Управлението на Великия московски княз Василий II Тъмни е белязано от поредица поражения, които обаче в крайна сметка се превръщат в победа.
10 март 1415 година. Литовската княгиня София ражда на руския княз Василий петия и най-малък от синовете му, когото наричат с името на баща му. Но Василий I почива, когато синът му е едва десетгодишен. Тогава момчето получава трона, а за историята и поредния номер „втори“. Само две десетилетия по-късно ще получи и прозвището си „Тъмни“.
Днес, шест века по-късно, в учебниците може да се срещне неразбираемото за мнозина описание, гласящо нещо от вида: „Великият московски княз Василий II продължава обединението на руските земи около централната власт на Москва“. За онези, които се интересуват от повече исторически подробности, същите учебници и помагала изтъкват „интересния факт“, че по време на междуособните войни е ослепен – изгарят очите му, откъдето идва и прозвището му „Тъмни“. И толкова; с това се изчерпва темата за московския княз, чието управление в крайна сметка продължава 37 години и в буквалния смисъл е парадоксално.
Управлението му на практика е една от онзи тип загадки, които е трудно не да се разгадаят, а просто да се осмислят. С каквото и да се захване, каквото и да предприеме Василий II, всичко търпи неуспех. И последиците от това почти винаги са катастрофални. Но крайният резултат – и това е парадоксалното – е впечатляваща победа. Как се получава така?
Василий II три пъти е детрониран. Два пъти от родния си чичо Юрий и още веднъж – от братовчед си, Дмитрий Шемяка. Всеки път обстоятелствата около низвергването му са позорни за Василий II. Чичо му го разгромява както си иска. На 25 април 1433 година войските на двамата се срещат в битка на 20-тина версти от Москва. Василий е разбит и бяга към Кострома. Там обаче е заловен. Изпращат го да управлява Коломна, но година по-късно Василий се завръща, за да си вземе трона. Чичо му го пресреща и в последвалото сражение край Велики Ростов отново го разгромява. Василий пак бяга, този път в Нижни Новгород, откъдето се прехвърля в земите на Златната орда. Третият път с Василий се разправя вече Дмитрий Шемяка. Като се възползва от непредпазливостта и нехайството на братовчед си, през февруари 1446 година, докато Василий е на поклонение, го пленява, ослепява го и първо го заточва в Углич, а след това го прехвърля във Вологда.
След подобен погром да се съвземеш е почти невъзможно. Но Василий II все пак успява. Да, налага се да се спасява с бягства от бойните полета. И да, осакатен е и е пратен в заточение. Но всеки път, когато князът търпи крах, се появява неочакван ресурс, с който останалите се налага да се съобразяват. Победителите не могат да се възползват от плодовете на победите си, просто защото хората отказват да им се подчиняват и служат. Лозунгът „Москва за московчани“ изобщо не е формулиран, но московските аристократи, воеводите и дори търговците действат точно в духа на тази крилата фраза. „Не сме свикнали да служим на чуждите галичински князе, имаме си наш, роден московски“. И под присмеха на московчани, чужденците се налага да си ходят. А Василий II отново се завръща в Москва. И това се случва на три пъти.
Мечтата и голямата цел на московските князе от онова време е да се сдобият с църковна самостоятелност и да не са под зависимостта на Константинополския патриарх. Василий се проваля в това начинание. Всичко започва уж нормално. През 1432 година в Москва е провъзгласен нов митрополит на цяла Русия – рязанският епископ Йона. Но, докато той се кани да поеме на път, за да бъде потвърден сана му в Константинопол, от там изпращат друг – грък, Исидор и московският княз трябва да се смири.
И тук отново се появява неочакваният фактор. Гърците подготвят обединение на православната и католическите църкви, като на православието в тази „сделка“ е отредена най-жалката роля. Исидор Киевски е сред яростните привърженици на този „проект“, който в Москва изобщо не се приема. На Флорентинския събор през 1439 година, посветен на обединението на двете църкви, той поставя под акта за подчинение на православната църква на римския папа най-подмазваческия автограф: „Подписвам се с любов и одобрение“.
Княз Василий обаче умее да се възползва от момента. При завръщането му в Москва, митрополит Исидор вече се явява и в качеството на папски легат. Това става повод да бъде низвергнат и обявен за еретик, заради предателството, което извършва. По заповед на Василий II Исидор Киевски е арестуван и затворен в манастир. Все пак, и с това са съгласни всички историци, на „арестанта“ е дадена възможност да избяга от манастира, така че не се налага да се води неприятния в такива случаи съд над еретика.
Начело на Руската православна църква отново застава епископ Йона, но вече Василий II не е необходимо да се съобразява и да иска за това разрешение от висшестоящи йереи. Така Руската православна църква става автокефална, а съвсем скоро и Москва ще започне да се титулова „Трети Рим“.
Утрото на 7 юли 1445 година е тежко за княз Василий. Предния ден той с войска „от хиляда саби“ издига лагер недалеч от Суздал, за да се подготви за битка с казанските принцове Мамутяк и Якуб. Враговете му все още не се виждат, затова – както пишат хронистите – князът „вечеря в шатрата си с всички родственици, и с боярите, и пи, и лакомничи цяла нощ“. Какво се случва на следващото утро след запой, е ясно на всички. Но в конкретния случай нещата са стократно по-лоши – страдащата от махмурлук войска е връхлетяна от татарските войски. И резултатът е напълно предсказуем. Войската на Василий е напълно разгромена. Князът отново и за кой ли път попада в плен. Но вече не в плен на чичо си, а на казанския хан Улуг Мохамед. Разгромът на бойното поле се оказва катастрофа, при това с добавка от позор. Ханът диктува на княза условията, срещу които може да се откупи. А те са направо „свински“. Новгородските летописци са записали, че Улуг Мохамед иска 200 000 рубли (по една версия) или „цялата московска хазна“ (според друга), което си е едно и също на практика. Освен парите, Василий трябва да предаде и няколко области от княжеството си, както и правото на „изхранване“, т.е. синовете на хана – Касим и Якуб – имат правото да събират данък от руските земи. Московска Рус, която предците на Василий II събират поколения наред, се оказва на косъм от изчезването. Но отново се намесва неочакван фактор, този път под формата на личната харизма на московския княз.
Докато е в плен при казанския хан, Василий успява да предразположи принцовете Касим и Якуб, на които предстои да се заселят на земите на Русия. За да се сдобие с благоразположението им прибягва до всички достъпни му „оръжия“ – прави им щедри подаръци, още по-щедро сипе обещания, откровено лъже, а на моменти прибягва дори до изричане на… чистата истина. Ненапразно, преди да бъде ослепен и заточен, едно от основните обвинения, които му отправя братовчед му Дмитрий Шемяка е: „Защо доведе в Руската земя татарите? Защо им даде градове и имения, защо им даде правото на „изхранване“? А татарите обичаш ли, и речта им, и езикът им обичаш ли безмерно? И защо злато и сребро, и имане им даваш на татарите?“. Човек би останал с впечатление, че нещата няма как да станат по-зле.
Раздадените земи – „градове и имения“ обаче, принадлежат на Москва само формално. Княз Василий II се изхитрява да настани дошлите с него казански татари в най-затънтените, при това – спорни територии. Предава на татарите Городец Мещерский, което е едно гористо и заблатено кътче, изиграло ролята на своеобразна буферна зона между Москва, Рязан и Златната Орда. Към това място по-рано се стичат бегълци от най-различни места и никой на практика не може да се каже, че държи юздите на властта. Но вече това затънтено кътче е предадено под властта на приятел и васал на московския княз – татаринът Касим. На запад, в Европа, казвали, че „за да се биеш срещу дракон, трябва да си имаш свой дракон“. В Русия по онова време просто си спомнят за техния Иля Муромец, който веднъж, останал без оръжие „хванал един от чуждите богатири за крака и започнал с татрина да бие татарите“. И на московския княз му се получава много сполучлив този подход. Самият Касим неведнъж пердаши татарите от Голямата Орда и води походи срещи своите братя в Казанското ханство. А синът му Данияр направо се включва в битките, довели в крайна сметка до отхвърлянето на татаро-монголското иго.
Когато историците решат да правят обобщения на времето на Василий II, обикновено се задълбават в дреболиите. Да, въвежда ред в управлението. Да, по негово време свободолюбивият и опърничав Новгород е подложен на сериозен натиск. Освен това, зависимостта на Суздал и Нижни Новгород от Москва става по-значима. Обаче, всичко това са дреболии.
Основният извод е малко по-различен. Синът на Василий II, бъдещият княз Иван III, когото наричат Велики, получава от баща си в наследство една подредена, ефективна „корпорация“, при това без никаква вътрешна конкуренция. И съвсем скоро, само след няколко десетилетия, това начинание ще доведе до появата на най-голямата по територия държава в Европа.
Василий II страда от туберкулоза. По негово лично нареждане е лекуван по общо практикувания за времето начин – по няколко пъти на различни места по тялото поставяли трут (прахан) – лесно запалим от искри материал, било то от сушени гъби или брезова кора, стрити дървени въглища, сухи треви, дървени стружки и т.н., които биват подпалвани. Разбира се, това лечение не дава никакви резултати, а в местата на многобройните рани от изгарянията започва да се развива гангрена. Вследствие на болестта и гангрената Василий II почива на 47-годишна възраст на 27 март 1462 година. Погребан е в Архангелския събор в Москва.
Източник: historynakratko.blogspot.com
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
