Личността на Александър Екзарх. Жизнен път и дейност

в История

Александър Стоилов (нарекъл се Александър Екзарх) е български общественик и журналист, един от активните дейци в борбата за създаване на независима Българска екзархия. Роден в Ески Заара (днес Стара Загора), учи в Букурещ, Будапеща, Мюнхен.

Александър Екзарх е възрожденски деец, просветител, журналист, дипломат, почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е в Стара Загора. Получава образование във фанариотската Бейска академия в Букурещ, а по-късно в Будапеща и Мюнхен. От 1836 Александър Екзарх следва медицина в Париж със стипендия на османското правителство и се сближава с полската емиграция, която го препоръчва на френското правителство.

Александър Екзарх представя на княз Адам Чарториски – ръководител на полската емиграция в Париж, “Мемоар” по българския въпрос, който трябва да бъде връчен и на посланиците във Франция на Англия, Прусия и Турция. В “Мемоара” се настоява за политическа автономия на българите, както и за осъществяването на реални реформи в Османската империя, които да осигурят нормалното стопанско, културно и политическо развитие на българския народ.

В Париж той работи и като аташе в турското посолство. Придружава като секретар и преводач френския икономист Ж. А. Бланки при обиколките му из българските земи, който проучва жестокостите на турците, извършени при потушаването на Нишкото въстание през 1841 г.

През януари 1843 г. разпространява програмен документ до правителството на петте Велики сили в Турция. Подобно на Гарашаниновото „Начертание” и Екзарховият „Напис ради Болгаров” е вдъхновен от полската емиграция. В него доминират две искания – най-активна помощ от страна на Европа за българската просвета и за създаване на една свободна, но присъединена към Османската империя България.

Тази формула бихме могли да тълкуваме било като автономна българска държава под османски сюзеренитет по модела на Сърбия или Влашко и Молдова, било като преобразуване на унитарната Османска империя в дуалистична османо-българска – нещо, което маджарите ще постигнат през 1867 г., създавайки направо дуалистична мода сред българите.

Подкрепа за своите идеи Екзарх очаква най-вече от Франция. Но тя няма нито достатъчно сили, нито достатъчно интереси, за да се ангажира с българския въпрос. През 1846 г. напористия българин се прехвърля в Лондон. Тук също получава достъп до Външното министерство, като още в Париж е спечелил за идеите си публицистката М.Лаудън, с чиято помощ издава на английски пробългарски пропагандни материали (най-вече брошурата „Гласът на България”), но и сега без сериозни последствия.

Той се опитва да популяризира българската кауза чрез изпращането на мемоари и чрез лични срещи с видни политици в Лондон, Санкт Петербург и Москва. Защитава идеята, че българският въпрос може да бъде решен по еволюционен път в рамките на Османската империя.

С успеха Екзарх се среща едва в Санкт Петербург, където получава не само голямо доверие и доста пари, но става първия българин, получил аудиенция при руски цар. Сам по себе си, това е грандиозен успех, който трябва да се отдаде както на ловкостта на самия Екзарх, така и на факта, че той от противник обещава да стане приятел. Тъй или иначе, нему е оказано августейше доверие и на цар Николай I той подава няколко прошения, включващи и църковния въпрос.

Екзарх моли Русия да вземе под свое покровителство единоверния ú и единоплеменен български народ и да му помогне да си постави един свой застъпник в Портата и един в синода на Патриаршията. Спечелил доверието на царя, Екзарх става един вид диспечер на негови парични помощи за българската просвета и в края на 1847 г. пристига в турската столица, като подема една инициатива, в центъра на която отново поставя църковния въпрос. Става дума за отваряне на български храм в столицата. Не е ясно дали Екзарх сам се сеща за това, или възкресява едно от програмните искания на Бозвели, но начинанието се оказва извънредно благодатно.

Водаческите домогвания обаче по този пункт на Екзарх бързо претърпяват фиаско, защото се сблъскват с честолюбието на Стефанаки Богориди. Довереник на Англия, любимец на султан Абдул Меджид, гледан с добро око от Русия, с тежест в Патриаршията и сроден с фанариотското съсловие, Богориди е един от най-върлите противници на акцията на Неофит и Иларион през 1844-1845 г. в Цариград и тяхното заточване в немалка степен е негово дело. В края на същото десетилетие, Богориди с лекота – подарявайки една от къщите си и издействайки съответен ферман – изземва от ръцете на Екзарх инициативата за отваряне на български храм в столицата.

Изместен от Богориди, Екзарх трябва да се задоволи почти изключително с редакторството на „Цариградски вестник”, който той прави нещо като рупор на руските интереси в църковния въпрос.

През 1848 г. заминава за Цариград и се опитва да застане начело на оформящото се българско национално движение. Но Александър Екзарх се оказва повече енергичен и амбициозен, отколкото свободен да спечели и задържи доминантно влияние сред своите сънародници. Лидерската позиция остава за българина, стигнал най-високо в Османската империя – княз Стефан Богориди.

Благодарение намесата на Александър Екзарх, в изградения през 1850-1851 г. храм в Гостивар, се открива килийно училище.

Още до Кримската война в руските учебни заведения на Одеса, Киев и Москва са отпуснати стипендии на правителството и на Светия синод. Чрез Ал.Екзарх, българските църкви и училища получават субсидия от 10 000 сребърни рубли, с които са подпомогнати училищата в Средногорието и Родопската област.

През 1861 г. българите се отказват от искането си за отделна църква, приемат да продължат да бъдат пасоми на Цариградската патриаршия, на която обаче поставят условието патриарх и синод да се излъчват чрез пропорционални избори (т.нар. Осем български точки). Такова решение на църковния въпрос предлага още през 40-те години Александър Екзарх, един от най-амбициозните възрожденски дейци.

Купува печатница и в продължение на 10 години в Цариград издава вестника на Иван Богоров „Цариградски вестник“ (1848–1862 г.) с финансовата помощ на правителството на Русия. Този вестник става не само първия траен, но и благодарение на руските субсидии най-дълго излизалият през Възраждането български вестник. За известно време Ал. Екзарх координира и българската просвета, бидейки разпределител на руски финансови помощи за нея.

От 1866 до 1878 е на служба в посолството на Османската империя в Париж. След Освобождението на България той е един от кандидатите за първи княз на България.

По време на престоя на българската делегация (Марко Балабанов и Драган Цанков) в Париж през лятото на 1876 г. той се среща и разговаря с пратениците на българския народ, независимо от неудобствата, които му създава службата му като аташе в турското посолство. Както отбелязва М. Балабанов за неколкократните си срещи с Ал. Екзарх по това време, „той се отзова с най-искрено и най-горещо българско родолюбие“. Като пожелава успех на мисията, той споделя с М. Балабанов своето разбиране за възможното разрешаване на българския въпрос: „Турците никога не са искали и не искат нито днес, па и да се склонят даже да приемат под натиск някои реформи, те не могат, те не са в състояние да ги приложат по отношение към християнските народонаселения в империята. Всичко им пречи за това: религия, нрави, възпитание, невежество, неизцерими предразсъдки, страх за отнимане властта от ръцете им, природна надменност, презрение към всичко, що не е турско, що не е мюсюлманско“.

След Освобождението се завръща в България. Работи като префект в Пловдив, а по-късно е член на Върховния административен съд в Източна Румелия. През 1879 г. издига кандидатурата си за пръв княз на България.

Възгледите на Ал. Екзарх не се различават съществено от настроенията и разбиранията на преобладаващата част от българската общественост, изразени по подобен начин в тогавашния печат (Стара планина 1876а; Български глас 1876). Следователно, макар и далеч от Родината, той живее с проблемите на българския народ и разсъждава по сходен начин с интелигенцията му.

Затова дни след откриването на Учредителното събрание в Търново Ал. Екзарх се обръща с писмо до приятеля си М. Балабанов, в което споделя убеждението си за необходимостта именно българин да бъде избран за княз. Писмото, съхранено във фонда на Ал. Екзарх в НБКМ-БИА, досега не е използвано, а то разкрива голяма част от мотивите и основанията, заради които по същото време видният общественик издига кандидатурата си за български княз. Като споделя с М. Балабанов нетърпението, с което се очаква предстоящия избор на княз, авторът на писмото отбелязва: „Мене ще ми е много скърбно да ся определи един чужденец, който и да е, който ще намери причини да ни хука (хока), който ще е чужденец между нас, не ще да знай нито язикът, нито истинните ни нужди, който между друго ще е разкошен, ще обича пищността, ще иждивява (харчи) народните пари без ограничение. Ако да бях тамо аз, до небес щях да викам: наш да си е, наш българин да е“. И за да добави още аргументи към тезата си, че е по-добре да се избере българин за княз, Ал. Екзарх продължава: „Колко по-големи качества ще (да) има един чужденец от един наш българин? Че нямаме ли человеци, които пристойно можат изпълни тая длъжност; защо да не обърнем очите си към себе си. Това ще ни стори чест пред всичките народи“.

Авторът на писмото и достоен кандидат за престола Ал. Екзарх може би не знае, че кореспондентът му М. Балабанов е един от убедените противници на идеята да се избере българин за княз. Още през лятото на 1876 г. при престоя си в Париж двамата български делегати Др. Цанков и М. Балабанов отговарят на в. „Франс“ по следния начин на въпроса има ли българският народ достойни представители за княжеската длъжност: „всичките българи са съгласни да не бъде той (князът) нито българин, нито грък, нито арменец, нито левантинец. Каквото и да би било името, което ще се даде от Европа на тоя началник на автономната българска държава, ний искаме само да бъде той странен (т.е. чужденец)“.

Аргументите, с които Ал. Екзарх обосновава желанието си да бъде избран за княз на България в официалното си обръщение по този повод, са свързани преди всичко с неговите заслуги за повдигането на българския въпрос пред Великите сили, както и с активната му дейност в хода на църковнонационалните борби…

Ал. Екзарх се обръща с молба за съдействие и към известния общественик и публицист Петко Р. Славейков, с когото преди години са работили съвместно. За огромно съжаление на българския кандидат за престола Славейков не само че не споделя неговото желание, но и публично заклеймява амбициите му да стане княз на България. В своя вестник „Остен“ дългогодишният издател и редактор П. Р. Славейков, познаващ егалитарната нагласа на мнозинството от българския народ, се упражнява в красноречие и сарказъм, обръщайки се към Ал. Екзарх с „отворено писмо“. Като отказва да подкрепи кандидатурата му и я определя като „глупост“, Славейков изтъква и причините за отказа си: „защото и като челяк, а еще и като депутат сега искам по начала да ся водя. А най-първото у мене начало, основано на народния ни характер, е или всички да бъдем князове и владеющи, или всинца роби и владееми. Да изберем княз от нас си, а не чужденец, това ще да е съвсем противно на нашия славеноболгарски характер и на историята, която ни разправя какво сме правили друг път в таквиз случаи… А най-последното е, простете ми, да Ви кажа искрено: защото, както и да е, но аз не намирам Ваше Благородие мунасип (подходящ) за княз“.

Както е известно, само трима от няколкото кандидати за българския престол са официално предложени в заседанието на Първото Велико Народно събрание на 17.ІV.1879 г. от сладкодумния епископ Климент – принц Хенрих Ройс, Валдемар Датски и Александър Батенберг. Избран е този от тях, който получава официалната и неофициалната подкрепа на Русия – Александър Батенберг с името Александър І. Името на българина Александър Екзарх като кандидат за престола дори не се споменава в хода на събранието.

Александър Екзарх можеше да бъде български княз, а вероятно щеше да е и добър княз, ако българският народ и неговите избраници в Първото Велико народно събрание не бяха толкова силно привързани към вековните егалитарни традиции, непозволяващи дори на най-просветената част от тогавашния ни елит да допусне, че е възможно да се избере българин за княз, т.е. един от нас да се издигне толкова високо над всички останали.

Оттегля се от активен политически живот след Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

efekt-2

Източник: referati.org

Loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе