Проблемът за чорбаджийството

Въпросът за чорбаджийството пръв разглежда Димитър Благоев. Смята,че с развитието на промишлеността и търговията и градовете, сред българския народ се образува търговско-индустриална класа, определена като буржоазия. Той разглежда като фактор и разложението на военно-ленната система, появата на чифликчийството и положението на селяните като отделна социална категория. Според него освободената от от феодалните връзки селска маса се превръща в ратаи и изполичари, а патриархалното стопанство постепенно се разлага. Димитър Благоев обосновава наличието на три основни класи в българското общество: търговско-индустриална (буржоазия, селяни, чорбаджии). Това схващане е възприето и от българските историци марксисти и от акад.Жак Натан. Той смята, че са обществена класа, свързана с феодалната обособеност и с цялата турска феодална система, макар че се обуржоазяват поради връзките си с пазара. Следователно тя обхваща едрите земевладелци, представители на лихварския и търговски капитал.

Тази теза обаче е отречена от акад. Николай Державин, който смята категориите чорбаджии и българска буржоазия за еднакви, като казва, че те играели и крупна стопанска и политическа организираща роля в живота на българското национално общество. Тезата за класовата принадлежност на чорбаджийството към буржоазията е приета и от акад.Димитър Косев. Схващането е подкрепено и от Горан Тодоров, който причислява чорбаджиите към борците за национално освобождение.

Като обобщение може да се каже, че съществуват две противоположни схващания за класовата принадлежност и роля на чорбаджиите през Възраждането:

– те са отделна от буржоазията социална категория, като се изтъква противонародната им, реакционна дейност;

– те са част от едрата буржоазия, с национално-освободителни стремежи;

Чорбаджиите имат своя произход и са свързани със съществуването и дейността на българските общини през епохата на османското владичество. Може да се приеме, че общините като обществено-икономически единици са съществували още през средновековието, но не са разкрити промените, които турското завоевание внася в организацията и дейността им. Те изменили основно системата на феодалното земевладение. Мнозинството от селата са предадени на спахиите като послужебно владение, част от земите на населението са превърнати във вакъфски имоти. Управлението на спахийските села и контролът върху владението се извършвало от спахиите. Освен административна, властта им е и полицейска. В зиаметите и хасовете това вършели субашите или воеводите, наместници на по-едрите ленни владетели. Селата със специални задължения войнишки, проходнически, соколарски имали сищо административно-полицейски управители, наричани в някои документи воеводи, често от състава на самите войнуци. Те изпълнявайки длъжността си получавали ленно-феодални владения. В някои документи се наричат и легатори и примикюри, освободени от определен брой данъци.

Според В.Мутафчиева те били българи, твърде вероятно съселяни на войнуците, задължени да служат войнушка служба на общо основание /подкрепено от сведенията на Карапетров за войнуците в Панагюрище: отивали на война предвождани от главатарите си, наричани воеводи, кнезове, кметове…/. Власите южно от Дунав (Браничево, Видин) имали свои князе, наричани примикюри. Така се наричали и началниците на селищата в граничните райони. По данни на Герлах в дервенджийските села също има началници кехаи. Всички те са ограничени в администрирането и присвояването на феодалната рента. Правораздаването и контролът върху изпълнението на правителствените нареждания се извършвали от кадиите.
В първите векове след османското завоевание част от българските феодали се приспособили към новите условия, служели във войската на завоевателя и влизали в категорията спахии-християни. Те напълно изчезнали през XVI-XVII век, при това положение след сред българите с по-значителна власт останали само началниците на войнуците, проходниците, соколарите и другите категории жители със специални задължения. Българските общини се грижели само за уреждането на второстепенни проблеми и спазване на обичайното право.

В градовете първоначално имало известен брой заможни християни по сведения на Владислав Граматик. В по-старите и големи градове били остатъци от феодалната класа, търговци и по-богати занаятчии. Това се приема и за новоиздигналите се рудодобивни селища: Чипровци, Кратово, Етрополе, които били управлявани от княз. При това положение трябва да се приеме, че както в селата така и в градовете османската господстваща класа взела в свои ръце военно-административната, полицейската и съдебната власт. Запазили чрез легаторите и примикюрите, т.е кнезовете и кметовете, ограничени права на автономност.

Войнуците извършвали своята служба в досег с еничарите, от които взаимствали думата чорбаджия. В документ от 1689 год началникът на войнуците в Панагюрище е наречен секбан башия, което заедно с чорбаджия означавало командирски чин в еничерската войска. Вероятно е също думата да е употребена за обозначаване функциите на управниците във войнушките села и по-специално да посрещат и настаняват военни и административни началници, а възможно е да е станало и по дватая начина. От началото на XVIII век думата вече е в редовна употреба /сведения от Жеравна, Котленско/.

Проблемът за произхода на чорбаджийството трябва да се разгледа и в аспекта на социално-икономическите изменения, които настъпват в Османската империя през XVII-XVIII век. Тогава се извършва процес на ускорено развитие на простото стоково производство. Увеличава се броят на населението в старите градове Видин, Ловеч, Търново, Шумен, Стара Загора, Сливен, Скопие, Охрид и др. Издигат се и нови занаятчийски центрове и търговски средища Габрово, Котел, Троян, Свищов, Щип, Прилеп и т.н. Нараства броят на българите, които се занимават в промишленост, а от селата в старите градове се извършва миграция. Такава е тенденцията и в селското стопанство, което започва да ориентира продукция за пазара. Това засилва експлоатацията на селяните и стремежа владението на земята да стане от послужебно, наследствено т.е да се образуват едри поземлени владения чифлици. Към това се стреми и голям брой мюсюлмани. Следователно промените в стопанския живот определили появата на изменения в състава и структурата на българското общество.

Сведения за наличие на чорбаджии (кметове) в българските земи през XVII-XVIII век има в запис от 1775 г на чорбаджиите от Тетевен, Гложене, Извор и Торос за задължение на игумена на Гложенския манастир. В просително послание на Бачковския манастир от началото на XVIII век също се споменават чорбаджии, кметове и др. /протокол от Търновската митрополия, биография на Софроний Врачански/ Котел/ Тодоре, пак четеш цяла нощ!/. Българското население в по-големите градове където имало представители на Цариградската патриаршия, било зависимо от местните владици, които освен църковна имали и известна административна власт. Православни общини съществували в Пловдив, Сливен, София, Скопие, Охрид и др., където се правела разлика между граждани и торлаци, като първите се оформили като аристократична класа и поради връзките си с местния патриаршески представител се гърчеели, поддържали контакти с местните турски големци, а по-видните от тях т.нар чорбаджии, държели в ръце общинската управа.

Изводите за произхода, характера и задачите на чорбаджиите и на чорбаджийския институт:

1.Социалната група чорбаджии, кметове, кнезове, легатори и т.н съществува още преди Възраждането и е най-близката по значение до кмета.

2.Групата била свързана със запазване на ограничени права на общинско самоуправление на българите, главно в селищата със специални задължения.

3.Чорбаджийството е посредник между българското население и турската власт. Утвърждава се в периода на упадък на османската военно-феодална система. Ива да не се разсейва, за кого съм го печатала това.

4.Чорбаджийският институт е свързан със съществуващите в по-големите градове православни общини.

5. Няма данни през XVII-XVIII век доказващи, че чорбаджиите са едри земевладелци чифликчии, но можели да присвояват част от произвеждания продукт следователно с развитието на търговията придобили и недвижими имоти.

Ролята им се засилва в периода на упадък на османската военно-феодална система и преминаването към феодално-бюрократично управление. Тогава се образува нова обществена каласа българската буржоазия. Развитието на занаятите и търговията през 30те и 40те години на XIX век определя укрепването на българските общини и въвличането на чорбаджиите в редица извънадминистративни функции по линия на предприемачеството. Започва да се води борба между старите чорбаджии и новите буржоазни елементи за овладяване на общините, пр.: Сливен, Котел, Пловдив. Много данни за българските общини и за ролята на чорбаджиите има от 30те и 50те години на XIX век (САЩ:Чехия 0:3). Данни има и за селата. Обикновено в градовете има двама чорбаджии (кметове, мухтари). Първият съгласно с турската терминология се нарича мухтар евел, а вторият мухтар сани. Има и бирник. Общинските работи се уреждат от мухтарите, бирника, няколко по-заможни хора, наричани чорбаджии. Те заедно с първите трима образуват общинския съвет. Чорбаджиите се избирали за една година от възрастните мъже на общо събрание на общината, за което получавали възнаграждение. Изборът се утвърждавал от османската власт.

В по-големите градове имало околийски чорбаджии / Георги поп Симеонов в Търново, Янко Станкоолу, Димитър Черния в Сливен/. Околийските чорбаджии изпълнявали посредническа функция между общините и представителите на османската власт. В тях имало казалийски ковчежници, понякога българи християни /Кир Минчо, Търново; Стефан Захариев, Татар Пазарджик/. По двама чорбаджии имало и в по-големите села. Най-активна дейност развивали общините в търговско-занаятчийските селища, където си съперничели чорбаджии и представители на занаятчиите и по-дребните търговци /типично за Габровска, Еленска, Тревненска община/. За Габрово е характерно, че габровските чорбаджии ревностно се борели против дейците на българското национално-освободително движение. В Елена има двама, които се избират през март (след това отиват на язовир Йовковци и се плацикат). Сведения за дейността им има главно за времето на Кримската война. В Беброво, Еленско и в Котел имало мюдюр турчин /субашъ/, местните не били доволни и искали да смяната му. Г.С.Раковски и баща му се мъчили да ограничат безконтролната чорбаджийска власт, за което са изпратени в затвора в Цариград.

Данни за съществуването и дейността на българските общини през 30те и 40те години има за различни краища. Навсякъде на чело на общините стоели един или двама чорбаджии, бирник, от 6 до 12 общински съветници, влизали и някои местни свещеници. Освен задължението към турската власт и към гръцките владици чорбаджиите и общинските съветници се грижели за изграждането и обзавеждането на църкви, училища, пътища и др. Елиза пак заби някакъв италиански пич от воле, мамка й. В Батак, Пещерско и Башино село, Велешко, чорбаджиите полагали големи грижи за просветното дело.

Най-активни били общините в развиващите се търговско-промишлени средища и в освободените от спахиите раятски села. Има данни за наличие на общини и чорбаджии и в превърнатите в чифлици, спахийски, вакъфски села или в новооснованите села-чифлици, но са оскъдни. В тях властта е съсредоточена в ръцете на чифликчиите, което свидетелства, че чорбаджиите се развивали и укрепвали във връзка и на основата на развитието на новите обществено-икономически отношения. Във всички общини чорбаджиите били органи на турската власт, които угнетявали българското население, но в някои подпомагали развитието на възрожденския процес. Това се определя от социалната принадлежност и личните или групови интереси на чорбаджиите, кметовете и хората от общинския съвет. Пример е българската община в Скопие, където през втората четвърт на XIX век сандък-еминина на местния управител Хаджи Трайко, бил най-силен скопски чорбаджия. Против него се образувала партия, на чело с братята Хаджи Георги и Хаджи Христо Попович търговци от Прилеп. Старите чорбаджии защитавали Цариградската патриаршия, новите излизали главно от търговското съсловие, заставали на чело на борбата за назначаване на българи владици, а по-късно за създаване на независима българска църква. С разслояването на обществото, борбата между старите наследствени чорбаджии и търговците за овладяване на общините ставала все по-остра. По-слаба била борбата в общините на раятските села, където преобладавало селскостопанското производство.

В началото на XIX век българските общини се укрепват и развиват. Разлагането на военно-ленната система или позволява да играят нарастваща роля в администрацията, събирането на данъците и уреждането на просветните и църковни дела. В тях се води остра борба между старите чорбаджии и новата буржоазна прослойка. Избраните буржоа в някои селища станали опора на зараждащата се църковно-национално борба. Чорбаджиите и в най-развитите селища се отнасяли отрицателно към борбата за освобождение, поради тяхното положение на органи на турската власт. Те били хетерогенна социална група. Старите са свързани с феодалния или полуфеодалния начин на производство, присвоявали част от рентата и забогатявали, други са представители на буржоазната класа, а селските чорбаджии били заможни селяни, частично въвлечени в стоково производство и търговия. Следователно след развитието на общините след Кримската война, нараства ролята на чорбаджийския институт и борбата за владението им между различните групи се изостря. Османската власт правилно оценила значението на общините и подкрепяла в борбата за овладяването им старите чорбаджии.стигнало се дори до регламентиране на правата им в Търново, Битоля. Османското правителство започнало да се стерми да изгради единни градски общини, които да обединяват християнското и мюсюлманското население. Да се подчини дейността на общините на османската държава. Борбата на българската буржоазия обаче не била единна.

След Кримската война се засилила диференциацията на българския народ. Много голяма част рязко обеднява поради навлизането на западноевропейските фабрични стоки, в същото време лихварството, предприемачеството и търговията се развиват още повече. Така се образува слой забогатели българи, свързани с османската господстваща класа. Мнозина станали владетели на много земя ставали чифликчии. Такъв е облика на българската буржоазия две десетилетия преди Освобождението. Самата дума чорбаджия тогава разширява съдържанието си. Означава вече и богат човек, владетел на недвижими имоти, собственик на капитали и др. Разлика между старите и новите чорбаджии имало. Видна е в наличието на консервативно/ протурско и реформистко/съглашателско, буржоазно-либерално течение сред богатите слоеве. Другите, изразяващи интересите на занаятчиите, селяните, дребните търговци и част от образованата интелигенция са демократическото, а през 60те и 70те години и революционно-демократическото. В Лясковец през 1861 год имало две партии: богатска и народнаили сиромашка. Причината за появата им била отказа на чорбаджиите да дават отчет за приходите и разходите на общината.

В борбата за овладяване на общините участвали три сили: старите, новите чорбаджии и сиромашката и народната партия. Борбата между първата и последната била особено характерна през 60те и 70те години на XIX век.

1. След Кримската война българските общини още повече се развиват и укрепват, играят по-голяма роли в обществения, културен и политически живот.

2. Турската власт се стараела да регламентира избирането, задачите и дейността на чорбаджиите, за да закрепи авторитета им.

3. Борбата на Народната партия е с класов характер.

4. В основната си част чорбаджиите били против национално-освободителната борба, с изключение на някои селски чорбаджии, които се включват през 70те години в революционни комитети.

Ролята на чорбаджийството трябва да се разглежда във връзка със съществуването на общините. Те играели ролята на административна институция, посредник между Османската държава и Вселенската патриаршия, от една страна и българското население, от друга. До Освобождението с някои малки изключения, то служи за ограбване на български народ. Ирек и Велислав вече са пияни. Чорбаджиите са феодална група, формирала се по време на феодалния начин на производство и присвояване, но по-късно стават носители и на търговско-манифактурен капитал. Основната черта, която ги отделя като социална група е дейността им на общински управници.

Източник: referati.org

Вижте още от bultimes