Сигурността в спасението – вечният спор

в Религия

В християнството има вечни спорове, които няма да бъдат разрешени от тази страна на небето и това е почти сигурно.

Арминиани и калвинисти от векове спорят за естеството на благодатта, способността на човека да отговори на Божия призив и възможността да се отпадне от вярата. Очевидно не е възможно и двете виждания да са правилни, но и от двете страни на барикадата стоят хора, които с живота си са показали, че обичат Бога и Му служат посветено.

Обаче когато спорът напусне богословските системи и е сведен до един чисто практичен въпрос – „Можем ли да знаем, че Бог ни е приел?” – и калвинисти, и арминиани вярват, че уверено могат да отговорят с „Да.”

Евангелските християни винаги са поставяли силно ударение върху духовната опитност на новорождението (Йоан 3; 1 Петър 1:23; Яков 1:18). Под това те най-общо разбират действието на Божия Дух в сърцето на човека, което води до радикална промяна, превръща го в нова личност, която желае да служи на Бога и записва Божите заповеди в сърцето му (ср. Ер. 31:31-34). Християните може да спорят дали благодатта е неустоима или може да бъде отхвърлена, и дали новорождението предшества обръщението или обратното, но единодушно настояват, че тази вътрешна промяна е реална и необходима. Те също така вярват, че промяната бележи началото на едни качествено нови отношения, при които Троицата прави обиталище в човека (Йоан 14:23), а вярващият е скрит в Христос (Кол. 3:3; 1 Кор. 1:30; Гал. 3:27-28; Еф. 2:13).


След този момент ние „не сме вече странници и пришълци, а съграждани на светиите и членове на Божието семейство” (Еф. 2:19). Бог ни е приел, ние сме Негови деца и Той е наш Баща. Както и наш съпруг, брат, пастир и всичко (а и много повече), от което се нуждаем.

Библията е изключително ясна в своето послание, че ако се обърнем към Бога с вяра, тази истина е реалност за нас. Нейната централна история разказва как заради голямата Си любов към нас, Бог Син жертва живота Си на кръста още когато сме Негови врагове. Христос казва: „който дойде при Мене никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37), а апостол Павел потвърждава думите Му: „Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш” (Римл. 10:9).

Това означава, че ако вярва в Христос и Неговото дело на кръста и е посветен да живее според волята Му, християнинът няма причина да бъде несигурен и уплашен за своето бъдеще. Всъщност повечето места от Новия Завет, говорещи за християнската надежда, я свързват именно с второто идване на Христос, при което вярващите ще посрещнат с радост своя Господ.

Това новозаветно учение повдига някои интересни въпроси за връзката между духовните опитности и реалността на християнската сигурност. От една страна Новият Завет не ни дава никакви основания да смятаме, че новорождението, Божията прошка и Неговото приемане трябва да бъдат свързани с някаква особена опитност, чувство или преживяване. Такова може да има и много хора свидетелстват, че са го преживели. Джон Уесли разказва за своето преживяване от 24 Май 1738 г. със следните думи: „Вечерта твърде неохотно отидох на събирането на улица „Олдърсгейт“, където се четеше предговорът на Лутер към Посланието към римляните. Около четвърт час преди девет, докато той обясняваше промяната, която Бог извършва в сърцето чрез вяра в Христос, почувствах сърцето си странно затоплено. Почувствах, че вярвам в Христос, единствено в Христос за спасение; и ми беше дадена една увереност, че Той е отнел греховете ми, дори моите, и ме е спасил от закона на греха и на смъртта.“

Но подобна опитност не е норма, а милостиво допълнително уверение за тези, които се нуждаят от него. Дори един човек да се обърне към Бога без да почувства нищо особено, той няма основание да се съмнява, че Бог го е приел. Ако имаме подобни изисквания, бихме заприличали на алкохоликът, който преживял драматична житейска трансформация. Когато го питали, как и други да успеят в това, той отговарял: „Отидете под онзи мост и се молете там. Там Бог спаси мен.”

Нашата увереност не трябва да почива на преживяването, което сме имали „под този или онзи мост,” а на Божието обещание, ясно изразено в Неговото слово. Без значение дали чувстваме, че греховете ни са простени или не, ние имаме основание да вярваме, че това е така. Следователно християните трябва да са готови да приемат многообразното действие на Божията благодат по какъвто и начин да достига тя до тях. Последвалата промяна в живота на човека (или липсата на такава) ще покаже ясно дали неговото обръщение е било автентично или не – независимо по какъв начин се е осъществило.

Автентичното обръщение и връзка с Бога неизменно ще породят реални опитности в живота на вярващия, дори той да не е усетил нищо особено в момента на своето повярване. Той ще вижда промяната в своя живот, ще усеща нови стремежи, ще забелязва, че мисли по нов начин, ще получава отговор на молитвите си и реално ще общува с живия Бог като личност с личност.

Нещо подобно казва и Римляни 8:16: „Така самият Дух свидетелствува заедно с нашия дух, че сме Божии чада.” Макар че не е лесно да кажем какво точно е естеството на свидетелството, за което говори Павел, очевидно апостолът иска да каже, че такова ще има.

С други думи духовните опитности в живота на спасения човек не са опция – те ще бъдат реалност, която върви заедно с реалността на живота с Бога. Тези преживявания не следва да бъдат отхвърляни или оспорвани, но не следва и да бъдат поставяни в самото начало като основа и доказателство за реалността на обръщението. Последното би означавало да поставим каруцата пред коня. Християнската увереност в Божията благосклонност и приемане почиват върху Божиите обещания. Техната реалност ще произведе духовни опитности – по-видни или по-интимни, по-рано или по-късно – според Божието решение и човешката нужда.

Християнският живот се живее с „вярване, а не с виждане” (2 Кор. 5:7). Понякога това, което виждаме – в света около себе си, в църквата, дори в самите нас – може да е трудно съвместимо с нашата вяра в Божието приемане и благоволение. Същото се отнася и за нашите чувства. Напълно възможно е един християин да се разколебае или дори да изгуби своята увереност.

В своята книга „Пътешественикът” Джон Бънян описва как докато Християн върви по пътя, до него застава един невидим демон, който започва да шепне в ухото му. Християн смята, че това са негови собствени мисли и се отчайва, решавайки, че за него няма надежда да бъде спасен. Самият аз съм преживявал това и зная, че не съм единствен. Но то не е вярно. Затова е важно учението за сигурността да бъде ясно и често припомняно. Важно е също внимателно да изберем единствената възможна основа, върху която то може да стои непоклатимо – Христос и Неговите обещания. Когато това бъде направено, опитностите ще последват на своето време.

Източник: evangelskivestnik.net

Loading...

Вижте още от bultimes

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Религия

Отидете горе