Битката при Онгъл – победата, която положи основите на Дунавска България

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от хан/ кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт, която настъпва около 660 година. Една част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост до тях. Пътят, изминат от българите, както и мястото, в което се установяват, са описани най-точно от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същ източник “Велик хронограф”, поради което в повествованията им не съществуват значителни отлики). По-конкретният от двамата пише: “Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките…„

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до оформянето на множество предположения и хипотези, локализиращи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи, почерпени от древните хроникьори, някои от тези твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат безкритично като истинни. Макар целта на тази статия да е описването на една битка, изиграла решаваща роля за съдбата на България, в нея няма как да не представим основните теории за местоположението на областта. За улеснение те ще бъдат разграничени като теория 1, теория 2 и теория 3.

Теория 1 – Според групата изследователи, които я издигат, въпросният Онгъл се намира в територията, заключена между реките Серет, Прут и Дунав или по-точно в намиращия се там Галицки укрепен лагер. За да подкрепят това свое твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията, получена от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района, с които доказват, че той е бил населяван от българи.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това, анализирайки ги, те достигат до различни заключения. Според тях Онгъл е тъждествен на “голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Никулицел”. Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер. Освен информацията от наративните източници, в подкрепа на това твърдение са приведени данните, получени от археологическите проучвания в района, извършени от Карел Шкорпил.

Теории за местонахождението на Онгъл

Теория 3 – Тя бива издигната от Васил Златарски и също като теория 2 свързва Онгъл с района на село Никулицел. Между двете теории, въпреки това, има значително разминаване. То се дължи на факта, че за разлика от останалите, в теория 3 се използва допълнителен наративен източник – Арменската география. В тази част от нея, която ни интересува, се казва: “В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” Използвайки тези сведения, В. Златарски издига становището, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, но днес не съществува, поради изчезването на най- южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъл. Вероятно областта, тъй здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския хан/ кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално Аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези по посока на ромейските владения, намиращи се на юг от река Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констанс II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, в замяна на което му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория звучи правдоподобно, но бива отхвърлена под напора на обективните факти. На първо място Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни “варварски” племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината те да не се втурват моментално за плячка към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните години от своето съществуване. Арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден от тях по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират Аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там не е единствено плячка. Както ще се види в последвалите години, желанието им е да се заселят в тези земи.

Аспарух и конницата на българите в устието на Дунав, А.А. Хофарт

Създалото се съотношение на силите рязко се променя през 678 година, когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мира с империята. Изведнъж Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: “И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад.”

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че тя може да погледне смело към северната си граница, където господари са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав единствено за да плячкосват, опасността от тях изглежда се възприема за значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да настъпи срещу тях по следния начин: “А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.”

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса, а именно да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща значителна по размер армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта. Пехотата на свой ред се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – История – Дунавска делта.

Паметник на хан/ кан Аспарух – гр. Стрелча

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо успява да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В разстояние на 3-4 дена той не предприема каквото и да е, а след изтичането им най-изненадващо заедно с 5 кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези “…да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани той трябва да ограничи своите болежки и вероятно да се завърне при своята армия. Според голяма част от българските историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Някои от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка, която и от причините да е истинна, то резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и наивни сведения. Вторият от тях пише: “Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили.”

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника сред своите подчинени, която да доведе до безредно бягство. Много вероятно е сражение да е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от река Дунав, достигайки до град Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъл е с изключително значение за развитието на българската държава. След като в резултат на нея Аспарух преминава трайно река Дунав, той не спира с атаките към Византия. Империята, която само преди няколко години бе подчинила всички свои съседи с един “господарски” мир, сега вижда трудност с отбиването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да прибегне до едно унизително действие, а именно да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. “Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

Хан/ Кан Аспарух маслени бои, платно Васил Горанов

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: “Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия.”

Източник: bulgarianhistory.org