Темата за съдбата на благородническия елит след османското нашествие е въпрос, занимавал десетки български изследователи през годините. За да започнем своето пътуване в този изпълнен с неясноти мрачен период за българския народ, трябва обаче да се върнем в 1393 г., когато войските на Баязид Йълдъръм нахлуват през търновските стени и овладяват столицата на Второто българско царство.
Българският хронист от периода, Григорий Цамблак не оставя и място за съмнение как новите господари на Търновград са се отнесли към българския елит, останал в града:
„Военачалникът — турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града — повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им“
Към това изчерпателно описание, Цамблак прибавя и идването на „дните на плач“ за българите, в които оцелелите търновски нотабили биват подложени на втора целенасочена атака, вследствие на която значителна част от тях бива изселена към малоазийските предели на османската държава. Подобна практика не е необичайна за политиката на османското завоевание и всъщност самият престолонаследник на България – Александър Шишман, е умишлено отдалечен от центровете на наследствената си власт. По всяка вероятност неговият живот е пощаден, поради факта, че той приема исляма, и със сигурност не е единственият, решил се на това.
Както обаче се убеждаваме от „Похвално слово за патриарх Евтимий“ на Цамблак, в някои случаи османската администрация не се поколебава да елиминира неудобните ѝ хора, за да създаде пример чрез назидание.
Някои благороднически фамилии успяват да избегнат колапса на българската държава, напускайки нейните граници и търсейки спасение в чужбина, докато все още съществувала възможност да го сторят.
Сред тези аристократи изпъкват имената на търновския княз Фружин и валонската княгина Ружина, макар вероятно много други да са последвали техния пример. В унгарски хроники от XV в. е отбелязано наличието на големи български общности в областта Северин (днешна Румъния ), създадени от преселници от вече унищожените Търновско и Видинско царства.
Венецианските архиви от периода също дават възможност да се предположи, че един значим мигрантски приток от българи е потърсил спасение в републиката на Сан Марко, идвайки вероятно от традиционни венециански търговски партньори, като Добруджанското и Валонското княжества. Някои от тези преселили се благородници съумяват успешно да се интегрират в аристократичните кръгове на държавата-гостоприемник, но малцина са тези, които като Фружин посвещават по-голямата част от живота си в опити да изтръгнат българските земи от властта на османците и да възстановят загубената си държава.
Вземайки предвид цялостната картина обаче, българските нотабили, решили се на рискованото начинание да търсят спасение в чужбина, едва ли са били многобройни. Крайно любопитна гледна точка към съдбата на останалите в пределите на България български благородници ни представят двама западни дипломати, съставили своите пътеписи при преминаването си през българските земи през късния XVI в. Първият от тях е фламандският благородник Ожие-Гислен Бусбек, който изказва впечатленията си от България така:
„Тук ми дойде наум, колко леко и илюзорно е това, което обикновено се счита за благородничество. Защото, когато пожелах да науча за някои девойки, които бяха с по-благородна външност, от какъв род са, чух че водят произхода си от най-висшите боляри на този български народ или дори, че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в тази земя.“
По доста сходен начин се изразява и посетилият българските земи три десетилетия по-късно литовски немец Райнхолд Любенау. В своя пътепис той отбелязва:
„В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя. Някой, който иска да се слави с благородство или родословие не може да се изрази с изискано… Мнозина от родовете на старите владетели… се женят за овчарски дъщери, така че аристокрацията е напълно изкоренена. Такива наши благородници, които твърде много се възгордяват и презират другите край себе си, нека добре да помислят върху това, че тук сега, нежни девойки от царски род се омъжват за селяни“.
Пътеписите на Любенау и Бусбек ни представят една картина на България през XVI в., в която виждаме старите болярски и владетелски фамилии принудени да оцеляват в непрощаващите условия на Османската империя чрез сключване на бракове, които вече не са предназначени да способстват властовото им издигане, а чисто и просто с цел продължаване на родовата линия. Освен отмирането на властовите претенции, у западналата българска аристокрация се наблюдава и еднa тенденция към сливане с простолюдието. Причините за това биха могли да са многобройни, но обикновено всички се свеждат до репресивния подход на османската администрация към всеки, който би могъл да заплаши политическото им статукво.
Българската медиевистика отдавна е установила, че някои имена през българското Средновековие се считали за запазени предимно за представителите на аристокрацията. Такива били сложните имена като Светослав, Теодор, Калоян, Десислава и династичните имена като Иван, Асен, Петър, Александър, Михаил и Шишман. Тяхното разпространение след османското завоевани вече ставало все по-рядко, като българските благородници, наред с простолюдието последвали практиката за именуване с така наречените имена-амулети, чието предназначение било да опазят своя носител от някаква конкретна угроза.
Така на голяма почит започнали да се радват имената Стоян, Стою, Стойко и пр., задачата на които била да подпомогнат носителя си да остане, да устои, тоест да оцелее под чуждия гнет. При все това хрониките са запазили и данни за някои потомци на българската аристокрация, които далеч не се опитват да запазят анонимност. Така, от анонимна българска хроника от самия край на XV в. научаваме за мистериозна фигура, резидираща в София, на име Михаил Шишманов.
Според летописа „в годината 7001 (1493 г.) цар Баязид(II) уби бана Михаил Шишманов и постави турска войска в София.“. Обстоятелството, че въпросният Михаил носи владетелската фамилия Шишман едва ли е случайно. Още по-озадачаваща е неговата титулатура бан (крал), която едва ли би получил като султански наместник в региона.
Самият факт, че Баязид се е чувствал достатъчно застрашен от този енигматичен български благородник, че да оглави поход срещу него, вследствие на който да разположи гарнизон в София, показва две неща. Първо – османският владетел е считал бан Михаил за достатъчно осезаема заплаха, и второ – преди да разгроми Михаил Шишманов в София не е имало османски гарнизон. Тоест, в явен израз на неподчинение, този благородник е повел въстание или бунт, за който днес не знаем абсолютно нищо.
Макар да има някои хипотези, които представят софийския бан за син или внук на княз Фружин, засега неговият произход остава мистерия. Подобна мистерия битува и около произхода на така наречения първи благородник на Никополския санджак Теодор Балина, водач на Първото търновско въстание от 1598 г.. Редица съвременни изследователи смятат, че тъкмо Балина е бил небезизвестният Шишман, който още Константин Иречек посочва като фигурата, която бунтуващите се българи издигат за свой цар в разгара на въстанието. Дори и да не е имал царско потекло, Теодор Балина вече все по-често се разглежда, като наследник на стар болярски род с традиционни връзки с Никопол.
Като доказателство, често се посочва Второто никополско съкровище, открито в местността Харманлъка през 1971 г. Сред артефактите, съставлявани от разнообразни съдове и бижута от благородни метали има и гравирани сребърни лъжици с надписи „Балинова лъжица“ и „Лъжица от Балиновите съдове“. Макар датировката на закопаните богатства да поставя укриването им много преди периода, в който се е изявявал самият Теодор Балина, съвпадението в имената дава възможност за предположения, че съкровището е принадлежало на някой предтеча на никополския първенец.
Изследователи като д-р Николов-Зиков дори изказват някои по-спекулативни предположения, които разглеждат открития в същото съкровище бокал, инкрустиран с надписа „Фръгов пръстен“ , като доказателство за собственост на княз Фружин. Тази хипотеза би разкрила връзката на целия род на Балина с последната българска царска фамилия.
Сякаш в потвърждение на това твърдение сред откритите артефакти е и единственият оцелял автентичен образец на българска средновековна корона. Тя е изработена от злато и скъпоценни камъни и има известна прилика със запазените изображения от миниатюрите на Лондонското евангелие.
Сто години по-късно, нов предполагаем наследник на Шишмановци и Срацимировци, Ростислав Срацимирович, титулуващ се Търновски княз, оглавява народното недоволство във Второто Търновско въстание, което според някои изследователи показва, че представители на българската аристокрация оцеляват дори до XVII в.
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
