Санстефанският прелиминарен мирен договор, подписан на 19 февруари 1878 година, слага край на последната Руско-турска война. Този международен акт очертава границите на бъдещата българска държава, както и определя нейната форма на управление, но далеч не успява да разреши така заплетния Източен въпрос. За да добием представа за проблематиката около възстановяването на Българската държава, нека първо очертаем същността на Източния въпрос.
Източният въпрос за първи път се използва като термин през 1822 година на конгреса във Верона по повод избухналото през 1821 година Гръцко въстание. Той не е свързан само с Османската империя, а със сложните отношения, както между нея и Великите сили, така и между възстановените балкански държави, които през последната четвърт на XIX век се превръщат в активен фактор на международните отношения. В дипломатически план води своето начало от 1799 година с мира от Сремски Карловци. Той е подписан след неуспешната война на Османската империя с Австрия, Полша, Венеция и Русия.
Като реално начало на Източния въпрос се приема първата Екатерининска война 1768 – 1774 година. В сключения през 1774 година Кючук – Кайнарджийски договор между Руската и Османската империя, за първи път Русия дава и получава заявка за сериозно присъствие в Османската империя. Нейните прeтенции намират конкретен израз в даденото ѝ от Високата порта право на защита на християнските поданици във Влашко и Молдова. В своята същност Източния въпрос представлява борбата на Великите сили за надмощие в Османската империя след прекъсване на нейното настъпление в Европа. Битката е за контрола върху турския султан, който е начело на империя с огромни територии, притежаваща проливите Босфора и Дарданелите.
Подписването на Санстефанския мирен договор
Един от най активните субекти на Източния въпрос е Русия, която от Екатерина нататък преследва целта за превземане на проливите, Балканския полуостров и контрола върху Черно море. През годините тази цел търпи непрекъсната промяна с оглед самостоятелните и колективните действия на останалите Велики сили. Вникнали в процесите, свързани с Източния въпрос и неговото разрешаване, можем да разберем сложността около появата на Санстефанска България.
Член 6-ти гласи: „България ще бъде автономно, подвластно княжество, с народно християнско правителство и народна милиция“. Същият този член 6-ти определя и границите на българската държава: на запад следва старата сръбско-турската граница, включваща Вранянската каза до планинската верига Карадаг. След това границата завива на запад към Кораб планина, следвайки западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза. Продължава на юг по долината на река Дрин, оставя в българска територия Корча и Дебър и стига до планината Грамос, откъдето завива на изток до устието на река Вардар. Границата преминава северно от Солун и Атонския полуостров и излиза на морския бряг от устието на река Струма до Порто Лагос, откъдето завива на североизток към Родопите, прехвърля река Марица северно от Одрин, след което включва цяла Странджа и излиза на черноморския бряг. Северната граница достига до Мангалия, откъдето по южната граница на Тулчанския санджак достига Расово на дунавския бряг. Река Дунав запазва граничния си статут.
Санстефанска България
Санстефанска България е в пълно съответствие с изконните етнически територии на България, с едно изключение – Северна Добруджа. Тя е изтъргувана от Русия с цел компенсация за Румъния с оглед на преминаването отново на Бесарабия под руски контрол. Налице е една голяма славянска държава – България. Точно тук се появява и големият проблем и последвалото всеобщо разочарование след Берлинския конгрес.
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
