Орденът на Жартиерата – най-висшият рицарски орден във Великобритания, се ражда на 23 април 1348 година. Учреден е от кралят на Англия Едуард III и е най-голямата награда на Великобритания за преданост и доблест.
Легендите за учредяването му са няколко. Едната го свързва с победата на англичаните над превъзхождащият ги многократно противник в битката при Креси през 1346 година. Връзката е, че Едуард дава знак за началото на сражението, като развява копие със завързана на върха му синя лента. Лентата е взета… е, да кажем – от личното му облекло.
Другата по-популярна версия, която обяснява и девиза на ордена, гласи, че по време на бал, кралят като галантен кавалер се навежда, за да вдигне падналата жартиера на една от дамите. Вероятно става дума за графиня Солсбъри, любима на краля.
Постъпката му и конфузната ситуация предизвикват усмивки и кикотене от присъстващите. Но кралят без да се смути произнася думите: “Мнозина от вас ще бъдат щастливи и горди, когато един ден сложат такава лента на гърдите си! Нека се засрами този, който помисли нещо лошо за това!”
Думите са произнесени на френски. А последната фраза се превръща в девиз на новия орден (Honi soit qui mal y pense). Днес тази фраза е изписана на британския герб.
Третата версия за учредяването на ордена го свързва с времето на Кръстоносните походи. Вдъхновен от покровителя на Англия, св. Георги, крал Ричард I нарежда на рицарите си да завържат под коленете си жартиери. И вероятно тази постъпка дава основание на Едуард III да се позове на нея при учредяването на ордена на Жартиерата.
Патрон на ордена е св. Георги. Знамето с георгиевския кръст – червен кръст на бял фон, става символ на Великобритания. В наши дни този знак, заграден в кръг е част от парадното облекло на рицарите на Жартиерата. А те, по устав, винаги са не повече от 24. Сред тях са членовете на кралското семейство и пак заради сегашните наследници на Британския трон уставът е нарушен, когато през 2006 година принцовете Андрю и Едуард са удостоени с рицарски звания и членовете на ордена стават 26.
В момента, освен кралица Елизабет II, която като властващ монарх по условие е член на ордена, рицари на Жартиерата от кралското семейство са херцог Филип Единбургски, съпруг на Елизабет II, престолонаследникът – принцът на Уелс Чарлз, другите двама синове на кралицата – херцогът на Йорк Андрю и графът на Уесекс принц Едуард, както и дъщеря ѝ принцеса Ана.
Членовете на ордена се удостояват с тази чест лично от суверена, който е властващият монарх. Компаньони може да станат не само членове на британското кралско семейство, но и на чуждестранни монархии, както и заслужили признание с работата си за короната видни личности.
Всяка година рицарите на Ордена на Жартиерата се събират през юни в парадната зала на двореца Уиндзор, наречена “Ватерло”, където отбелязват годишнината от победата над Наполеон в битката при Ватерло.
В историята на този орден има случаи на отнемане на рицарското звание, заради неспазване на условията за членство. Например, на 13 май 1915 година от рицарско звание са лишени чуждестранните рицари от държавите – противници на Великобритания в Първата световна война, сред които са австрийският император Франц Йосиф I (754-ти рицар), германският император Вилхелм II (767-ми рицар) и Ернс Август II Хановърски (769-ти рицар). По време на Втората световна война през 1940 година от ордена е изключен кралят на Италия Виктор Емануил III, а през 1941 година и императорът на Япония Хирохито, който обаче си връща рицарското звание през 1971 година.
Символ на ордена е тъмно синя, почти черна лента кадифе със златна катарама. Обшита е със златна нишка и върху нея е избродиран девиза “Honi soit qui mal y pense”. Носи се под лявото коляно от мъжете, а дамите я закрепват на лявата си ръка. Знаците за носене са изпълнени в два варианта – като огърлица със знака на св. Георги или за носене под формата на нагръдна лента и осмоъгълна сребърна звезда, украсена с диаманти.
Източник: burgasnews.com
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
