Любопитно ! Сгрешил си чадо успокой се !

Сгрешил си чадо успокой се !
По време наТрисвятата песен в св. Литургия свещеникът казва:
Боже светий, Който пребъдваш сред светии и Когото с трисвята песен възпяват херувимите и славословят серафимите и Комуто всички небесни сили се покланят, Ти от нищо си направил всичко, създал си човека по Твой образ и подобие и си го украсил с всеки Твой дар. Ти даваш на просещия премъдрост и разум и не презираш съгрешилия, но си отредил покаяние за спасение…

Тази молитва показва любовта на Бога към нас и ни насърчава да имаме дръзновението да продължим нашия живот, защото сред всички, които сме тук, сред всички хора в света, няма нито един, който да не съгрешава. Нито аз, който говоря, нито вие, които ме слушате. И ако някой от нас се прави на безгрешен, трябва да знае, че осмива себе си. Защото понякога ни обзема този синдром, който аз наричам синдром на безгрешността, когато дори църковни хора се затрудняват да признаят, че са извършили грях, че изобщо имат грехове и страсти. В молитвите на светците виждаме техния вътрешен свят. Те не лъжели, не използвали хиперболи, а наистина преживявали в себе си факта на своето страстно състояние, падение и грях. Те изказвали това на Бога и не се срамували да кажат: аз съм толкова грешен човек. Има молитви, които понякога се срамуваш да приемеш за твои – защото описват тежки състояния. “Аз се валям в страстите, – казва един светец за себе си, – без всякакъв срам се въргалям в страстите на насладите…” Кой от нас ще се осмели да каже такова нещо? Ние сме добри хора, пазим си имиджа и достолепието пред хората, внимаваме да не ги загубим. Светците обаче нямали такива комплекси, а описвали себе си. За тях нямало голямо значение дали са извършили на дело греховете. Значение имало, че виждали в себе си способността да направят всичко (т.е. всички грехове). Силно ме впечатли един възрастен монах на Света Гора, който казваше:
– Бог да ни пази! Ако Божията благодат ни изостави, всичко може да направим! Малко да ме напусне Божията благодат, и най-големите грехове, даже убийство мога да направя, и от Христос да се отрека, и в плътски грехове да падна!

Той беше стар човек и казваше това много искрено и съзнателно. На мен ми се стори странно, но в живота виждаш, че наистина е така. Човек във всеки един момент може да се разбие, да падне от небето на земята и не само на земята, а в преизподнята. Едновременно с това може и от преизподнята да се изкачи на небето. Това е тайната на човека, на възможностите на неговата свобода, когато заради гордостта биваш изоставян от Божията благодат и падаш като куршум, но чрез смирението и покаянието, когато си разбит на самото дъно, може да се окажеш директно във висините.
Това прави покаянието. То е куршум, който те издига от преизподнята директно във висините. Доказателство? Всички светци на Църквата и преди всичко разбойникът, който пръв влязъл в Рая. За всички други светци нямаме решение от Христос преди Съда, нито за апостолите, нито за някой друг. Единственият, за когото има решение и го знаем, е той. Не се съмняваме в благодатта на светите апостоли и на другите светци. Но библейско свидетелство имаме само за св. Йоан Предтеча, за когото Христос каза, че е най-голям от всички пророци, и за разбойника, който получил уверението от Христос: днес ще бъдеш с Мен в рая. А другият – светият, върховен сред апостолите Петър, който бил Христов ученик, апостол, пълен с пламък и ревност за Христос, паднал, понеже се възгордял и проявил самоувереност, че няма да се отрече от Него, каквото и да стане. Христос му казал: преди да петел пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И той се отрекъл от Христос пред една момиче, без да е в опасност, защото какво можела да му направи една слугиня? Нищо. Той обаче се отрекъл от Христос. Разбира се, чрез покаянието се поправил, но добрият и мъдър разбойник отишъл в рая. Нека го кажем така – Христос му подпечатал паспорта и той влязъл вътре.
Това не е случайно. Както нищо не е случайно в живота на Христос. Христос взел със Себе Си пръв разбойника, за да затвори устите на всички нас. Първо, за да не се отчайваме – защото, за съжаление, трябва да се борим с много страсти всеки ден и които страсти ни излагат, карат ни да падаме в грехове. Факт е, че грехът носи разочарование в човека. Когато човек извърши грях, особено ако е плътски, след това душата се обезсърчава, губи своето дръзновение към Бога, обхваща я скръб. Тя действа по свой начин, независимо от разума. Затова човекът, който пада в грях, затормозява душата си. За известно време може да чувства удовлетворение от греха, но след това губи дръзновението в душата си. Разбира се, в такива моменти врагът на нашето спасение само това дебне. Да види душата на човека, че губи своето дръзновение и почва под нозете си. Тогава идва коварно, бидейки сам коварен, и ни казва: За нищо не ставаш, не можеш да се спасиш! Не можеш да се изцелиш! Няма спасение за теб! Ето, всеки ден се молиш, всеки ден се подвизаваш, всеки ден ходиш на църква и какво ли още не, но и всеки ден падаш в същите грехове. Обезсърчението е голямо оръжие на сатаната…

Отците не се страхували толкова от падението в греха, колкото от обезсърчението след него. Те не се плашили от падението само по себе си, а много повече от това да паднеш и да загубиш дръзновението си. Те обърнали най-голямо внимание на това, защото знаели, че ако човек падне, може да се покае и Бог да очисти неговата душа. Но ако загуби своето дръзновение, край с него, сякаш си го обезглавил и пада долу. Това обезсърчение, което сетне те потапя в депресия, отчаяние, безнадеждност, е огромен хаос, който влиза в душата на човека и е нужно мощно присъствие до теб – на духовен човек, на духовен ръководител, който да има духовна разсъдителност и да е добър лекар, за да може да те вдигне. В противен случай ще останеш паднал… И резултатът какъв ще бъде? Изкусителят да те убеди, че нищо не става от теб, не можеш да се спасиш, няма надежда за теб, следователно, зарежи всичко! И тогава две неща може да правиш – или Бога да убиеш, или себе си. Е, трудно е да убием себе си и не трябва. Затова казваш: зачерквам Бога, оставям Бога в ъгъла! Не може постоянно да ми се мота из краката и да ми случват всички тези злини! След като не мога да се променя, не мога да се поправя, да правя каквото Той иска, за какво ми е? Оставям Го в периферията на своя живот, да приключваме с въпроса и да не ме измъчва Неговото присъствие!
Трябва да има дръзновение, да знаем, че нашето спасение не се постига чрез добрите ни дела, не е резултат само от човешкото действие – със сигурност нашата свобода и човешко дело играе роля, но преди всичко е плод на Божията благодат, милосърдие и любов на Христос, на Христовата кръв, която Той пролял на Голгота за целия свят.
Дяволът отишъл при един старец и му припомнил греховете и паденията, казвайки му:
– Нима имаш лице да застанеш пред Бога? Ти си толкова покварен и потопен в греха!
А старецът му отвърнал:
– Със сигурност нямам нищо, но могат ли моите грехове да победят Христовата кръв, пролята на Кръста?
“Изкупи ни от клетвата на закона чрез пролятата Твоята драгоценна кръв”.
Христос ни очистил със Своята честна кръв, изтръгнал ни е от всичко това, което сме… Но да ви кажа, от една страна, добре, че си патим това от страстите си, защото нашата природа е странна – тя е такава, че е по-добре да си грешен и да се покайваш, хиляди пъти по-добре е, отколкото да си безупречен и да не се покайваш. Защото има хора, които поради своя характер или природа са хладни хора, интровертни, програмирани. Програмирали са се да бъдат добродетелни. Тези хора са добри, но другият (т.е. грешникът) има друга сладост в душата, защото има смирение, дълбоко смирение. Той носи онова вътрешно чувство, че не е достоен за Божията милост и благодари на Бога за Неговата милост и любов, сърцето му става меко, той става благ човек, не отхвърля другите, не ги гледа отвисоко, не ги осъжда, никого не осъжда.

Когато някой говореше за греховете на други хора, нашият старец казваше:
– Виж, чедо, стигат ми моите грехове. Този, за който говориш, е по-добър от мене!
Тоест, аз за какво да осъждам и кого!? След като всички, които ми описваш, че били направили еди-какво си, са по-добри от мене. Как тогава ще ги осъждам? Хора като нашият старец не осъждат другите, защото смятат себе си по-лоши от всички.
Докато другият – добрият, моралният, безупречният, незамърсеният от праха на греха – отваря устата си и изрича много тежки неща.
Сещам се, че веднъж дойдох в тази зала, когато още бях игумен в манастира Махера. Поканиха ме да изнеса беседа за стареца Паисий. Казах каквото можах. Имаше един проповедник, няма да ви кажа името му, може вече да не е сред живите. Той имаше „азбучно” мислене, а в онзи ден бяха дошли и децата от неделното училище. Спомням си колко странно впечатление ми направи неговото слово, когато той каза на децата:
– Вие, които сте тук, църковните чеда, сте като орли, които летят високо, високо, в лазурните небеса!..

Някакви такива работи им говореше, без малко и ние щяхме да литнем. Сетне продължи:
– А онези деца, които не идват в църквата и които живеят в греха, те са като червеите, които пълзят в калта…
Един светец по друг начин щеше да говори: ние сме в калта, а не другите. Всички други са орли, а ние всички тук пълзим по земята. Аз за първи път чувах такива думи. Толкова години на Света Гора не ни случи някой да ни каже, че сме орли и летим високо. Нашите старци имаха друг дух. Ако кажеше нещо (одобрително за себе си), те ти казваха: нима имаш лице да говориш така, клети човече? Учеха ни да гледаме със смирение на себе си, когато застанем пред Божието лице.
Някои казват: тръгвам си от този свят с чиста съвест, изпълних напълно моят дълг! Клети човече, я попитай Бога да видим какво мнение има? Бях на едно погребение и покойникът преди да умре имал бляскавата идея да напише сам своето надгробно слово, което другите да прочетем на неговото погребение. Да не би случайно да не го разберем и погребалното слово да не отразява правилно живота му. Той го написа и го прочетоха… Защо им трябваше да го четат… В него пишеше: “Тръгвам си от живота със съзнанието, че изпълних напълно своя дълг и направих всичко най-добро, което можах”. Не е лошо това, но не помага в духовен аспект на човека да види себе си какъвто е.
Когато знаем, че не сме такива, каквито сме си мислели или си мислим, а сме много по-различни – окаяни, потопени в греха, тогава се обръщаме към Бога и разбираме, че трябва да се надяваме на Господния Кръст, Разпятие, Възкресение и Кръв, която е пролял за нас. Няма толкова значение какви са нашите грехове, а това, че се отдалечаваме от Бога, че цялото ни състояние е окаяно.

Тогава разбираме колко велико нещо е св. Литургия. Христос какво казва в нея? Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове… Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове. Христос дава Своето тяло и кръв за опрощение на греховете ни. Ако отидеш на св. Литургия, мислейки, че си нещо, нищо няма да получиш. Трябва да отидеш със съзнанието, че си последният, най-окаяният, но не просто да останеш в това съзнание, защото Църквата не иска да сме унили и смачкани, а да сме левенти, да имаме това смирено чувство, но и да отидем с дръзновение, като Божии чеда, надявайки се на Божията любов и милост, а не на своите дела. Тогава човекът се отморява, утешава се, намира себе си, възпълва се като личност, става благ, кротък, смирен.
Когато си изтерзан и осквернен от греха и страстите, но търсиш от Бога прошка и твоето спасение, тогава не си жесток с други хора. Затова казах, че тези, които мислят, че са безупречни, са жестоки съдници на другия. Такъв човек говори за другите с най-тежки думи. Отхвърля ги, осъжда ги, издава им присъди, изобщо не ги оправдава, безмилостен е. Остави го там да се научи, добре да си изпати, защото така, защото иначе… Но почакай, нима ти си толкова чист, че да говориш такива неща за другия? Ти може да не си направил това, което той е направил, но нямаш ли чувството, че и ти си окаян поради твоите страсти ? Той се измъчва от тази страст, а ти от друга. И знаете ли, Бог поставил сред главните страсти не само сластолюбието. Днес казваме, че сластолюбието е голяма страст. Бог обаче поставил и други неща сред страстите – славолюбието е страшна страст, по-лоша от плътската. Както и сребролюбието, което св. ап. Павел нарича идолослужение. Затова няма само една страшна страст и понеже съм се избавил от нея, значи всичко ми е наред. Ако изобщо си се избавил… Я да отворим ума ти да видим какво има в него и дали си се избавил наистина? А от останалите? Дори да мислиш, че си се избавил от останалите – имаме толкова други неща.
Затова белег на светците била голямата благост, с която се отнасяли към падналите хора, не ги осъждали. Като съвършен пример имаме Христос, Който, когато отишли и хванали жената в самото прелюбодейство, Моисеевият закон повелявал тя да бъде убита с камъни. Знаете ли, убиването с камъни било акт, който се позволявал от Моисеевия закон и днес съществува в някои мюсюлмански страни. Когато те хванат в този грях, те заравят в земята до кръста, за да не можеш да избягаш, и те убиват с камъни. Така убили първомъченика Стефан и множество други светци и апостоли.

Когато се подготвяли да убият онази жена с камъни и Христос отишъл там, Той нищо не й казал, а се обърнал към другите с думите: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. Сред тях със сигурност е имало хора, които не са извършили прелюбодеяние. Те били фарисеи, добри, морални хора, хипотетично пазели закона, вероятно не били извършили този грях, който тя извършила, но имали толкова други грехове и преди всичко греха на гордостта, чрез който пречели на благодатта на Светия Дух да ги просветли да разберат Христос. И Христос казал на тази жена: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши. Другите си тръгнали, защото ги изобличавали думите на Христос. След като никой не е без грях, никой не може да съди този, който е съгрешил, а Господ просто я посъветвал да престане да греши.

Това прави и Църквата, която показва на човека изхода на покаянието. Затова няма нито един, за когото да кажеш, че не може да се спаси.
Наскоро ме поканиха на едно съдебно заседание, за да ме попитат за един човек, който е извършил много престъпления и сега е в затвора. Разследваха дали евентуално може да го пуснат. Той е с доживотна присъда. Разбирате, че става въпрос за обвинения в убийство и други тежки престъпления. Един господин ме попита:
– Вярвате ли, отче, че този човек може да се спаси?
Аз се засмях и казах:
– Каква е Вашата професия, ако позволите да попитам?
– Психиатър.
– Вие, г-н психиатре, вярвате ли, че този човек не може да се спаси?
– Но аз питам Вас!
– Аз отговарям чрез моя въпрос.
Нима има човек, който не може да се спаси? Не исках да го кажа там, само дяволът може да го каже. Откъде да знам, че и аз няма да се окажа с доживотна присъда, тръгвайки да спася другия, да се окажа с белезници, да вляза в затвора и да трябва други да ме спасяват! И кой ще дойде? Както и да е…

И така, само дяволът може да ти каже: не можеш да се спасиш! Христос казва, че всички могат да се спасят, всички са поканени в царството Божие, не просто да се спасят, а могат да стигнат до голяма святост. Всеки човек може, стига само да се покае, стига да каже на Бога: Прости ми!, да се смири и да влезе в това покайно разположение на душата. По този начин отваряш пред себе си един изход. Грехът ти затваря изходите, притиска те и те отчайва, докато Бог ти отваря вратата, чупи тези окови, тази преграда и ти казва, че каквото и да си направил, колкото злини и грехове да си сторил, ако се покаеш, можеш да се спасиш. Това е скандал за логиката на света. Светската логика твърди: този е убил 200 човека и не може да се спаси. Светската логика не приема това особено ако сред тези жертви има и наши близки. Убил е детето ми, брат ми, баща ми, приятеля ми и то хладнокръвно. Убил е 500, 1000 души и може да се спаси? За Божията логика – да, може да се спаси. Няма някой, който да не може да се спаси. Защото ако кажеш, че той не може да се спаси, тогава хулиш Христос, сякаш Му казваш: Твоята жертва върху Кръста всички може да спаси, но този не може! Така казва и дяволът: Ти дойде, стана Човек, проля кръвта Си за целия свят, но този не може се спаси, бидейки толкова грешен, толкова окаян, толкова покварен, извратен, болен.
А на онзи психиатър от онова съдебно заседание казах:
– Всички хора могат да се спасят.
– Ами ако умът му е извратен? – каза той.
– Тоест ако има психическо заболяване?
– Да речем, че е така.

– Това е още една причина да се спаси, защото този човек, който е психично болен, има психически проблем. И има едно облекчаващо обстоятелство.
А ние, които не сме психично болни и грешим съзнателно, предварително го обмисляме и оглеждаме отвсякъде да го направим точно и добре, с нас какво ще стане? Затова старецът Паисий казваше: дано Бог да ме съди като луд, поне да имам едно облекчаващо обстоятелство, и каквото съм вършил, го правих в моята лудост. Но ако не си болен, а си наред, тогава нещата са още по-трудни за теб.
Виждате каква е Божията логика и каква е светската логика. Божията логика е пълна с благост и кротост и не задушава другия човек. Където и да отиде, където и да се окаже, в което и да е трудно състояние, който и да е, човекът има възможност за спасение. Най-малкото докато е в този живот. Не знаеш какво става, до сетния му час, до последната секунда на живота му и затова не можеш да изключиш спасението за него.
Това съзнание помага както лично на нас, така и на нашите отношения с другите хора – да бъдем дълготърпеливи към тях, снизходителни, благи, да не ги съдим, да съдим само делата им и да ги избягваме, но не и нашия брат. Да бъдем съединени с другите и да не мислим, че ние сме някои. На първо място трябва да се освободим от тези комплекси на ангелизма, за които говори психологията и психиатрията, тоест да си мислим, че сме добри хора, ангели.
Понякога при изповедите виждам хора, които се измъчват, защото постоянно казват – не се поправих! Не станах добър човек! Казвам:
– Чедо, тук не е наред. Не ми звучи добре това. Нима е възможно да дойдеш и да ми кажеш станах добър човек! Да кажеш: поправих се!? Не това е целта.
И те се измъчват. След това и дяволът изморява тези хора, изморява ги в духовния живот, защото им внушава да мислят така: Колко години се опитвам, опитвам и не ставам по-добър! Няма да станеш по-добър. Разбери го! Ще възразиш: И какво ще стане? Има хора, които идват на изповед и казват:

– Всеки път ставам по-лош и единственото, което ми остана, е да моля Бог да ме помилва. Няма да стана по-добър. Изключено е!
Тези хора осъзнават това и имат по-голям вътрешен мир и отмора и внимават повече да не съгрешат. А когато съгрешават, посрещат своите падения спокойно, което не им позволява да се сринат. Докато другите, когато съгрешават, се съкрушават не с духовно съкрушение, а поради егоизма. Аз?! Аз да направя такова нещо?! Не го очаквах от себе си! Защо, за какъв се смяташе и не го очакваше?
Ние очакваме, че може да направим всичко. Онзи монах казваше, че без благодатта и от Христос може да се отрече, и убийства ще извърши, и блудство и всичко. Не го притесняваше да го каже и го вярваше. Ако ме напусне благодатта, всяко зло мога да направя. А ти се разочарова от себе си? Не го ли очакваше и не знаеше ли, че си слаб, грешен, окаян и понеже прояви нерадение и с твоята гордост прогони благодатта, която те покриваше, затова си изпати всичко това?

Какво трябва да правиш тогава ли? Както Бог казал на Каин: Съгрешил си? Успокой се! Помоли се, призови Божието име, внимавай над себе си, не се излагай на опасност като виждаш, че си слаб, че имаш страсти и си склонен към греха. Престани да казваш: не, аз ще отида еди-къде си и няма проблем, понеже съм преодоляв всички тези неща. Какво се получава обаче? Отиваш и всичко оплескваш. Не постъпвай лекомислено и наивно. Трябва да се поправиш, но когато се поправиш, не бива да казваш: за щастие се поправих и сега край! А да разбираш, че пазенето на Божиите заповеди не е нищо друго, а това, което е в твоята човешка природа. Не е нещо особено велико да не крадеш, да не лъжеш, да не блудстваш, да не прелюбодействаш, да не убиваш, да почиташ родителите си и другите хора. Тези неща така или иначе ни ги казва нашата човешка природа. Това не е нещо, което трябва да смяташ за особено значимо.
Това, което от имаш нужда наред с всичко това, е придобиването на Светия Дух. Ако придобиеш Светия Дух, тогава се възпълваш, както и ставаш смирен като Христос и се успокояваш, умиротворяваш се, сърцето ти се изпълва с благодарност към Бога и тогава по парадоксален начин не смяташ никой човек за лош. Всички са добри, тихи, твои братя, и излизаш от онези болестни състояния, присъщи на някои хора, които казват:
– Не ходя на църква, защото там всички са лицемери!
А ти, който не ходиш, какъв си? Ела поне да ни помогнеш, след като си различен. На един човек, който говореше така, му отвърнах:

– Ела ти, който не си лицемер, да вземем добър пример от теб! Ние къде да видим такъв пример, след като всички сме лицемери! Не е ли по-добре да дойдеш и да видим и ние един човек по-добър от нас, че и ние да се да станем по-добри?
Не е хубаво да мислиш, че всички други са погубени, а ти си толкова добър, че не ходиш в храма, защото там всички са лицемери. Е, дори да са лицемери, какво ще ти стане, ще те заразят ли? Това не е вирус. Както и да е…
Човекът, който преживява това Божие благословение – покаянието като път на спасението, освобождава себе си и има мир, каквото и да стане в живота му. Дори всички да го осъждат, плюят и обвиняват, ние знаем, че имаме Бог, Който няма да ни осъди, а пътят към Него винаги е отворен. Хората може да ни затворят всички пътища, но Бог никога няма да затвори пътя на спасението чрез покаянието. Каквото и да ни се случи, пътят на спасението е отворен пред нас и никой няма силата да го затвори. Това не е бариера, за да я спусне някой пред нас.

В такова благословено от Бога състояние не се погубваш, не се отчайваш, не рухваш, а с колкото повече трудности се сблъскваш, толкова повече се надяваш на Христовото присъствие и се радваш на благословението, което Христос ти дава. И не само това, но се радваш и на общуването с твоите братя, ставаш благ, по-търпелив, по-спокоен и нямаш проблем да общуваш, говориш, простиш и живееш заедно с който и да е човек. Всички хора стават твои братя и Божии образи и чеда.
Превод: Константин Константинов
Автор : Лимасолски митр. Атанасий
Източник: Двери бг / pravoslaven-sviat.org

Сгрешил си чадо успокой се !