Американецът Джанюариъс Макгахан е бил журналист в България по време на Руско-турската война. Той е един от многото мисионери, общественици, политици, журналисти и католически проповедници, които идват у нас след Априлското въстание. Всички те по-късно имат значителен принос за независимостта на България.
Макагахан е роден на 12 юни 1844 г. във ферма близо до град Ню Лексингтън, в щата Охайо, САЩ. През 1868 г. той заминава за Европа, за да учи право в университета в Брюксел . Макгахан не получава диплома за юрист, но, научавайки френски и немски, открива, че му се отдават езиците. По една случайност негов приятел убеждава редактора на “Ню Йорк Хералд” за Европа да назначи Макгахан за военен кореспондент към френската армия, а по-късно е поканен от своя приятел Скайлър, американски генерален консул в Константинопол, да разследва сведенията за широкомащабни зверства, извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание през 1876 г.
Така младият мъж получава журналистическо задание от “Лъндън Дейли Нюс” и заминава за България. След като първо посещава Филипополис /Пловдив/ , а след това и Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за Батак, като изпраща на своя вестник ярко описание на видяното от него. Материалите на журналиста за опожарени села и градове след Априлското въстание предизвикват голямо съчувствие сред политическите среди в Европа. Статиите му веднага са събрани в книга – ‘Турските зверства в България’. Именно те подтикват английския политик Уилям Гладстон да се застъпи за поробения ни народ. Нещо повече, според историците, ако не е бил Макгахан, то Руско-турската война от 1877-78 г. едва ли би избухнала толкова скоро. Ето защо, Макгахан е наречен от признателните българи ‘освободител’. Именно това е издълбано на надгробния му паметник в родния му щат Охайо.
За Батак Макгахан пише, че турските войници насила вкарали някои от селяните в църквата, която след това била запалена, а останалите живи били измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан казва също, че от общо седем хиляди души население оцелели само две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира – изравнени със земята и общо петнайсет хиляди души изклани. Въпреки тези репортажи, Бенджамин Дизрели, чието правителство подкрепя Турция, се опитва да омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина, но подобни аргументи биват опровергани от репортажите на Макгахан. Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета “Българските ужаси и източния въпрос”.
Всъщност Макгахан пристига в Европа още през 1871 година, за да пише за Александър II и семейството му. Веднъж при разходка с коне с двама руски принцове, Макхаган се запознава със сестрите Варвара и Наталия Елагюн. Именно на тази разходка той си навехва крака и после лежи неподвижен цели 3 седмици. Руските му приятели го посещават редовно, а интересът на Варвара към него нараства.
Когато среща Макгахан, Барбара, както по-късно ще я нарече журналистът, е 21-годишна неземно красива рускиня.Тя има писателска дарба и знае много езици. Преди да срещне Макгахан, тя иска да стане учителка, но мечтае за пътешествия и промени. Полека-лека чувствата на двамата се засилват и през 1873 година те правят сватба във френската столица. Щастието на двамата млади, обаче, продължава само 5 години.
Варвара забременява два пъти, но първия път ражда мъртво дете. След това на бял свят се появява синът им Пол. Скоро след раждането му, Макгахан заминава за България, където трябва да отразява Руско-турската война. Именно тогава той се запознава с генерал Скобелев и двамата стават големи приятели. Благодарение на приятелството си с генерала, Макгахан придружава на кон първите руски военни части, когато преминават Дунава и навлизат в България. Той отразява всички важни сражения в Руско-турската война, включително обсадата на Плевен и защитата на Шипка. Макгахан е свидетел на окончателното поражение на турската армия и присъства на подписването на Санстефанския мирен договор, с който войната приключва.
Той се намира в Истанбул, канейки се да отпътува за Берлин, за да отрази мирната конференция там (на която биват определени окончателните граници на България), когато се разболява от тиф. Макгахан умира на 9 юни 1878 г., едва 34-годишен, без да види любимата си, защото лекарите се боят тя да не се зарази и не я пускат при него. Журналистът е погребан в гръцкото гробище в присъствието на дипломати, военни кореспонденти и генерал Скобелев. През 1884 година тленните му останки са пренесени в Съединените щати и препогребани в Ню Лексингтън, Охайо.
Дълго време майката и братът на журналиста не са убедени, че Варвара е негова съпруга. Те се съмняват, че между тях е имало официален брак, защото тя е източно православна християнка, а той е католик. Кой знае защо, американецът не споделя приживе с майка си, че се е оженил.
Все пак майката на Макгахан приема радушно внучето си Пол, а постепенно и рускинята успява да се адаптира към американския начин на живот и започва да пише статии за различни вестници. Тя не се омъжва повторно, а под своите материали се подписва Барбара – така, както я е наричал съпругът й.
Днес Макгахан е забравен в родната си Америка, а в България само малко хора, запознати с историята, знаят съдбата му. Той дори няма паметник у нас, има само един бюст в Батак. Единственият по-значим монумент в негова памет е построен от български емигранати в Америка. Той е поставен на гроба му, където, в знак на благодараност, върху него е изписано с големи букви ‘Макгахан, освободител на България’.
Някои по-възрастни българи знаят каква е ролята на Макгахан за извоюването на българската независимост. Време е това да научат и по-младите. На името на журналиста са кръстени улица в столицата , площад в Пловдив, както и улици и площади в няколко други градове на страната.
Източник: krasotata.net
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
