В историята на Британия 40-те години на XVII век са белязани от продължителния конфликт, наречен от историците Английска революция. Той е между британската феодална аристокрация, олицетворявана от абсолютната монархична власт на крал Чарлз I Стюарт от една страна, и селската и градска буржоазия, чиито интереси са защитавани от парламента на кралството. През 1640 година монархът, след дълга пауза, свиква парламента, за да получи от него средства, с които да покрие разходите от неуспешната война с шотландците. Действието му ще доведе до Битката при Нейзби, но все още никой не знае това…
Парламентът се опитва да ограничи властта на краля, приемайки закони, които му забраняват самоволното налагане на данъци. Лишават го от правото на арести, без санкция от съда и му налага редица други ограничения. След като през 1642 година се проваля опит да бъдат арестувани лидерите на парламента. Кралят е принуден да бяга от Лондон и да търси начин да смаже опозицията с военна сила. При първите сблъсъци превесът е на страната на армиите на краля. В началото на Гражданската война Парламентът все още разчита единствено на необучени доброволци, наети сред населението със средства, отпуснати от големите земевладелци.
През февруари 1645 година Парламентът решава да формира нова армия, съставена от професионални войници. 22-хилядната армия започва да се нарича “Армия на новия ред”. Нововъведенията в “Новата армия”, създадена по идея на Оливър Кромуел, са значителни и най-вече заради тиловата служба в нея, войските получават по-добро снабдяване. Това ги прави по-ефективни във воденето на боевете.
За главнокомандващ на Новата армия е назначен генерал Томас Феърфакс, а кавалерията е предадена под личното командване на Оливър Кромуел, който още година по-рано е създал конницата, способна да се противопоставя на кралската. Ключово събитие, което бележи повратния момент за изхода от цялата Гражданска война (наричана и Английска революция), става битката при Нейзби в Нортхамптън. Сражението се провежда на 14 юни 1645 година.
Кралските сили, наричани “кавалерите”, са съставени от около 7,5 души – 4-хилядна конница и малко по-малко пехотинци. Срещу тях застават превъзхождащите ги почти двойно по численост сили на “кръглоглавите” парламентаристи.
Чарлз I осъзнава, че превъзхождащият го противник не бива да се подценява и решава да избегне сражението, но неговите съветници и военачалници настояват да се даде решителна битка.
В началото на сражението изглежда, че принц Рупърт, най-настоятелно желаещият боя сред кралските хора, има право, твърдейки, че професионалните воини имат за враг зле подготвени и въоръжени селяци. Принцът командва левия фланг на роялистките сили и с конницата си нанася мощен удар едновременно по конницата и пехотата на парламентаристите.
Следва удар и от кралските пехотинци. Когато втората вълна от конници на роялистите атакува и разбива конницата на парламентаристите, изглежда, че всичко е решено. Но Оливър Кромуел остава невъзмутим.
Конницата на принц Рупърт се увлича в преследване на бягащите парламентарни драгуни. Изчаквайки ги достатъчно време, за да се отдалечи, резервите на парламентаристите атакуват многократно по-малобройния си враг, останал на бойното поле без защитата на кавалерията. Кралските полкове, въпреки яростния отпор, който оказват, са обкръжени и разбити. Оцелелите са пленени, но малка част успяват да избягат от бойното поле.
Връщайки се на бойното поле, като преди това е достигнал до щаба на парламентаристите в Нейзби и го е превзел, принц Рупърт не може да повярва, че армията на краля е разбита и всичко в битката вече е решено. Крал Чарлз I и принц Рупърт едва успяват да се спасят, но голяма част от войските им попада в плен.
Битката при Нейзби предопределя изхода от войната между парламента и краля. Роялистите са принудени да признаят поражението си, защото просто остават без армии. Победителите намират в кралския обоз тайна кореспонденция на Чарлз I, от която става ясно, че той е молил френския крал за помощ, а в замяна е бил готов да остави французите да мародерстват из Англия, стига да може да запази абсолютната си власт.
Тайните писма са прочетени пред парламента и са изложени така, че да може всеки англичанин да ги види. Използвани са от парламентаристите в агитацията срещу краля, като най-компрометиращите го са издадени в специален сборник.
След битката при Нейзби Оливър Кромуел се доближава с още една крачка към установяването на диктатура. Година след сражението Чарлз I търси съюз с шотландците, но новите му “съюзници” го предават на английския парламент. През 1649 година кралят е съден за държавна измяна. В специалният трибунал са повикани да заседават 135 судии, но едва 68 от тях се отзовават на слушанията. С подписите на 58 от участвалите в заседанията кралят е признат за виновен. По решение на трибунала Чарлз I е екзекутиран на 30 януари 1649 година.
След екзекуцията на краля Оливър Кромуел е удостоен с титлата генералисимус и става Лорд-протектор на Англия. На практика установява лична диктатура и управлява кралството с твърда ръка. Първо се справя с бунтовете в Ирландия и Шотландия. Но след това управлението му постепенно се изражда във военна диктатура, като оглавяваните от генерал-майори 11 военно-административни окръга на Англия са на практика неконтролируеми от централната власт. Кромуел прави опит да свика нов Парламент.
През 1657 година склонява да възстанови Камарата на лордовете и определя за свой наследник сина си Ричард. Отказва да приеме короната на Англия и така запазва до смъртта си Англия като република. Но веднага след кончината му на 13 септември 1658 година в кралството настава хаос. Парламентът изпада в паника, а синът му не успява да се справи с положението. Парламентът взема належащо бързо решение и на трона на възстановената монархия е поставен Чарлз II – син на победеният в битката при Нейзби Чарлз I.
Иначе казано, нещата завършват там, откъдето са започнали – при добрата стара монархия. И никой не дава отговор на въпроса: тогава защо беше всичко това? Нещо повече – никой официално не го задава. И Британия остава монархия и до днес.
Източник: burgasnews.com
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
