Крали Марко – човекът и легендата

Едно изследване, представящо историческата истина зад образа на легендарния Крали Марко. Кой всъщност е Марко Мърнявчевич и как един мистериозно изчезнал надпис поставя въпросителни около живота и управлението му? Разберете в следващите редове!

Краят на XIV в. е период на сериозни политически сътресения на Балканския полуостров. В залеза на столетието почти всички балкански държави са загубили независимостта си от набиращата сила Османска империя. В подобни смутни периоди народностното самосъзнание неизбежно митологизира дадени исторически личности и дава живот на герои, които надживяват своя реален прототип.

И докато гърците имат Константин XVIII Драгаш – императорът-войн, умрял като обикновен пехотинец с войниците си насред улиците на Константинопол, сърбите –княз Лазар Хребелянович – светеца от битката при Косово поле, албанците почтитат Георги Кастриоти като свой национален герой, в края на своето съществуване българите имат цар…без царство.

Стратегическият ход на прегрупиране на войските на цар Иван Шишман край Никопол в очакване на унгарски подкрепления, които така и не идват, не е точно героичната епопея, на която се радват останалите трима. Така българското народностно самосъзнание създава образа на Крали Марко, героичен поборник срещу османските угнетители, могъщ бранител на българите и защитник на покорения народ, който се връща дори от гроба, когато събратята му имат най-голяма нужда от неговата помощ.

Подобна легенда не е уникална за българския народ – гърците вярват, че когато короната на Източната Римска империя бъде открита, Константин Драгаш ще се завърне за да управлява отново народа си. Подобна е дори легендата за крал Артур, за когото бритите вярват, че ще се завърне за да поведе войската си в най-мрачния час на Албиона.

Картина на Мина Караджич

Човекът зад легендата за Крали Марко или крал Марко е синът на крал Вълкашин – владетелят на една значителна част от териториите на днешна Македония, в която влизали и части от съвременна Гърция и някои градове на Южна България. Възходът на фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежал и Марко, започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия, която в зенита на своята сила през 1347 г. е призната за царство и обхваща значителни територии.

Разпадът на Сръбското царство след смъртта на Стефан Душан оставя Вълкашин и неговия брат Углеша като влиятелни, но регионални феодални господари, които скоро се поставят в услуга на царица Елена Българска, вдовица на покойния сръбски владетел и регент на своя син – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под егидата на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на бездетния Урош с изгледите след неговата смърт следващ владетел да бъде Мърнявчевич.

Същевременно Вълкашин и Углеша са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое владение, обединило се със земите на Мърнявчевичи около Прилеп под общото название Серско деспотство. То е унищожено, когато през 1371 г. войските на Вълкашин и Углеша са разбити край Черномен от османците и самите владетели намират в сражението своята смърт. Вълкашин е наследен от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да управлява редуцираните си фамилни владения в Прилеп.

Кончината на последния сръбски цар Стефан Урош по-късно през същата година на теория трябва да постави Марко като негов наследник на сръбския престол, но това никога не се случва, заради търсещите все по-голяма самостоятелност сръбски властели, които не признават Марко за свой суверен. Това кара Марко да търси други гаранти за своята власт, като през 80-те години на века се признава за османски васал. Като такъв той участва в много от сраженията на османските пълководци със свои войски до 1395 г., когато в битката на Баязид Йълдъръм срещу влашкия воевода Мирчо Стари, Марко загива, заедно с велбъждкия деспот Константин Драгаш, сражвайки се в полза на османците.

Според една легенда обаче, в смъртния си час, Марко показва разкаяние за сторените грешки, разкривайки че ги е извършил само за да пощади хората си от османците. Изричайки думите

„ДАНО ГОСПОД ДАРИ ПОБЕДА НА ХРИСТИЯНИТЕ СРЕЩУ НЕВЕРНИЦИТЕ И НЕКА АЗ ДА УМРА ЗА ГРЕХОВЕТЕ СИ ПРЪВ!“,

Марко изненадващо напада с хората си редиците на Баязид, давайки възможност на воеводата Мирчо да се спаси. Макар да няма никакви доказателства за подобен самопожертвователен акт и според историческите доказателства Марко да загива като османски васал, една подобна легенда несъмнено е имала своите поддръжници.

По всичко изглежда, че Марко останал на живее в спомените на балканските народи и въпреки че подобен феномен е обясним за сърбите, вероятно трудно бихме могли да дадем отговор, защо един чужд владетел е останал и в българския фолклор, като тачен герой, след като е имало редица по-достойни личности от периода, като например кФружин, които далеч не се радвали на същия интерес от народните маси.

Стенопис от Марковския манастир, близо до селото Маркова Сушица, Скопие, показваща владетелят Крал Марко

На този въпрос от години се опитва да дадат отговор и самите български историографи. Посветилият значителни изследвания на личността на Крали Марко медиевист – професор Христо Матанов, дава някои любопитни наблюдения за човека зад легендата. Една от причините Марко да е направил толкова силно впечатление на своите съвременници е съвсем прозаична. Запазените ктиторски изображения на владетеля и частични описания в хроники от периода представят един изключително едър и внушителен мъж, в разцвета на силите си, който несъмнено се е отличавал сред обкръжението си.

Според някои български историци, Марко е хранел и значителни амбиции да разшири властта си над българи и сърби, което е можел и да стори при различна геополитическа обстановка. Макар да принадлежи към дома на Мърнявчевичи, който сърбите считат за изключително свой, някои медиевисти хранят определени съмнения дали това в действителност е така. За това е свидетелствал и мистериозно изчезнал в днешно време надпис, открит в началото на XX в. в Прилеп, в който Марко със свои думи заявявал, че е трети крал на българите.

Останалите двама крале вероятно той визира като баща си и чичо си – Вълкашин и Углеша, а липсата на споменаването на етническия термин сърби е повече от подозрителен. Наличието на засвидетелствани в изворите големи поселения от българи в регионите на Сяр и Прилеп определено биха придали достоверност на надписа, чието съдържание е документирано преди „изчезването“ му в средата на XX в.

На въпроса защо Фружин не се превръща в легендарен герой като Крали Марко вероятно бихме могли да намерим отговор във времето, в което живее българският престолонаследник. През XV в. българите не само са загубили своята държавност от османците, но са подлагани и на системни нашествия от унгарски, влашки, полски и немски войски, които не са можели или не са искали да правят разлика между мюсюлманско и българско население и често са действали като мародери вместо като спасители.

Фактът че Фружин е бил част от именно унгарската аристокрация до средата на XV в., обяснява и защо вероятно е получавал хладно отношение в своите начинания и защо акциите за въстание в България, което се опитва да вдигне, не се увенчават с търсения успех.

На фона на това, логично, в съзнанието на българите Крали Марко се увенчава с ореола на светец, който в добро или лошо е управлявал в условията на все още кретащата българска държавност.

Крали Марко и Муса Кеседжия

Неговият образ претърпява значително развитие през вековете и сякаш се обновява с всяко следващо поколение. Така например, макар традиционно да остава под формата на едър и силен мъж, яздещ верния си кон Шарколия, външният вид на Марко осезаемо се променя. Неговите дрехи стават по-близки до носените от българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-скорошните легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златоткани мантии или войнски халчести брони.

Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да „заприличва“ по вид на класическия български хайдутин, човекът от горите и бранител на хорските маси. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ мантията на великия герой.

И след като добихме приблизителна представа за произхода на легендата, какво можем да кажем за антипода на Крали Марко – Муса Кеседжията? Верни на принципа, че за всяка светлина има мрак, за всяко добро има зло и за всеки герой – злодей, българите виждат в османския принц Муса идеалния кандидат.

Макар да е бил османски васал, не е сигурно, че истинския Марко въобще е срещал някога истинския Муса, тъй като звездата на османския благородник изгрява едва след битката при Анкара от 1402 г., когато Баязид Йълдъръм бива разбит и пленен от монголеца Тамерлан. В кървавата междуособна война, разразила се между наследниците на Йълдъръм, Муса действа на Балканите и оставя в историята диря от зловещи деяния, които се запечатват в хорската памет достатъчно силно, за да противопоставят впоследствие неговата личност на тази на Крали Марко.

Не е сигурно кога се появява първата легенда за защитника на всички угнетени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „Царството на славяните“, дава само бегла представа за произхода на мита.

Образът на Крали Марко може да се използва и за един любопитен паралел между него и по-късната инкарнация на български герой – Хитър Петър. На пръв поглед между двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие срещу българските потисници с помощта на огромната си физическа сила и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър очевидно бледнее пред по-ранния си събрат. Неговите способности се простират по-скоро върху пасивни способи на съпротива, чрез осмиване на османците на локално ниво и влизане в единоборство по хитрост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която битка, разбира се, Хитър Петър винаги е победител.

Крали Марко, пресъздаден от четката на българския художник Иван Милев.

„Бойните полета“ и на двамата са изключително различни, но целите, заради които народното творчество създава образите им са едни и същи – борба срещу поробителя. Тази съпоставка може да ни представи разкриването на един доста любопитен преход в българското народностно самосъзнание. Непосредствено след загубата на независимостта си, българският народ все още таи надежда за своето освобождение. Българите се бунтуват и волята им не е сломена, но минават десетилетия, които от своя страна прерастват в столетия и свободата се превръща в далечен мит. Легендите за могъщото българско царство избледняват и пламъкът в българските сърца постепенно изтлява. Благородниците от миналото са постепенно забравени, което и намира израз във все по-спорадичните въстания и все по-малката численост от хора имащи желанието да участват в тях.

Така се създава Хитър Петър – герой от ново поколение, премерен в действията си, избягващ военни стълкновения и политически въпроси, но при възможност постигайки малки победи над турците на идеологично ниво.

Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник – неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата за българите епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която, човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.

В заключение може би е без значение, кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност – той въплъщава на страниците на народното творчество въжделенията на българския народ за свобода и самоуправление. И какъв по-добър символ за подобен стремеж от легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги триумфиращ над тях и освобождаващ поредния „синджир с роби“. Подобни образи живеят свой живот, дълго след като костите на действителната личност са станали на прах, надмогвайки плътта и постепенно превръщайки ги в безсмъртни фигури, намерили постоянно убежище в сърцата на хората.

Източник: bulgarianhistory.org