Когато през 1759 година Волтер публикува новелата си „Кандид или оптимизмът”, векът на Просвещението е в своя разцвет. В две последователни глави Волтер говори за „българите“, те са негови персонажи, нарича ги страшни и силни. Те водят битки с аварите и тормозят главния герой Кандид.
В сюжета българите слагат окови на краката на Кандид и го отвеждат в полка. Карат го да се обръща надясно, наляво, да вдига пушката, да сваля пушката, да се мери, да стреля, да тича и след всичко това му удрят тридесет тояги. На следния ден той прави упражненията не толкова зле и получава само двадесет тояги, на третия ден му удрят само десет тояги и другарите му гледат на него като на някакво чудо.
Съвременните читатели на Волтер знаят много добре, че под името „българи “той всъщност има предвид прусите, а аварите са всъщност французите. Царят на българите пък е пруският крал Фридрих II, с когото Волтер е развалил отношенията си.
По това време Волтер, член на тайното масонско общество „Темпъл“, твърди, че разполага с волжко-български средновековен летопис от ХІІІ в., чийто автор е Баба Худжей. Волтер го нарича във философските си новели „Бабук“.
В типичния си полушеговит стил Волтер подхвърля, че Бабук се е ползвал в дарбите си от един „добър дух”, който отговарял за тази част на света (цитат от историка Кирил Милчев).
Руската просветена императрица Екатерина Велика, която води с Волтер пространна кореспонденция и търси изява не само като императрица, но и като писателка, се насочва към темата за българите, подхваната от него. В очерка си „За българите и хвалисите” тя обявява, че българите не са военолюбци, както твърди френския мислител, а „мъдри хора”.
Нещо повече, Екатерина Велика твърди, че българите живеят в нейната Казанска губерния и тя дори ги посещава, установявайки, че са тюркоезични. Очевидно още тогава тръгва погрешното заключение на много западни учени от ХІХ в., че първичният език на българите е тюркски.
Императрицата дори започва да се готви лично да посети град Казан. Издава и герб на Казан – дракона Барадж.
Гербът на Казан
Екатерина подготвя своята визита в Казан, като мечтае да създаде най-великия фонд за стари ръкописи. Идеята въодушевява Дидро, който ѝ завещава собствената си библиотека, а братът на Жан-Жак Русо е първият, който подарява азиатски ръкописи за нейния фонд.
Град Казан е основан през X век от волжките българи като укрепление по тяхната граница с фино-угърските племена. През XI-XII век се превръща в център на търговския път, свързващ Северна Европа с Близкия изток. След превземането на Болгар и Биляр от монголите през XIII век много техни жители се преселват в Казан.
По онова време градът става известен като Булгар ал-Джадид („Новият Болгар“).
През 1552 г. градът е превзет от руския цар Иван Грозни, повечето му жители са избити, а много сгради са разрушени.
През 1708 г. Казанското Канство (бел. ред. – ханство, според проф. Пламен Павлов) е окончателно унищожено и Казан става център на руска губерния. Казан е разрушен отново през 1774 г. по време на въстанието, водено от атамана Емелян Пугачов, но е възстановен при управлението на императрица Екатерина Велика, която разрешава в града отново да се строят джамии.
Освен волжките българи в Казанското Канство живеят и значителен брой хора от други етнически групи – татари, марийци, чуваши, удмурти.
Факсимиле от ръкописа на императрица Екатерина ІІ “За българите и хвалисите” 1767 г.
Друга любопитна история е, че в императорския двор на Екатерина имало един прогонен от гръцката патриаршия начетен теолог Евгений. Пълното име на низвергнатия монах е Евгений Вулгарис.
Роден през 1716 година, само шест години преди Паисий Хилендарски, на остров Корфу, владение тогава на Венеция. След университета в Италия, още ненавършил 30 години, става директор на учебните заведения първо в Янина, а след това в Кожани. В Янина заради модерните му методи и философия, Балан, един от преподавателите, го обвинява в атеизъм.
През 1749 г. основава академия Атонската академия в землището на манастира Ватопед, неин ректор е между 1749 – 1758 г., издига я до нивото на европейски университет, където се преподава философия и богословие съобразно съвременните тогава научни изисквания. На академията, по подражание на Платон, той повелява да се напише: γεωμετρήσων έισίτω, ού κωλύωτώ μή θέλοντι συζυγήσω τάς θύρας (непознаващите геометрията да не влизат в тези стени).
Паисий Хилендарски пише Историята си през първата половина на 50-те години на XVIII век в Хилендарския манастир, който се намира в непосредствена близост до землището на съседния Ватопедски манастир.
Назначил за сметка на собствената си заплата от 1000 гроша и преподавател по латински език, Вулгарис преподава философия, като се придържа към модерните западни тенденции, което води до обвинения в еретизъм и заплахи със сопи от игумени и калугери. След 9 години съществуване на академията, през 1758 той я напуска, тя е закрита и сградите ѝ постепенно потъват в разруха.
Евгений Вулгарис
В 1759 – 1761 г. Вулгарис е ректор на Патриаршеската школа в Цариград, назначен лично от патриарха. Недолюбван от ретроградните клирици на Цариградската патриаршия и гръцките монаси на Атон, които му създават различни трудности, сплетничат и го упрекват в ерес, той завинаги напуска Балканите през 1762 г.
В Берлин е канен от Фридрих Велики и в двореца Сан Суси има диспут с Волтер.
Пруският крал препоръчва монаха Евгений на немската принцеса София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст, станала императрица на Русия с името Екатерина ІІ Велика.
При Екатерина Велика той се подписва като Евгений Булгарский. Отначало е неин библиотекар и съветник, след това в 1775 г. е ръкоположен за архиепископ Славонски и Херсонски със седалище в Полтава.
Историкът Асен Чилингиров в изследването си за Евгений Булгарский прави подробна негова характеристика, представя хипотезите за причините за изгонването му от Атон, сравнява неговата личност с личността на Паисий Хилендарски и приносът, който имат и двамата, но в заключение изразява съжаление, че Евгений Булгарский остава в историята като личност с българско име, но с гръцко самосъзнание.
Като доказателство той привежда неговото участие в планирането и осъществяването на така наречения „Гръцки проект“.
Замислен от Екатерина, този проект включва заселването на новоприсъединените територии с християнско население от Югоизточна Ев