Войната срещу Източната църква

Западът първо подмени християнството, след което се опита да го затрие. Днес сме свидетели на последния етап от вековната битка

В началото на 80-те години на ХХ век, един от най-видните стратези на американската политика – Збигнев Бжежински, поставя началото на откритата война срещу Православния свят: „След комунизма, най-големият враг на западната демокрация е Православието“. Така, с едно изречение, полякът – католик обяви всички православни християни за врагове на демокрацията. До ден днешен г-н Бжежински нито е опровергал, нито се е извинил за безбожната си и дискриминационна политическа стратегия, която внушава абсурдната идея за тъждественост между комунизъм и Православие. Няколко години след обявяването на стратегически враг започва и подготовката за борбата с него. Колелото се задвижва през 1989 г. – с т.нар. „нежни революции“ в Източна Европа.

Збигнев Бжежински, който уж е католик, внезапно обяви Православието за враг N1 на Запада

Това начало обаче, е само поредният етап във войната срещу Православната Църква, която, според Символа на вярата, приет на Първия Вселенски Събор в Никея през 325 г., е: „… Една Свята, Вселенска и Апостолска“, и неин глава е Самият Христос – нашият Господ и Спасител. Той разяснява на своите ученици – Св. Апостоли, а чрез тях и на нас, неизбежността на борбата със света:

„Ако светът ви мрази, знайте че Мене преди вас е намразил…Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Йоан 15:18-20). Вече 2000 години историята доказва Христовите слова!

Зловещите и кървави гонения срещу първите християни имат една единствена цел – физическото унищожение на повярвалите в Христа. Кръвта на първите мъченици за вярата дава сила и упование за следващите поколения християни. Провалът на първата насилническа политика срещу Църквата не вразумява богоборците и те, заедно с „поднебесните духове на злобата“, продължават да преследват през вековете своята сатанинска цел – пълното унищожаване на Богочовешкия организъм – Вселенската Църква. Започва да се използва нова тактика – превземането на крепостта отвътре, чрез погубване не на телата, а на душите. Слага се началото на имитиране и подмяна на християнските истини, догми и ценности. Така се запазва християнската форма на вярата, но се изменя същността й. Пагубната гордост, суетно знание и властолюбие на някои лъжепастири довеждат до първия тежък удар върху Християнството – Великата Схизма между Константинополската Църква и Рим през 1054 година! В резултат на множеството отклонения и промени, които внася в догматиката на Църквата, Рим окончателно изпада в ерес и с това отпада от единството и съборността на Христовата Църква. От 1054 г. до ден днешен римското духовенство не се е покаяло за еретическите си заблуди и дързостта си да променят установени от Самия Христос, Св. Апостоли и Св. Отци закони на Църквата.

Разколът от 1054 г. е първия успех на богобoрството и човешката гордост във войната им срещу Църквата. В нейното единство остават верни всички източни автокефални Патриаршии и Архиепископии, наричащи се вече Източноправославни. Именно на съборната Вселенска Православна Църква, в която всички поместни църкви са равни помежду си, се пада тежката, но благодатна мисия да съхранява чистотата на Христовата вяра и да се противопоставя на всички посегателства срещу нея. От печалната 1054 г. западната църква (наричаща се вече Римокатолическа) е изправена пред постоянен съдбовен избор – да се покае за страшния грях на гордостта, чрез който изпада в ерес и с това довежда до разкол в Църквата, или да продължи да упорства в гордостта си и така да се лиши от спасителната възможност за завръщане в лоното на Вселенската Църква. За съжаление на всички православни християни, римокатолиците и до сега избират второто.

Потвърждение за това са т.нар. „кръстоносни“ походи. Истинската им цел е унищожаването на Византия, която от самото си създаване е държавническата опора на Православието. Поругаването на светини при опустошаването на превзетия Константинопол, опожаряването на манастири в Света Гора и избиването на монаси, грабежите и насилията над православното население на Балканите – всичко това недвусмислено доказва антиправославната същност на западните владетели, наричащи себе си „кръстоносци“ и уж защитаващи християнската вяра. От кого?! Плячкосването на града на Св. имп. Константин, столицата на православния изток, е много по-голямо и страховито от това, което прави султан Мехмед ІІ Завоевател през 1453 г., когато, според ислямския военен закон, подлага града на тридневен грабеж (29 май – 1 юни 1453 г.). Кръстоносците вилнеят из Константинопол повече от месец от 13 април до 15 май 1204 година.

В безумното си желание за власт и надмощие и в безсилието си да ги осъществи, папството стига до поредното си падение – предателството. С отказа си да окаже помощ на Византия и Балканските държави в борбата им срещу османските турци през ХІV и ХV век, то на практика нанася следващия голям удар срещу Православието.

След Реформацията и последвалите я религиозни войни през ХVІ и ХVІІ век Западна Европа е духовно и религиозно разединена. Германия, родила новото еретическо учение – протестантизма, до края на ХІХ век е неговия бастион. Папството, в съюз с Франция и Испания, отстоява разклатените позиции на католицизма. Западният свят окончателно се лишава от най-важната спойка – духовната. Пъстрата мозайка от нароилите се секти – калвинизъм, баптизъм, евангелизъм и пр., доказва липсата на всякакво религиозно единство в западната част на Европа. Ненамирайки сили да се преборят със собствените си проблеми, римските епископи отново обръщат поглед към Изток. Те използват все повече светски механизми, с които да доказват пред християнския свят своето химерно първенствуващо положение.

Неистовото търсене на съюзници в борбата срещу Православието неминуемо свързва Рим с другите големи врагове на Църквата – масонството и исляма.

Антихристиянската същност на масонството е добре известна сред църковните среди през вековете, макар често висши духовници – и на Запад, и на Изток – да са били посвещавани в зидарските тайни. Именно на такива духовни ренегати е отредена безславната роля на „петата колона“ в Църквата. Тъй като тази тема е обект на друго наше изследване, сега ще си позволим да цитираме само един документ на масоните, свързан с настоящата статия. В „Решения на Световния масонски конгрес“ – Париж, 1889 г. четем: „Не е достатъчно да се победи влиянието на духовенството и да се лиши Църквата от авторитет. Необходимо е да се разруши самата религия“. Антихристиянските и богоборчески сили в Европа, в съюз със създадената през 1776 г. от католици, протестанти и масони нова държава САЩ, отреждат именно на масонството главната роля на интелектуален двигател в борбата срещу Христовата Църква. Колкото до исляма, за него остава второстепенната роля на формален изпълнител на заповеди. Впрочем, така както и през ХV век, когато именно венецианските съвети и злато му позволяват завладяване на Балканските държави и Византия.

Когато в средата на ХІХ век става все по-видно, че петвековното иноверско робство не е успяло да унищожи вярата на православните християни в Западна Европа отново се обличат овчи кожи и се подема идеята за освобождаване на Балканите от Османска Империя. Докато, обаче, на Запад умуват как да запазят империята, и в същото време да се представят за спасители на християнското население, Русия започва война. В „Манифеста“ за обявяването й, недовусмислено се казва,че тази война е война за вярата. Изгубили инициативата и дори компрометирали се пред балканските народи с оказването на военна и финансова помощ на Османската Империя, западните държави отвръщат на Руската намеса с пагубния за Балканите Берлински конгрес от 1878 г. С решенията на този конгрес, воден от видния масон – германския канцлер Ото фон Бисмарк, се прави почти невъзможно бъдещото единство между православните балкански държави. И като че ли това не стига, но трябва да се внуши за пореден път идеята, че „схизматиците“ от Изток са нецивилизовани, недоразвити, едва ли не диваци. Насилствено спряното за цели пет века, развитие на балканските държави, именно с помощта на „цивилизованите“ европейци, се определя като неспособност на тези държави да бъдат нещо повече от далечни и мрачни колонии, които създават само проблеми и конфликти. Образът на Европейския югоизток най-често се представя в журналистическите клишета – „тъмните Балкани“, „дивите балканци“. Така стародавната и изпитана тактика – „разделяй и владей“, заедно с редица късогледи и недалновидни балкански политици, водят до поредния успех на антиправославните сили в Европа.

ХХ век е най-антихристиянският

от двухилядолетното съществуване на Христовата Църква. Като пръв пример за това можем да посочим масонската революция в Русия през 1917 г., която е щедро финансирана от западноевропейските ложи и тайно благословена от Ватикана. Тази революция до голяма степен разрушава държавата, която според редица икономисти и финансисти при тогавашните си темпове на икономическо развитие, към 1950 г. би била държавата № 1 в света! Тоталната дестабилизация на Русия, която след Византия е единствената държавническа опора на Вселенската Православна Църква, е наистина голям успех на богоборческите сили. Комунистическата идея – плод на западноевропейския рационализъм и атеизъм, е наложена с кървав терор именно в православна Русия, за която държавническия идеал винаги е бил Юстинияновата „симфония“ между Църква и държава, и чиито владетели винаги са се подписвали като „царе по Божия милост“. Ударът срещу Русия, предшестван от разделението и отслабването на нейните естествени съюзници- балканските държави, допринася за безпрепятственото установяване на комунистическия режим. Красноречив е фактът, че първите актове на новата власт са еднакви във всички страни, където тя се установява. Те са насочени срещу собствеността на хората и срещу Църквата. Така лишени от духовна и материална опора, те стават лесна плячка на безбожната идеология. Разрушаването на вековните традиции и семейството, подмяната на християнските ценности и идеали с комунистически алабализми, антирелигиозната пропаганда и атеистичното възпитание на децата безмилостно създават поколения, напълно отчуждени от Църквата и непознаващи Бога.

Забраните и изолацията от останалия свят неминуемо пораждат стремеж към него. Особено към лъскавия и материално обезпечен Запад, който все повече се превръща в кумир за униформения човек от комунистическия лагер. Постепенно се пораждат безразличие и дори ненавист към всичко родно, защото то вече се свързва само с комунистическото настояще, което явно се превръща в безкрайно бъдеще. А извечна слабост на човека е, че иска да живее „тук и сега“… В голяма част от хората в комунистическите страни, особено сред младежта, се изгражда максимата, че това, което идва от Запад е най-доброто, най-правилното, най-красивото. Вече са на лице условията, така необходими за поредната атака срещу православния свят, който, благодарение на наложения му атеистичен режим, е достатъчно изтерзан, омаломощен, и безразличен. „Принципът на доминото“, „Кръстоносен поход на изток“, „Империята на злото“ – това са новите политически доктрини на САЩ и западноевропейски демокрации, насочени срещу държавите от комунистическия лагер. Планирайки „нежните революции“, стратегът и политически съветник в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински определя и последния враг на Запада – Православието!

Мълвина Господинова, историк

Източник: slivensega.wordpress.com