„Тъмрашката република“ се появила в напрегнат и динамичен исторически момент, когато непосредствено след Руско-турската освободителна война през 1878 година в Родопите избухнало тъй нареченото „Сенклерово въстание”.
След подписването на Санстефанския договор, в Родопите и в Беломорска Тракия върлували османски и помашки башибозушки банди, предвождани от бившия английски консул във Варна и Бургас мистър Д. Б. Сенклер, който бил нает от турската армия и бил удостоен с името Хидает паша.
Целта на този британски агент, с майка полякиня и баща шотландски благородник, била да „освободи” Родопите и Беломорска Тракия от българите и да присъедини тези територии към Османската империя
В предвожданата от него орда се включили и част от местните помаци, особено онези, които участвали преди две години в кланетата на Батак и Перушица. Бандата нападала не само българските, но и гръцките християнски села, палела и колела и сигурно е щяла да успее да прогони оттам християните, ако на помощ не им се притекъл легендарният Капитан Петко войвода, който със своите четници успял в няколко сражения да разгроми бандите на Сенклер.
По-късно обаче, в края на 1879 година, помаците от родопските покрайнини Рупчос, които участвали в бандата на Сенклер, се завърнали по селата си, които според Берлинския конгрес били включени в пределите на Източна Румелия. Селяните обявили областта за независима – това е тъй наречената Тъмрашка или Помашка република. Носи името на село Тъмраш. През 1633-34 г. селото се споменава в османски списък за джизие – данък, събиран от немюсюлмани, а в документи от 1872 г. Тъмраш е най-голямото селище на Рупчоската нахия (Рупчос – бивше име на област в Западните Родопи; нахия – административна единица в Османската империя, община) и наброява 300 къщи.
„Тъмрашката република“ обхващала територията между реките Въча и Чая, спускайки се на север до село Тъмраш (което е само на десетина километра южно над Перущица), а на юг стигала до Триград и до Барутан зад Доспат, включвайки 22 села заедно с Дьовлен (Девин) и Триград. Думата „република” следва да се разбира в преносен смисъл, тъй като родопските селища, включени в състава никога не са обявявали официално държавна независимост.
Тази република си имала свое правителство, оглавявано от помака Ахмед ага Тъмрашлията – палачът на Перущица. Другият главатар на републиката бил Ахмед ага Барутанлият – палачът на Батак, също помак. Тази тъй наречена „република” просъществувала от 1879 до 1886 г.
През 1879 г. „непокорните села” отказали да плащат данъци на източнорумелийското правителство и ограничили достъпа до областта.
Ахмед ага събирал по-ниски данъци от румелийската и османската администрация, което допринесло за разширяване на влиянието на „републиката”. На събрание на над 100 селски първенци, проведено в с. Триград през лятото на 1879 г. бил избран съвет от трима души – Хасан ага от Триград (началник), хаджи Мустафа Кюлюнк от Беден (помощник началник), Молла Еюб от Мугла (помощник началник).
Събранието взело решение селата да не се подчиняват никому, а избраният тричленен съвет да ръководи живота на общността. Неформален лидер на „непредадените” села останал Ахмед ага Тъмрашлията. Била сформирана жандармерия от 20 души, а на селските първенци била предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата се местела, като първоначално била в Триград, а после в Настан, Михалково и други по-големи села.
Интересен факт е, че въпреки неформалната независимост на село Тъмраш, правителството на Източна Румелия отпуснало парична помощ за възстановяването на селото. Друг многозначителен факт е, че през 1880 г. част от „непокорните села“ допуснали преброители за преброяване на населението в Източна Румелия.
В началото на 1885 г., непосредствено преди Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Захари Стоянов е поискал среща с Ахмед Ага Тъмрашлията, която била проведена в неговите сараи, с цел договаряне на отказ от противопоставяне и недопускане на насилие в плануваното бъдещото Съединение на България. В знак на приятелство Захари Стоянов подарил на агата бинокъла си. Агата спазил неофициалното споразумение да не пречи на обединението.
Играта с така наречената „Тъмрашка република” продължава до 1886 година, когато без никой да пита българите мохамедани дали желаят или не, те са предадени, само че не на България, а на Турция. Историята се случва за една нощ. На 6 септември 1885 г. в Пловдив става Съединението. Заслугата на тъмрашлии в Съединението била в това, че те останали „неутрални” и не се спуснали от планината към Пловдив, за да спасяват нарушените права на Османската империя, както мнозина очаквали.
Съединението поставило началото на редица нови и важни събития не само в историята на „Тъмрашката република”, но и на страната въобще. Още на следния ден правителството на Петко Каравелов не само признало преврата, но и изпратило войските на Княжество България в пределите на Източна Румелия.
Именно тогава империята, недоволна от Съединението, като използва тежката обстановка в България, за една нощ въвела своите войски през границата, установена от Берлинския договор и окупирала кърджалийска околия и „Тъмрашката република”.
По-късно на 24 март 1886 г. по силата на Топханенска конференция, „Тъмрашката република” била включена в границите на Османската империя. В селата се провели протести, жителите били недоволни от това решение. Вестниците пишели статия след статия: „Цариградската конференция забради с черен чембер Тъмраш и съседните му села. За първи път от дълбока древност еднокръвното население бе разделено с държавна граница.“
Стари мюсюлмански гробища от Тъмраш
До Балканската война европейската част на Османската империя се простирала по Балканския полуостров. По силата на Берлинския договор, а по-късно и Топханенското споразумение голяма част от българските земи в Тракия и Македония останали под властта на султана. Това довело до сформирането на Балканския съюз, който през 1912 г. обявява война на Високата порта. От българската армия е формиран така нареченият Родопски отряд.
Задачата на Родопския отряд била да освободи българските земи в Родопите и поречието на река Места, да овладее моста на гара Бук и железопътната линия при Драма и да прекъсне връзките между турските войски от Източния и Западния фронт. В състава му се намирал 21-ви пехотен Средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов. Славните Средногорци за броени дни освободили централните Родопи и обърнали в бягство многократно превъзхождащата ги турска армия. Легендарният им командир останал навеки в съзнанието на родопските българи – християни и мюсюлмани, като освободителят на Родопа планина.
Село Тъмраш било окончателно подпалено от перущенци по време на Балканската война през 1912 г., а оцелялата част от помашкото му население се изселва в Турция. Останали са от него основите на 300 къщи и две гробища.
В книгата си „Тъмраш“ (1973), посветена на изчезналото вече село Ангел Вълчев реди хронологията на събитията.
И така, за две-три денонощия изоставеният Тъмраш бе превърнат в руини. Пепелищата димяха цяла неделя, докато ливна голям есенен дъжд и от пепелищата се озъбиха разрушени стени, обгорели и недогорели кощаци, овъглени купища сено и слама, огради, опържени и ожулени от пламъците дървета.
И дълги години тази зловеща картина напомняше на хората, че тук е минала най-страшната чума, която човечеството познава – ВОЙНАТА. Тя сложи край на това вековно българско село.
Стотици пъти съм бил в Тъмраш и винаги с болка съм наблюдавал руините. Беседвал съм с десетки ямаджии от различните села. Бил съм и неволен свидетел на разговори помежду ямаджии. И не съм срещал такъв, който да не съжалява за изчезването на това старо българско село. Веднаж попитах Христо Мазев от Бойково, който лично е запалил не една къща: „Защо палихте, не мислехте ли, че тъмрашлии могат да се върнат?“ „Защо ли? Защото да вземеш една сопа, че тогава да ни питаш. Верно е, че имаше омраза към тъмрашлии заради делата им в Априлското въстание. Но не беше само това.
Има неща, които човек може да върши само по време на война. И тогава бе така… Война!“
Старите родопчани неслучайно казват: „Всяка война закача цялата държава, но тежко на този, комуто се струпа“.
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
