Образователната революция сред българите през Възраждането не отстъпва по значимост, героичност, себеотрицание и жертвоготовност на участниците в нея на последвалата борба за политическо Освобождение. Вземайки под внимание факта, че тя не се осъществява благодарение на целенасочена държавна политика, а по-точно въпреки липсата на българска държава и на самостоятелна българска екзархия, делото им се превръща в един от знаменитите епизоди от българската история. Далновидността на духовните революционерите от този период трудно би могла да бъде обяснена на фона на фанариотското иго, което бавно и методично замъглява спомена за славното българско минало. Образовани и възпитани в елински дух, те все пак намират себе си във „варварския“ си български произход. Тези сеятели на просвета и истина ограничават порочната практика на „гърчеене“ сред българите, като дават първоначален тласък за обособяване на българската народност и така полагат основите на последвалото колективно движение за Освобождение.
Църквата „Св. Николай“ в Плевен, в която се е помещавало първото светско девическо училище
Обособяването на българското съзнание и жаждата за знания из българските земи са феномен, с който много малко народи могат да се гордеят. Най-забележителната част е неговото разпространение. Без да се налага да бъдат убеждавани или насърчавани, българите, независимо от социалния си статус или нивото на образование, с един и същи плам желаят семействата и децата им да бъдат озарени от светлината на знанието. Поривът към образование е еднакво мощен както в най-развитите градове, така и в най-затънтените селца.
Представителите на нежния пол както сред героите на Освобождението и борците за Обединение, така и сред будителите на духовното въздигане се доказват като не по-малко смели и находчиви. И в трите случая дами оставят зад себе си дела, чиято значимост може да се нареди до най-важните събития през Априлското въстание (Райна княгиня), Балканската (Райна Касабова) и Междусъюзническата войни (царица Елеонора) и Съединението (Недялка Шилева). По време на Илинденско-Преображенското въстание пък Донка Ушлинова показва завиден героизъм.
Сред жените духовни будители, е човекът, когото ще Ви представим този месец. На 12 май преди 201 години в Плевен е родена Анастасия Димитрова, която през есента на 1839 година основава първото българско светско девическо училище в родния си град.
В бедното семейство на Анастасия майка ѝ прислугва в дома на знатни граждани. И както във всяка забележителна житейска история, и тук има елемент на случайност. Епископ Агапий Врачански и майка му Евгения, гостуват в дома, в който майка на Анастасия работи. Двамата родолюбиви българи харесват младото момиче и взимайки я за помощница, започват да я покровителстват. Този момент, макар и в най-ранна детска възраст предначертава пътя ѝ. Евгения, сама учителка по гръцки, приема детето като свое и решава да го научи на езика. Следвайки силния си стремеж да изгради място, в което българските девойки да могат да трупат знания и впечатлена от будния ум на момичето, тя изпраща Анастасия в Калоферския девически манастир, където то трябва да се ограмоти и на родния си език. Там тя прекарва четири години, изучавайки предметите история, география, граматика и аритметика. Сред нейните учители са някои от най-видните представители на благородната професия: Райно Попович и Брайко Хаджигенович. За кратко време и даскал Ботьо Петков дава знания на девойката, но скоро след нейното пристигане бащата на Христо Ботев заминава за Одеса, за да постъпи в местната семинария.
След завръщането си в родния град, Анастасия узнава, че нейната покровителка е починала. Агапий не е забравил обещанието си и се заема с осъществяването му на практика. Скоро необходимите пособия и книги са налице и първото девическо училище в България започва да приема жадните за знания първи свои ученички.
Най-ценният дар, който момичетата могат да получат, а именно просветляването, им е предоставяно урок след урок с цялата всеотдайност на тяхната благодетелка. С времето те започват да наричат своята даскалица с уважителното обръщение „наставница“. Анастасия използва набиращия популярност по това време взаимоучителен метод, а уроците се провеждат в църквата Свети Николай. Тя преподава редица светски дисциплини, които отличават нейното просветно средище от килийните училища. Първоначално пясъчни сандъчета, а след това восъчни дъсчици спомагали на даскалицата да предава своите знания на ученичките.
Възстановка на първата класна стая на училището
Анастасия Димитрова полага основите на девическата просвета, а нейните ученички надграждат и разпространяват делото ѝ из близки и далечни градове и села. Скоро след откриването на школото в него се записват над 90 момичета. Ученичките на Анастасия основават нови училища в Ловеч и Враца. Освен от изброените градове, в Плевен прииждат девойки от всички останали близки населени места. Девически училища се откриват скоро и в Свищов и София. За около десетилетие броят на училищата, в които девойките получават познания по основни предмети достига до 35. Радетел за разпространението на девическите училища е Петър Берон, който ежегодно ги подпомага финансово.
2016 година е юбилейна за училището на Анастасия. Школото, което е наследник на пионерския си предшественик, съществува и до днес в Плевен и гордо носейки името на своя основател, през следващата есен ще навърши 175 години. Наскоро в СОУ „Анастасия Димитрова“ беше открита възстановка на първата класна стая, в която „наставницата“ е дала началото на девическата просвета в България.
Анастасия се омъжва на 37 години и не оставя потомство. Има сведения, че е била пред брак с Петко Славейков, докато той е бил учител в родния и град. Може би чувствата към него или любовта към работата ѝ я оставят сама до толкова късна възраст. Престава с своята дейност след сватбата с лекар на име Михаил, но малко след това съпругът и почива и тя отново се връща към будителската си дейност.
Единсвената запазена снимка на просветителката е направена на преклонна възраст в Йерусалим, където тя се е оттегля като монахиня в манастира „Св. Атон“ през 1894. Там приема името Анна и четири година по-късно напуска този свят. Дори „наставницата“ да е не е била приемана като герой приживе и най-вероятно без никога сама да е осъзнала значимостта на своя живот, Анастасия Димитрова е много повече от основателка на училище. Тя предначертава пътя на модерното общество, давайки равни възможности за развитие на жените. Упояващото спокойствие и дълбоката мъдрост, които се четат в нейните очи на портретната снимка ни показват, че тя просто се е стрмяла да бъде добра даскалица и наставница, и че животът ѝ е изживян с чест.
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
