продължава да не блести като ученик, но се справя много добре с изпитите и най-вече с тези по история. Става и шампион на колежа по фехтовка.

През 1893 година с доста усилия постъпва в Кралското военно училище, а след завършването му две години по-късно получава първия си офицерски чин – лейтенант. Същата година преживява две драми в личния си живот – почиват баща му и бавачката му.

Много скоро Чърчил разбира, че военната кариера не е неговото поприще. Неочаквано открива, че има журналистически талант. Майка му се опитва да помогне в това му начинание и съдейства да бъде изпратен като военен кореспондент в Куба, където отразява събитията за “Дейли телеграф”.

Дописките на Чърчил за въстанието на местното население срещу испанските колонизатори и потушаването на бунта, са много добре приети в Британия. Испанското правителство дори го награждава с медал “Червен кръст”. Докато е в Куба Чърчил се пристрастява към пурите и тази му слабост остава до края на дните му.

Кариерата му на военен кореспондент, призван да отразява най-горещите конфликти по цял свят, се развива с бързи темпове. Читателите се възхищават на откровеността, с която пише дописките си – оставайки изцяло на страната на британската армия, той не рядко си позволява откровено да критикува действията на военните. Докато отразява потушаването на махдитския бунт в Судан, рязко критикува командващия английските сили генерал Кътчнар за жестокостта, с която се третират пленените и ранените суданци, както и за проявеното неуважение към местните обичаи.

През 1899 година Чърчил напуска журналистиката и за пръв път показва афинитета си в политическите среди, като се кандидатира за парламента от Консервативната партия. На изборите обаче претърпява неуспех и отново поема като военен кореспондент към бойните полета. Този път заминава за да отразява втората англо-буркса война като кореспондент на “Морнинг Пост”. Възнаграждението, което си издейства, го прави “номер едно” в британската преса поне по отношение на заплащането.

Чърчил попада в най-горещата част на бойните действия и се озовава в плен. На гърба си изпитва усещанията от “праобраза” на бъдещите концентрационни лагери. Успява да избяга от плена и това се оказва решителна стъпка напред в популярността му в родината. Присъединява се към действащата армия и не веднъж проявява храброст в боя, макар че продължава да е увлечен повече от политическата, отколкото от военната кариера.

През 1900 година Уинстън Чърчил се завръща в Англия. Избран е в Камарата на общините от консерваторите, които вземат и властта в Британия. 26-годишният парламентарист успява да съвмести избирането си в парламента с издаването на първия и единствен свой художествен роман – “Саврола”.

Първите години от парламентарната му кариера са белязани от неочаквани изявления и конфликти. Призовава да се прояви милосърдие спрямо победените бури, критикува повишаването на разходите за отбрана, постоянно влиза в конфликти с колегите си консерватори и в крайна сметка преминава в Либералната партия.

През 1905 година заема първия си пост в управлението – назначен е за заместник министър за колониите. Три години по-късно вече е министър на търговията и промишлеността. Там се проявява като привърженик на социалните реформи. Например, заслугата за въвеждането за пръв път на нормирано работно време и заплащане на труда в Британия е негова.

Така се ражда образът на младия борец за справедливост и хуманност. Но това продължава твърде кратко. Още през 1910 година става ясно, че Чърчил е “човек с две лица”. Назначен е за министър на вътрешните работи и изведнъж младият, прогресивно мислещ политик, е принуден да покаже другото си лице. В страната текат бурни социални процеси – работниците настояват за защита на социалните им права, появяват се суфражетките, които искат зачитане правата на жените. Новият министър се заема с потушаване на вълненията с такова усърдие, че от жестокостта му са учудени дори и най-консервативните политици в страната.

По времето на Чърчил британските полицаи се отнасят към суфражетките с такава жестокост, каквото се прилага срещу най-закоравелите криминални рецидивисти. Социалното недоволство Чърчил изкоренява систематично – например, през 1911 година по време на стачката на докерите и моряците в Ливърпул, той праща за разпръскване на демонстрантите морски пехотинци, като им разрешава да употребят и оръжие, в случай на необходимост. Кани се да въведе в града 50 000 военни, за да се справят с бунта. Все пак се намесва Дейвид Лойд-Джордж, който успява чрез преговори да потуши страстите. Чърчил му заявява: “С голямо съжаление научавам за това. Би било много добре да продължим започнатото и да им дадем добър урок”. Приятелят на Чърчи Чарлз Мастерман пише за него през онези дни: “Уинстън беше много превъзбуден. Беше настроен да решава нещата с “картечни залпове”, безумно се наслаждаваше докато чертаеше на картата маршрутите за придвижването на войските към града… или докато диктуваше патетични съобщения за пресата. Жадуваше за кръв”.

“Жаждата за кръв”, понякога замаскирана, понякога – откровена, си остава у Чърчил през цялата му политическа кариера. Премиерът Хърбърт Аскуит решава да смени Чърчил, но не и да го извади от правителството си, смятайки, че младият политик ще е по-полезен като Първи лорд на Адмиралтейството. Това се оказва удачно решение – енергичният Чурчил прави не малко за модернизирането на флота в навечерието на Първата световна война.

В годините на тази първа световна криза ролята на Уинстън Чърчил не може да се оцени еднозначно. През октомври 1914 година той заминава на фронта и лично ръководи отбраната на Антверпен, макар че властите в Белгия и всички военачалници смятат това за обречена работа. Антверпен пада след пет дни, а съюзническите сили понасят сериозни загуби.
Следва тоталният провал на операцията в Дарданелите през 1915 година. Един от инициаторите й е Чърчил. В интерес на истината трябва да се признае, че отговорността за провала Чърчил поема сам – подава оставка от правителството и заминава на фронта като командир на 6-ти батальон на Шотландските кралски фузилери.

От друга страна обаче, именно Уинстън Чърчил в годините на Първата световна война отстоява идеята за създаването на танкови войски в Британия – идея, към която мнозина се отнасят с огромна скептичност.

Чърчил прекарва малко време на фронта. Връща се в правителството, където в началото е министър по въоръженията, а после става и военен министър.
Когато в Русия на власт идват болшевиките Уинстън Чърчил приема това като лична обида. Първо, защото излизането на Русия от войната лишава до голяма степен Великобритания от възможността да излезе победителка по най-изпитания метод – с помощта на чужда кръв. И второ, защото в Русия на власт идват онези, които той като министър на вътрешните работи е гонил до дупка в родната Британия. Чърчил сериозно се опасява от това, че “болшевиската зараза” може да се пренесе в Британската империя и настоява “да бъде удушен болшевизма в зародиш” – с открита военна интервенция.

Този му пристъп на “кръвожадност” обаче не намира подкрепа в правителството на империята. Две десетилетия по-късно на Чърчил ще му се наложи да създава военна коалиция с болшевиките.

През 20-те години Чърчил се завръща в редовете на Консервативната партия и заема поста Канцлер на хазната. Това е пост, за който той е най-малко подготвен, което довежда до няколко неудачни реформи в британската икономика и до икономическа криза.

За капак Чърчил се изпокарва с колегите си в партията и през 1931 година отново се оказва извън правителството. Изпада в политическа изолация, като оглавява малка група консерватори, която в парламента така и наричат – “групата на Чърчил”.
През следващите 9 години Чърчил се посвещава на литературни занимания и публицистика, което кара мнозина да смятат, че с политическата му кариера е приключено. Под перото му се раждат множество биографии и исторически трудове, които години по-късно ще му донесат и престижна награда.
Но главното тепърва предстои да се случи.

Чърчил е сред групата на малцината британските политици, които са категорично против “политиката на умиротворяване” на Хитлер.
След “мюнхенския сговор” от 1938 година Уинстън Чърчил в своя реч пред Камарата на общините заявява, обръщайки се към министър-председателя Чембърлейн: “Пред вас имаше избор между войната и позора. Избрахте позора и сега ще получите и войната”. Тези му думи се оказват изключително точни.

В началото на Втората световна война Уинстън Чърчил отново заема поста на Първи лорд на Адмиралтейството, а от 10 май 1940 година е и министър-председател на Великобритания.
В своята реч пред Камарата на общините вече в качеството си на премиер, той казва: “Няма какво да предложа на британците, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот”.

Уинстън Чърчил се оказва идеалният министър-председател за военното време. Енергичността му и ораторския талант, твърдостта му позволяват Великобритания да мобилизира всичките си сили за да превъзмогне големите жертви и лишения на войната.

За ролята на Чърчил в антихитлеристката коалиция е писано и казано много. Министър-председателят на Великобритания се проявява като блестящ в прагматизма си политик. Ненавистта, която таи към болшевизма е загърбена в нужния момент. Някои казват, че Чърчил прави това с идеята кръвта на руските войници да отслаби военния натиск срещу Англия. В подкрепа на това си твърдение те изтъкват довода, че в продължение на цели три години Чърчил виртуозно избягва отварянето на “втори фронт” в Европа, отдавайки предпочитанията си да запази силите си за запазване на колониите и очаквайки изхода от битката на Източния фронт. Спекулира се и с това, какво би се случило, ако съюзните войски бяха осъществили десанта в Нормандия през 1942 или 1943 година, като се изказват предположения, че това би спасило живота на милиони руснаци и мирни жители на Европа.

Прагматичният Чърчил обаче предпочита в името на Британския триумф да умират колкото се може по-малко поданици на короната.

Ако всичко зависеше само от Уинстън Чърчил, съдбата на победена хитлерова Германия щеше да е ужасна. Британският премиер, без да му трепне ръката, изпраща английските самолети да превърнат в пепелища немските градове. През 1945 година той дори лансира идеята за пълното ликвидиране на Германия като държава, чрез поделянето на територията й и превръщайки я в десетки малки държавици. Иначе казано – връщането й към онова положение, преди създаването на Германската империя.
Мащабните му планове обаче срещат твърдата съпротива на Рузвелт и Сталин, които успяват някак да сложат юздите на разпаления си съюзник.

През май 1945 година 71-годишният Чърчил с ореола на победител във войната, сензационно губи изборите. Не успява да усети, че страната, която е била готова да понесе твърдата му ръка в годините на войната, повече не желае да има премиер, който не разполага с ясна програма за възстановяването на икономиката и завръщането на страната към нормален мирен живот.

Речите му, по-рано вдъхновявали милионите, вече откровено ги плашат. По време на предизборната кампания той заявява, че “лейбъристите, ако дойдат на власт, ще се държат като гестапо” – а тази характеристика за политическите му опоненти е осъдена дори от колегите му в партията.
Британците по онова време обаче дори не знаят онова, което ни е известно днес. През 1945 година Чърчил поръчва на британските военни разработването на операция “Немислимото” – план за война срещу Съветския съюз, която трябва да започне през юни 1945 година. Идеята за настъпателна война на премиера обаче е отхвърлена от английските военни като напълно нереалистична.

На 5 март 1946 година в Уестминстърския колеж в американския град Фултън, Уинстън Чърчил произнася знаменитата си реч, която се приема за начало на “студената война”. Разсъжденията му за “желязната завеса” и комунистическата опасност развъртат двигателя на новото световно противопоставяне, но човекът, който поставя началото му вече е в залеза на годините си.

Чърчил обаче не може да постъпи по друг начин. Изтъкнатият политик, някога отказал се от кариерата на военен, все пак си остава “човек на войната”, чийто талант и умения се оказват ненужни в условията на политическо разведряване и установяването на световен мир.

През 1951 година, вече във вихъра на разгарящата се истерия на “студената война”, Уинстън Чърчил отново се оказва на поста министър-председател на Великобритания. Това обаче вече не е онзи Чърчил, а един болен старец, страдащ от множество бързо прогресиращи заболявания.

Склонни сме да упрекваме ръководителите в бившите социалистически страни, че са стискали властта до последно. Чърчил в този смисъл не се различава с много от тях – прекарал няколко инсулта, полуглух, с много слабо зрение и наполовина парализиран, той категорично отказва доброволно да се оттегли от премиерския пост, дори и когато осъзнава своята старческа немощ и не може да изпълнява задълженията си в пълен обем.

През 1953 година 79-годишният Уинстън Чърчил получава кралица Елизабет II рицарско звание. През същата година сър Чърчил получава и Нобеловата награда за литература, като преодолява дори конкуренцията на Ърнест Хемингуей.

През 1955 година Чърчил подава оставка заради значителното влошаване на здравето му. За последните десет години от живота му биографите му пишат с нежелание. Гасненето на Чърчил е бавно и тежко. През 1960 година вече не може да разпознава приятели и близки, не може да чете, речта му става трудно разбираема. Мъките му продължават още цели пет години. Почива на 24 януари 1965 година, два месеца след като навършва 90 години.

На погребението му се стича цяла Англия. Човекът, успял да опази Британската империя в продължение на не едно десетилетие, е изпратен в последния си път с церемония, чийто сценарий сам е написал приживе. Тялото му е положено в гробището Блейдън, недалеч от двореца Бленъм, където се ражда Уинстън Ленард Спенсър Чърчил.
Заедно с него в миналото остава и империята, на която той служи и на която е “последният воин”, както сам той се нарича в края на дните си.

Източник: historynakratko.blogspot.com

Loading...

Вижте още от bultimes

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !


Последни от История

Отидете горе