ПАШАТА ОБИЧА СМЕЛИТЕ – Хайдутите и Османската империя

Стефан Пройнов: Хайдутите – народни закрилници или обикновени разбойници? Този дебат отдавна тормози професионалните историци, занимаващи се с историята на Балканите. За обществото обаче, този дебат остава повече или по-малко скрит. Причината за това е, че до скоро да се разисква същността на хайдутството се смяташе за тема табу. Същата тема табу, каквато е критиката към възрожденците ни или отричането на робството. Това положение е внимателно индоктринирано в съзнанието на българите по времето на т.нар. Соц (или както е популярно сега в социалните мрежи #ПОБАЙТОШОВОВРЕМЕ). Хайдутите са обрисувани като народни закрилници от класовия враг, а препратката към партизаните се налага от само себе си. Благодарение на няколко смели гласа в съвременната ни историография, начинът, по-който гледаме на хайдутите започна да се променя. Истината е, че да се ограничава хайдутството в някакви тесни рамки на народно съпротивително движение означава да се изтрие по-голямата част от колорита на това многолико и пъстро историческо явление. Голямата грешка, съзнателно допускана от казионната историопис е да се слагат под общ знаменател всички хайдути, без да се допускат нюанси в тяхното поведение. В крайна сметка светът е черен и бял според „комунистите“ – две абсолютни стойности. А както ни учи Оби Уан Кеноби, само ситските лордове говорят с абсолютни стойности.

Хайдутите преди Османската империя

Историята на това, което днес някои хора наричат „хайдутско движение“, започва векове преди появата на османците в една друга империя – Византия. Наследницата на старата Римска империя разполага с разнообразни като география и етнически състав земи в Мала Азия и Балканите, които бързо се превръщат в плодотворна почва за развитието на разбойнически дружинки, които „хващат гората“ по най-разнообразни причини започващи от отмъщение срещу произвола на аристократите и стигащи до желанието за лесни пари в епоха, когато националната лотария все още не е била изобретена. Разбойническото движение във Византия е толкова масово, че когато през 718 г., една арабска армия минава през Мала Азия на път към Константинопол (където да спасяват Маслама от българите – б.а.), византийците успяват да скрият в засада цялата си армия, преоблечена като горски разбойници, без това по какъвто и да е начин да направи впечатление на войските на халифата.

Ситуацията на Балканите е не просто сходна, а дори и по-сериозна, тъй като заради множеството полунезависими местни племена, цариградските власти имат дори по-малък контрол над хинтерланда около големите градски центрове. По тази характеристика, Балканите напълно си приличат с останалата част на Европа, в която е пълно с чаровни робинхутовци и вилхелмтеловци.

С идването на българите и създаването на нашата си държава, ситуацията изобщо не се променя. Единствено липсата на достатъчно извори е причината да не говорим за разбойничество и в средновековна България. Крумовите закони са добра препратка към проблемите на държавата с хората от сивия сектор, но в действителност нещата са били доста по-сложни и многопластови. Самият факт, че през Второто българско царство, властите създават специална военизирана категория, която да охранява проходите и пътищата от бандити трябва да ви говори достатъчно. В последствие тази прослойка, към която вероятно е принадлежал селския цар Ивайло, е асимилирана като модел от османците, които я запазват и дори разширяват (това са т.нар. войнуци, пандури и мартолоси, за които пише в учебниците – б.а.) Системата от военизирани селища, борещи се с разбойнически групи е приложена върху всички балкански провинции на Османската империя – от Босна до Добруджа и от Сърбия до Пелопонес. Създават се дори сходни по вид крайбрежни поселения, които да се борят с пиратите в Егейско, Йонийско и Адриатическо море. Любопитно е да се отбележи, че в половината случаи, бандитите се оказват бивши стражари и обратно – стражарите се оказват бивши бандити.

Разбойничеството като социална каста

Противно на масово наложения стереотип, хайдуството не е въпрос на лична кауза, а въпрос на социален статус. Извадено извън контекста на своята епоха, хайдутството наистина изглежда странно. Но това, което трябва да знаем, е че в действителност, сходни по поведение, начин на живот и стил на обличане хора живеят в цяла Европа точно по същото време. По крайбрежието на Черно море живеят казаците (от татарското qasaq – разбойник – б.а.). В Западна Европа обикалят наемнически отряди, които в мирно време се превръщат в разбойнически банди. В Иберия, кралете успяват да организират сходни по манталитет елементи и да ги пращат зад Океана, за да грабят и плячкосват там, вместо в родните хълмове на Ла Манча и Естремадура. Капери, приати и опортюнисти са около 2/3 от населението на Холандия. Разбойници са планинците в Скандинавия, а по островите в Северно море и Атлантическия океан (например Ъркни и Шетланд) до доста късно си съществуват пиратски сборища. Същото е и в Магреба – пирати живеят по целия бряг от Гибралтар до Александрия. С пиратстване се занимават и рицарите на Малта – прочутите хоспиталиери, както и рицарите, живеещи до края на XV век на о. Кипър.

Въпреки цялото това многообразие, хората на ръба на закона споделят някои общи черти. На първо място е строгия неписан кодекс от правила, който сплотява разбойническата група. Решенията се вземат демократично, водачът се избира от бойците, но веднъж избран, властта му е неоспорима докато не се завърши делото, за което групата се е събрала. Плячката се дели по предварително уговорен принцип. Рисковани цели се нападат само в мигове на велика нужда, защото, както е казал старият партизанин за идеята да се нападне полицейското управление – „това да не е мандра!“

Отделно от кода на честта, разбойниците са характерни с начина си на поведение, но също и със своя стайлинг. За да се даде ясен знак, че става дума за опасни, неконтролируеми и независими хора, разбойниците се обличат ярко, с пъстри дрехи, с нестандартна кройка. Те трябва да изпъкват от простолюдието в средата, в която действат. Носят оръжията си показно, съчетават модни тенденции от няколко свята – ориенталски шапки, западни обувки, централноевропейски дрехи и прочие. Всичко в тях трябва да крещи индивидуализъм, мъжкарство и липса на чужд контрол. Много педантично внимание се обръща и на имиджа сред обществото. Определени постъпки се вършат само за да може после да се разнасят слухове, а по някога, за да са интересни, разбойниците вършат и нехарактерни неща, като например да раздадат спечелената плячка или да върнат откраднатата от други разбойници булка на мъжа й. Както е казал поета, в крайна сметка важното е, „певци песни за него да пеят“.

Както всяка друга социална категория, разбойниците не могат да съществуват извън контекста на целия социум. Изключително важна за всяка дружина са връзките й с обществеността. Добрият Пи Ар изисква да се дават пари на приятели и ятаци, които да подпомагат четата с информация и да осигуряват подслон в случай на потеря. Разбойниците трябва и да могат да „изперат“ заграбените пари, като за целта се нуждаят от легален бизнес, който да прикрие притока на крадена плячка. Неслучайно, повечето разбойнически дружинки биват разгромени едва тогава, когато загубят подкрепата на своите цивилни поддръжници, било то поради алчност, злоупотреба или прекомерен натиск от страна на властите.

Сефан Пройнов: Има и много скрити съкровища за който си говорим и днес.

Разбира се, съществува и елементът с романтиката – някой залюбва мома в някое село, през което минават, друг го предава ревнива съпруга и прочие. Хора сме, все пак. Нерядко, с цел разширяване на полето на действие и избягване на правосъдието, разбойническите чети влизат във връзка с местните власти и се сработват с тях. Така се гарантира закрила от страна на администрацията в замяна, разбира се, на процент от приходите. В този смисъл, разбойничеството само по себе си е неделим елемент от корупционните практики във всяка една епоха.

Хайдутите в османската армия

Задавали ли сте си някога въпроса от къде хайдутите са се научили как да са велики стрелци, добри тактици и опитни във воденето на партизански бой? Ако не сте, задайте си го. Твърде малко хора на този свят се раждат научени и умели във воинския занаят. Повечето хора го придобиват в армията. Случаят с хайдутите не е по-различен.

През 1593 г., Османската империя започва т.нар. Дълга война с Австрия, която ще продължи до 1606 г. За тези тринадесет години става болезнено ясно, че Портата не разполага с достатъчно пехотинци, за да противодейства ефективно на Хабсбургите. За да попълнят празнините, османците се обръщат към една практика, която спохожда техния модел на водене на война още от XIV век. На местни първенци и богаташи се възлага, в замяна на възстановяване на парите по-късно както и на други благини, да наемат на свои разноски контингенти въоръжени мъже от земите в които живеят и да дойдат с тях на фронта. Така се появяват отрядите, наречени левенди (или секбан), които ще бъдат основен войскови компонент в османските войски до края на XVIII век. Хората, които ги организират започват да печелят значителни суми от държавата, в замяна на своите първоначални инвестиции. Колкото повече хора наемеш, толкова повече пари получава – това е базовият принцип. В крайна сметка, първенците (по-късно наричани аяни), започват да набират доброволци без да гледат социалния статус или вероизповеданието. Започват да се формират части, в които християни и мюсюлмани, българи, сърби, гърци и турци, служат наравно за пари и плячка.

Проблемите настават, когато войната свърши. Държавата, често затънала в дългове, не може да изплати необходимите надници на доброволците. Добре, само че тези хора са отсъствали с години от домовете си и или влизат в армията защото нямат препитание, или когато я напуснат, предишният им живот често е безвъзвратно загубен. Остава им само умението да се бият. В тяхно отсъствие у дома са ставали какви ли не пакости – лоши реколти, неверни невести, злоупотреби на властите с имота и семействата им… в други случаи, доброволците въобще нямат към какво да се връщат. Част от тях са бедняци, избягали ратаи или хора, които са пасли чужди стада – все битие, към което никой, държал сабя и пушка в ръка не може да се върне с лека ръка. Вместо това има алтернатива. Старите другари се събират, хващат гората и започват да се препитават с грабителство. Понякога грабят богати селяни, местни първенци или пътуващи търговци. Грабят се държавни пари или частни имоти. Някои нападат само мюсюлмани, други – само християни, повечето нападат каквото им падне.

Стефан Пройнов: Да не забравяме, че до 18 век е нямало някаква централизирана парична единици и съкровищата на хайдутите са били от златни и сребърни монети предавани от древността до наши дни.

И така докато не дойде следващата война. Защото колкото и проблемни да са разбойниците, те все пак си остават ветерани. И така, отново местните първенци обявяват амнистия за записалите се. Разбойниците слизат от планините и горите, записват се в армията, бият се за Портата, а когато накрая тя не може да им плати, отново започват да грабят. Създава се един затворен цикъл, който се възпроизвежда в продължение на близо два века и половина.

Краят на хайдутството

Епохата на левендите се изражда в Кърджалийските времена, когато Портата губи почва и не успява да задържи в обичайните рамки разформироването на победените фронтови армии. В продължение на четири десетилетия, османската империя води отчаяна борба както с разбойническите чети, така и с борещите се за автономия аяни, които ги наемат. Имената на Осман Пазвантоглу и Али паша Янински са добре известни. Има поне още двадесетина примери за подобни на тях опортюнисти. В крайна сметка, Портата успява да разпусне еничарския корпус и да го унищожи, а със създаването на новата армия – аскерите, се премахва и нуждата от наемане на нередовни части. Така, постепенно изчезва онази социална прослойка, от чийто редици излизат основната част от планинските и горски разбойници.

Това не означава край на хайдутството и разбойничеството, но профилът на мъжете, които хващат гората се изменя. Все по-често става дума за хора, които отхвърлят официалната власт не само заради лична несправедливост, но и повлияни от по-голямата идея на национализма, която бавно навлиза от Западна Европа след 1820 г. Поколенията хайдути се променят в крак с времето. През 30-те, 40-те и 50-те години на XIX век все още се срещат представителите на „старата школа“, но след Кримската война хайдутсвото започва да приема регионален и етнически характер. Все по-често се сформират български, сръбски, гръцки и турски чети, които пазят своя етнос от чуждите чети и на свой ред грабят другите. Тази особена форма на национално разбойничество се запазва до края на XIX век, че и след това, чак до Първата Световна война. Прокарването на границите след 1919 г., води до преструктурирането на разбойническите групи в напълно нов вид бандитски банди, които доста повече напомнят като структура и поведение на онези, които помним от времето на Прехода.

Тези разбойнически групи продължават да действат до Втората Световна война. Част от тях биват унищожени в и непосредствено след войната, а други се вливат в редиците на дошлите на власт нови политически лидери. В България, комунистическата партия успява да постави свои хора начело на доста от разбойническите групи през 20-те и 30-те години на XX век и в последствие да ги превърне в партизански отряди, на базата на които хора, обирали сватби, домове и учреждения, след това се докарват активни борци срещу фашизма.

Заключение

Хайдутството е един изключително интересен елемент от развитието на българските земи под османско владичество. Еднозначна оценка на хайдутството не може, а и не бива да бъде давана. Всеки акт на закрила срещу едни хора се редува с други два акта на грабителство, насилвания и убийства. Тези, които са изедници за едни, се оказват закрилници за други – точно като „застрахователите“, които на едни чупят витрините, а на други връщат откраднатата кола. Хайдутите са колоритни личности, дори може да се каже бохеми. Уменията им с огнестрелното оръжие съперничат само на способностите им на трапеза с подходящата напитка и добре сготвеното чеверме. Единственото, което с абсолютна сигурност можем да кажем за тях е, че те без съмнение са сред най-пъстрите прослойки на едно общество, в което бялото и черното са разделени от поне 50 нюанса и то не само на сивото.

Стефан Пройнов: Днес наричаме тези съкровища кървави пари и с право.Не всичко е било черно на бяло и не всичко е било по мед и масло . Затова най-търсени са хайдушките иманета защото в тях има монети от римски до османски .

Вижте още от bultimes