В „Енциклопедия Британика“ се посочва, че през първите три века на новото хилядолетие няма християнско изкуство и Църквата била изключително против създаването и популяризирането на такъв вид изкуство, борейки се с всички средства.
Такъв е случаят с Климент Александрийски, според който религиозното изкуство е езическо, тъй като при него вярващите вместо на Твореца се прекланят пред творението.
Логично на свой ред идва въпроса как тогава използването на иконите става толкова популярно. В британската енциклопедия се посочва, че през III в. новопоявяващото се изкуство започва да се разпространява и приема в Църквата, но на някои места се наблюдават големи дебати и противопоставяния.
Чак след като християнската църква получава статут на официална църква в Рим по време на император Константин през IV в., иконата се превръща в основен символ на християнството и се разпространява във всички християнски църкви.
Сред езичниците, които в онзи момент започват да се именуват като християни, да се покланят пред картина на своя император е нещо обикновено и често се прави.
В своята книга „Иконопис” Джон Тейлър разказва, че поклонението пред лика на императора, нарисуван върху платно или дърво, се оказва причина за отварянето на пътя към поклонение пред икони на светци.
В Библията пише, че Христос казва на слушащите го, че служещите на Бог се покланят „с дух и истина”. Така че, ако един човек, който искрено вярва в Спасителя, пожелае да намери истината за употребата на икони в поклонението, то той може да се обърне към Божието Слово за прозрение по тази тема.
Според Евангелието, Христос казва, че той е пътят, истината и живота, и че никой не може да се доближи до неговия Отец, освен чрез Него. Знаейки този фрагмент от Божиите слова, всеки вярващ, може да се поклони „на Отца с дух и истина” и да получи благословия по един възвишен начин на поклонение.
Източник: manakifilm.com.mk
Вижте още на Bultimes EU
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
