Някои професии потъват в забвение заедно с епохите си. Едва ли знаете, че в древния Рим е имало занаяти като писар на проклятия, погребален клоун или организатор на оргии. Разбира се, те отдавна са изчезнали, макар да не е изключено днес да се срещат под някаква друга форма – в крайна сметка времената се менят, но хората са едни и същи. Днес вероятно са останали отделни, все още живи представители на тези изчезващи начини за препитаване. Та кой от нас не си спомня едрата фигура на теляка – вечно мокрия бабанка с кърпа или чаршаф около кръста, въоръжен с кесия, груба като раш пила, който срещу някакви стотинки ще ви смъкне кожата, и то така, че да заприличате на розово сукалче. Имаше ги във всяка обществена баня и се смяташе за съвсем нормално хората да търсят услугите им. В онези времена имаше много повече доверие помежду ни. Тогава никому не правеше впечатление, ако някой се приближи към вас и ви предложи да си изтъркате взаимно гърбовете. Е, понякога, макар и много рядко, това не беше съвсем безкористно. Но “те” си личаха отдалече и в такива случаи ние знаехме какво да правим.
Ваксаджиите също са изчезващ вид. Някога си позволявахме да излезем с прашни обувки, понеже знаехме, че чичото на ъгъла така ще ги лъсне, че и муха може да се разчекне на тях. Някъде дори ви предлагаха да седнете на стол, слагаха нещо като капаци над фортовете, за да не ви изцапат чорапите, и почваха. А през това време вие пушите цигара и си четете вестника. Какви времена бяха!
И продавачите на камъчета за запалки и ластици за гащи отдавна са в “червената книга”. Старите софиянци още помнят слепеца, който дълги години седеше на тротоара край Женския пазар или до Халите и ритмично потракваше кутийката с камъчета, за да го чуят минувачите. Днес няма запалки с камъчета – няма го и човекът. А какво да кажем за машинописките, тези неуморни труженички, които вършеха черната работа на чиновници, културтрегери и всякакви други “твари” на писменото слово. И те на свой ред отидоха в запаса, изместени от компютрите. От тях останаха само спомените, а самите те пък си останаха с доживотния тендовагинит.
Няма да намерите и ловци на бримки.
Едно време дамите носеха найлонови чорапи с колан и жартиери, което, нека си признаем, имаше своя непреходен чар, и като тръгнеше една бримка отгоре надолу или обратно – спасението беше при бримкаджиите. Днес няма такова чудо като тях.
Линотиперът също е архаичен образ. Той беше словослагател, предтеча на модерния графичен дизайнер. Неговият тогавашен шеф, метранпажът, днес се е преквалифицирал и вече работи със софтуер. Няма ги и техническите секретари, които навремето чертаеха с молив и линия върху кадастрон страниците на вестника. Днес всичко това се прави с компютри. Няма го познатият мирис на печатарско мастило, до болка познат на старите пушки в занаята, който ги караше да тръпнат в очакване на поредната си рожба – сиреч на новия брой.
Хайде сега да влезем в театъра и да надникнем на сцената. Къде е суфльорът, човекът, който някога спасяваше актьорите от моментна амнезия и пиесата от провал? Изчезна, съкратиха го – нали трябва да му се плаща и на него. А той – или тя – стоеше в нещо подобно на мида или на землянка пред самата сцена и подсказваше на двойкаджиите, забравили репликите си. Изчезнаха и някогашните телефонистки, онези симпатични анонимни жени с любезни гласове, които бяхме свикнали да чуваме, въртейки шайбите на старите телефонни апарати.
Ето че стигаме и до забавния силует на коминочистача.
Той също е в книгата на изчезващите видове. Отвреме навреме в София може да срещнете носталгичен образ, облечен в черно, с бомбе и със съответните такъми, който ви предлага да се снимате с него срещу заплащане – нали се смята, че носи щастие. Той обаче си няма колеги – всички те отдавна са пенсионери или просто са си отишли от този свят.
Накрая нека завършим с един добре познат в миналото персонаж –щатния партиен секретар.
Той също е забравена “вкаменелост” поне от 25 години насам, но някога, подобно на динозаврите, се срещаше навсякъде. Мир на праха му.
Източник: nabore.bg
Виж още публикации на bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
