След османското завоевание образователната система в българските земи западнала. Старите просветни центрове били унищожени. Една част от образованите българи била избита, друга-поробена или насилствено депортирана, трета емигрирала в Сърбия, Влашко, Украйна. Едва към средата на XV век, когато преминал първоначалният стрес от завладяването, книжовността започнала постепенно да се съживява. В отделни манастири под формата на килийни училища се възобновила и организираната просветна дейност.
Килийните училища били вид начално училище в българските земи през епохата на османското владичество. Първоначално възникват при черкви, манастири и метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обучението се водело на гръцки, църковно-славянски или и на двата езика. В тези училища българчетата се учели на четмо, писмо и най-елементарни познания по аритметика, псалтир, църковно пеене. Понякога обучението се комбинирало и с изучаването на определен занаят.
Килийното образование имало елементарен и религиозен характер. Но това не означава, че до появата на първите модерни училища просветното дело в българските земи е било в плен на църковната догматика. В условията на османското владичество християнското възпитание играело огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно при липсата на каквито и да било други културно-просветни институции килиите осигурявали онзи минимум от знания, без който общественият просперитет на българите би бил немислим.
През XVIII век килиите получили още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над 100 килийни училища, сред които по-известните били в София, Котел, Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. Според подготовката на самите учители децата започнали да изучават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като “Стематография” на Христофор Жефарович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход.
За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди и по засиления интерес на общините към учебното дело; по нарастващата социална роля на даскалското съсловие; по появата на първите български буквари.
Но възрожденския българин вижда, че килийните училища не могат да отговорят на нарастналите му потребности, защо е така? Започва да се заражда занаятчийската класа, на която и се налага да общува не само в пределите на България, но и извън нея. За да развие своята търговска дейност и да предлага своята стока на българина му се налага да пише в търговските си тефтери, да говори чужд език със съседите си. Тази негова потребност води до нов вид училище, което е различно от килийното – появяват се елино-българските училища.
По своя характер елино-българските училища са светски, т.к. в тях се преподавали математика, философия, природознание. Обучението в тях се извършвало на гръцки език, но за разлика от чисто гръцките училища в тях е включено и изучаването на български език. Твърде спорен е въпросът кога се открива първото елино-българско училище в българските земи. Според някои изследователи това е станало през 1810г. в Сливен. Други автори пък свързват началото на елино-българското училище с откритото от даскал Антон през 1812г. в Котел училище. Даскал Антон е възпитаник на лицея “Св. Сава” в Букурещ и след завръщането си в Котел открива училището. Повечето от специалистите обаче приемат, че първото елино-българско училище е открито през 1815г. от Емануил Васкидович.
По-късно такива училища били създадени в Сливен от Иван Селимински, в Самоков от Неофит Рилски през 1826г., в Силистра през 1828г. от Константин Фотинов и др. Най-популярни били училищата на Райно Попович и елино-българските училища в Свищов, в които преподавали Емануил Васкидович и Христаки Павлович.
Елино-българските училища се явявали преходна форма от килийното образование към новобългарската просвета. Само за десетина години възпитаниците на тези училища започнали да играят съществена роля в духовната обнова на българското общество. Една част продължила образованието си в чужбина, друга поела по пътя на учителстването и вляла живителна струя в реформиращата се българска просвета.
През 20-те години на XIX век възникнало и се развило мощно движение за национална просвета, което обхващало всички райони на страната. Това движение се ръководело от общините и от създаващите се училищни настоятелства. В изграждането на модерно светско училище се включила и емигрантската буржоазия, като особена активност проявили българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те предоставяли значителни суми за строителството на училищни сгради, за закупуване на учебници и учебни помагала, за стипендии за чужбина на по-способните ученици.
Първите прояви на организирано просветно движение се свързват с елино-българските училища. Но истински размах движението придобило едва през 30-те години на XIX век. Изключителна роля за това изиграл подготвеният от Петър Берон през 1824 година, “Буквар с различни поучения”. В предговора към него авторът формулирал няколко нови педагогически идеи, които очертали насоките за развитие на новобългарската просвета за десетилетия напред. Петър Берон поставил акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагане на Белланкастърския (взаимоучителния) метод. Този метод, наречен по името на двамата си създатели (Бел и Ланкастър), разпространяващ се в Западна и Средна Европа от началото на XIX век, позволявал на учителя с помощта на по-напредналите ученици да обучават едновременно до 100 деца. За ония години, когато учителите били малко, а парите за просвета не достигали, взаимоучителният метод правел светското образование достъпно за повече български деца.
За значението на “Рибния буквар”, както още бил популярен учебникът на Петър Берон, може да се съди по обстоятелството, че до Освобождението той бил преиздаден шест пъти. На говорим български език “Рибния буквар” отварял прозорец към привлекателния и непознат свят на историята и географията, на зоологията и физиката.
Десетина години след като Петър Берон отпечатал своя буквар, по инициативата на богати и патриотично настроени търговци в Габрово било организирано първото взаимно училище. То е открито от Неофит Рилски на 2 януари 1835 г.
Обучението във взаимното училище продължава 2 години и се извършва на говорим български език. Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.
През октомври 1840 Анастасия Димитрова открива в родния си град (Плевен) първото българско светско девическо училище, което се издържало от епископ Агапий. В училището тя преподавала църковно-славянски книги. Ученичките се занимавали със сериозни неща (как да се държат в обществото, маниери, обноски, френски). Възпитаничките и усвоявали и гръцки. През 1845 г. при Анастасия Димитрова учат около 90 момичета от Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца и др., някои откриват училища в родните си градове – Свищов, Враца, Ловеч.
Следващата по-висока степен в развитието на новобългарското училище били класните училища. Първото класно училище е открито през 1846г. от Найден Геров в Копривщица. За разлика от взаимните училища, в класните се увеличават изучаваните предмети, а обучението продължава от две до четири години. Най-известните класни училища се откриват в Пловдив, Търново, Елена, Свищов и др. Тези училища са известни и под името “даскалоливници”, т.к. голяма част от техните възпитаници ставали учители. По подобие на елинските класни училища Найден Геров открива в Копривщица първото народно класно училище през 1846 г., което поставя началото на народните класни училища у нас. Последователно се откриват народните класни училища в градовете: Шумен, Пловдив, Славен, Ямбол и други.
Класното училище в Ямбол е открито в 1857г. близо до църквата „Св. Георги”, където са и взаимните училища. Първата година се открива първи клас, а през следващите последователно – втори и трети, като през 1860 г. то има вече тригодишен курс и прибира около 120 ученика от Ямбол, Сливен, Карнобат, Нова Загора и други съседни градове. Популярното име на ръководителя му – народният поет Добри Чинтулов, е гаранция за висотата, на която стои училището, и авторитетът, на който се опира то. Преподаватели в него са: Георги Хаджиатанасов, Атанас Кожухаров и др. Когато се открива при него и четвърти клас, придобива още по-голям престиж, понеже в него учителствуват вече учители с по-високо образование. Учителите от това класно училище добиват образованието си в Русия и Турция (Цариград), докато учителите в другите класни училища в страната в Атина, Берлин и др. европейски градове.
Учебният материал в това училище за „по-висока наука” включва знания от религиозен и светски характер: катехизис (учение за християнската вяра), богословие, землеописание (гражданско и математическо), аритметика, алгебра, езиците: славянски, руски и гръцки. Турски език се въвежда по-късно. Учебните предмети: религия, езиците и землеописание се преподават във всички класове, а математика-само в първи и втори клас, понеже за двете години математикът при ямболското училище успява да преподаде всичко, което знае по предмета, та за останалите класове не остава учебен материал. Знанията му се простират до решаване на уравнения с едно неизвестно. Постепено се въвеждат учебните предмети: геометрия, физика, естествознание, история и френски език.
Методите на преподаване са изключително такива, каквито се практикуват в руските гимназии. За повествователните предмети се използува монологичната форма-учителят разказва урока, а учениците го преразказват. Използуват се и наличните нагледни средства: глобул, карта, картини и др., които правят обучението „нагладно и вразумително”.
Учебници почти няма. Голяма рядкост са учебниците на руски език, пренесени от Русия. И учениците са принудени през време на преподаването да си водят записки, по които да подготвят уроците си, макар тези записки да представляват голямо неудобство и за ученици, и за учители, понеже им липсва широта и достоверност.
До Освобождаването възникнали и първите три гимназии, създадени на основата на съществуващите вече класни училища. Първата българска гимназия е открита през 1859 година в Болград (Бесарабия), последвана в следващите години от Пловдивската и Априловската гимназия в Габрово.
През 1868 г. Й. Ковачев открива в Щип първото българско педагогическо училище, което подготвя учители за класните училища.
Направените дотук констанции показват, че реформирането на просветната система в българските земи до Освобождението не трябва да се разглежда само като непрекъснато възходящ процес. Промените в традиционното образование се осъществявали неравномерно и бавно. Крайните резултати за всички региони на страната не били еднакви, силно влияние върху просветното движение оказвали и редица външни фактори.
Източник: studentskigrad.eu
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
