Този войвода бил родом от с. Бойница, Кулска околия, син на Вълчко Чанин, който бил твърде заможен селянин, оставил на сина си добро състояние. За него е известно, че по-рано е бил “главен тютюнджия при двора на сръбския княз Милоша” и като такъв завел дванадесетгодишния си син Вълчо на учение в гр. Неготин, а по-сетне – в Белград. След това този му син станал учител в родното си село и бил съратник на баща си в революционните му работи. Те сполучили наедно със свещеника от същото село и други 6 частни лица да повдигнат през 1846 – 1847 г. цялото село, за да протестира не против султана и правителството му, а против непоносимите своеволия и посегателства на агите, сердарите и мухасилите.
Подобен бунт, известен в населението под името “Пуйкова размирица”, направили и селата Грамада и Раковина /същата околия/, откъдето селяните с особен куриер – българин изпратили на султана просба, написана на турски език, в която му заявили, че “всичките ние сме недоволни от държавните му служители. Нашите нещастни селяни са се разбягали кой където свари, понеже появилите се кеседжии колят, обират и палят. Те ни изтезават твърде много. Ние желаем да се оплачем против тях, но не можем. За да чуете нашите оплаквания, требва най-първо да се приберат в градовете скитащите се по нашите полета войници. Нека Ви е известно, че ние няма да позволим, щото селски аги да идват в нашите села. Техните престъпления ни омръзнаха, не можем вече да ги понесем. Не искаме да се движат по селата ни мюсюлмани, понеже те посягат на честта на нашите дъщери и момичета. Готови сме да се жертвуваме, но насилие върху нас не щем. Признаваме се за рая на султана, но не щем никого от мохамеданите, които сноват из селата ни и ни изтезават. С тези хора не можем да се помирим. Щом чуем, че в нашите села идат войници, всички бягаме като яребици. Ето защо те трябва да се приберат в крепостта. Българинът, който донесе писмо във Вашия съвет, е бит много жестоко, а неговите пари – 90 гроша, са вземани насилствено. Ето как мохамеданите обират и убиват раята.”
Подобни оплаквания били дадени и от другите села Големаново, Бракевци, Халово и др. Тези протести и молби се взели от местните власти за бунтове против държавата и те разпоредили да се арестуват инициаторите. Но войводата Пуйко, син му Вълчо, свещеника и други 6 души избягали в Сърбия, от където следили за работите на полицията. Когато последната арестувала няколко селяни и ги подложила на разпит, то те с още 9 души минали границата, където се присъединили към тях и други селяни, нападнали през нощта полицейския участък в с. Големаново и го запалили, след което наново забягнали към сръбската граница. Щом се научили за това във Видин, веднага изпратили някои “достопочтени турци и някои чорбаджии”, а “митрополит Венедик – двама свещеници”, за да уговорят селяните да мируват. Тъкмо в това време пристигнал във Видин куриерът на сръбския директор на Външните работи Аврам Петруниевич, отивайки да занесе мазбата за Високата Порта за смущенията край границата, донесъл и писмо до видинския Семи паша, в което му съобщил, че автор на Големановския бунт бил Пуйко войвода. Пашата веднага поискал от Зайчарския началник неговата екстрадиция, ала той нищо не отговорил.
Докато, обаче, във Видин очаквали предаването им, Пуйко войвода и други негови другари подбутнали селяните и в други села да възстанат срещу тиранията на агите и мухасилите. Избухнали въстания в селата Халово и Черномашица, а в с. Бракевци – селяните нападнали с пушки полицейския участък, наранили двама сеймени и подпалили участъка.
Властите във Видин, крайно разтревожени от тези нови бунтове и предполагайки, че въстанието имало широки размери и се подпомагало от Сърбия, поискали набързо военна помощ от нишкия валия Васъф паша и написали на директора Аврама Петруниевича, чрез негово превъзходителство началника на турския гарнизон в Белград, Хюсеин паша, да нареди залавянето на бунтовниците и предаването им. Понеже зайчарския началник не искал да стори това, директорът Петруниевич, види се, по нареждане от Цариград, заповядал излавянето на Пуйко войвода, син му Вълчко, свещеника и 9 техни другари и сръбските власти ги предали във Видин, където те били хвърлени в затвора, както това съобщил видинският тефтердар Намик Ибрахим на Високата Порта, с рапорт от май 1849 г., като при това явявал, че “селяните след това се предали на мирна работа и отправяли топли молитви към Всевишния за дълголетието на Н.В.Султана”.
В затвора Пуйко войвода починал и домашните му го погребали във видинските Ружени гробища, а син му Вълчо се оправдал и бил освободен. Но за съдбата на свещеника и др. 9 души нищо не е известно.
Из “История на Видин и неговата област”
автор: Димитър Цухлев
Източник: voivodi.eu
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
