Историята изобилства от случаи, в които срещаме армии на най-неочаквани за тях места. Ето най-изненадващите от тях:
Ахейските наемници на египетския фараон Сети I (1292-1279г. пр. Хр.)
В началото на XIII век пр. Хр., още преди да застанат под стените на Троя, ахейците вече плавали из Средиземно море и се сражавали срещу различните народи. Ала когато достигнали делтата на Нил, попаднали на едно царство, което се оказало прекалено голяма лъжица за тяхната уста – Египетското Ново Царство.
След царуването на Рамзес I, на трона се възкачил сина му Сети I, който се стремял да повтори и надмине славата на баща си. За целта Сети се заел да организира поредица от кампании, включително и превземането на Кадеш, където преди това баща му се наложило да отстъпи пред хетите.
Сети бързо разпознал ползата от опитните, войнствени опортюнисти, напуснали родните си земи в Елада. Въоръжените с бронз войни били идеално допълнение към по-леко екипираните египетски части. Заедно с мощните войни от Нубия, ахейците се превърнали в мощен елемент от фараоновите армии. Част от тях дори били назначени като лична гвардия на владетеля.
В по-късни времена ( VIII век пр. Хр.),наемници от Йония и Кария играли важна роля в армиите на египетските фараони от 26-та династия.
Походът на Десетте хиляди
През 402г. пр. Хр., по-малкият брат на персийският шах Артаксеркс II – Кир Младия, решил да събере армия с която да свали своя брат от трона и да застане начело на най-голямата империя в света до тогава. Кир събирал сили от всички краища на империята, но се оказало, че най-силният контингент в армията му били…гръцките наемници, събрани от цяла Елада.
Това били хоплити-наемници, които останали без занимание след края на Пелопонеските войни (431-404г. пр. Хр.). Изненадващото за тези 10 000 мъже не е че служели на персиец, а че следвайки Кир Младия достигнали до Вавилон.
Прекосявайки Анатолия, след което срещу течението на Ефрат прекосили планините в източна Мала Азия достигнали Трапезунд, а от там, натоварени на флотилия пребродили южните брегове на Черно море. Едва 4 години по-късно се завърнали по родните си места.
Десетте хиляди се оказали и най-коравото звено в армията на Кир. След като претендентът бил убит в битката при Кунакса (401г. пр. Хр.), елините се сражават още 3 дни срещу цялата останала противникова армия и издържали, Накрая Артаксеркс се видял принуден да им обещае свободен изход от Персия. Ала не след дълго шахът пристъпил думата си и с измама избил водачите на гърците.
Хоплитите не се отчаяли, събрали се на импровизирано народно събрание и си избрали нови водачи. Сред тях бил и историкът Ксенофонт, който по-късно записал странстванията на своите другари в творбата „Анабазис“.
Следвани по петите от персийски войски, атакувани от местни племена и борейки се с природните стихии, гърците успели да си пробият път обратно до Егейско море и да се измъкнат от множеството клопки, поставени им от техните врагове.
Срещата на арабската и китайската армии в Средна Азия
През 751г. Централна Азия и по-специално Киргизстан и още по-специално долината на река Тала станала свидетел на една доста неочаквана среща. Една срещу друга застанали армии на Абасидския халифат и Империята Тан (Китай). В своя стремеж за експанзия към непознатите равнини на големия континент, двете империи навлизали все по-навътре, съответно на изток и запад.
В крайна сметка, двете супер сили на VIII век се срещнали сред полята на дн. Киргизстан, много преди киргизите да се заселят там. Двете армии наброявали приблизително по 40 000 души. Голяма част от китайските сили се състояли от местни наемници от племената карлуки, както и от полуномадските войнства, живеещи в областта Фергана. В хода на битката, тези войни изоставили китайците и преминали на страната на арабите.
От десетте хиляди китайци оцелели едва 2000. Но според източниците, арабите загубили около 20 000 души в самата битка и в преследване на разбития враг, благодарение на тактиките, приложени от китайския помощник-генерал Ли Сийе.
Победата на арабите спомогнала за разпространението на исляма в Централна Азия. Смята се, че в тази битка арабите пленили технологията за правене на хартия, която по-късно достигнала и до Европа.
Варяжката гвардия на византийските императори
Освен ненадминати воини, саксите и викингите били същинска екзотика във ориенталската среда на Константинопол.
Използването на чужденци от далечни земи като лична владетелска гвардия не било изобретение на ромеите, но те определено надминали себе си в търсенето на войни на далечни разстояния.
Началото на гвардията било поставено през 988г., когато Василий II получил като подарък от великия киевски княз Владимир 6 000 войни от т.нар. „варяги“ – комбинация от славяни и скандинавци. Въоръжени били с характерното за викингите снаряжение – дълги ризници, конични шлемове, грамадни секири и кръгли щитове.
В последствие Василий и неговите наследници продължили да приемат на служба всякакви воини от Скандинавия, северна Германия и дори Англия. Смята се, че след битката при Хейстингс, голям контингент саксонски войни достигнал Византия и се заклел в служба на императора.
Варяжката гвардия не просто служела на императора, а често се сражавала на първа линия в множеството войни, които империята водела. Василий ги използвал срещу Самуил, а в последствие през 1041г., варягите, в основната си част норвежци, помогнали за потушаване бунта на Петър Делян.
Саксонски контингенти воювали срещу маврите и норманите в Сицилия и Неаполитания. Варяги се били и при Манцикерт и Мириокефалон. Гвардията придружавала Алексий Комнин когато влязъл в Никея през 1096г. Варяжката гвардия се сражавала и срещу кръстоносците през 1204г.
Основната отличителна черта на нордическите воини, които служели в гвардията била тяхната клетва за вярност, която се давала до смърт и която била пряко свързана със скандинавското чувство за чест.
Можем само да спекулираме, но вероятно мъжете от гвардията се радвали на сериозна популярност сред женската половина от византийското общество, както личи от писанията на Ана Комнина.
Келтите в Италия (1498-1559г.)
Червенобради гиганти, нарамили огромни мечове и носещи…поли. Това е гледка, която сериозно стресирала мъжете в ренесансова Италия и привличала вниманието на техните дами.
В служба на френските крале, шотландци и ирландци често преминавали Алпите и се сражавали срещу испански и италиански армии в името на пари, плячка и препитание. Историята на келтските воини, служещи на династиите Капет и Валоа е свързана със Уилям Уолас и т.нар. Auld Alliance (Стария съюз) от 1295г. между Шотландия и Франция, насочен срещу Англия.
Шотландците, а покрай тях и ирландците, често се включвали с разнообразни контингенти във войните на френските крале с Англия. След 1453г., когато Франция обърнала погледа си към Бургундия и Италия, кралете Валоа плащали щедро на обеднелите планинци и техните ирландски братовчеди в замяна на военна служба на Континента.
Келтски полкове във френската армия съществували до Революцията (1789г.), а след реставрацията на монархията, Луи Филип причислил ротите им към Чуждестранния легион.
Унгарските контингенти в Судан
След като през 1526г. Османската империя завладяла по-голямата част от Унгария, части от унгарската армия преминали в служба на османците. Сюлейман Кануни използва старата традиция да разпраща армиите на завладените народи в противоположните краища на империята и изпратил унгарските контингенти да омиротворяват…Египет.
Сражавайки се срещу разбунтували се мамелюци, нубийски пустинни племена и всякакви други рожби на Тъмна Африка, унгарците постепенно превърнали тези негостоприемни земи в своя нова родина, смесвайки кръвта си с тази на копти, нубийци и суданци. Днес техните потомци, т.нар, маджараби все още населяват Южен Египет и Северен Судан.
Грузинската гвардия на иранските шахове
В епохата на Сафавидската империя в Иран, Грузия се намирала под влиянието на шаховете. В замяна на владетелската благословия, грузинците често служели в редиците на иранските армии. Някои от най-верните командири на Сафавидите били с грузински произход.
В края на XVIIв., когато династията започнала да запада, грузинските контингенти се оказали последната стабилна военна сила на залязващата империя. В периода 1698-1718г. грузински контингенти служели под командването на своите крале Георги XI и Давид II. Грузинците успели да нанесат няколко последователни поражения на афганските орди, които атакували Персия.За кратко дори преминали в контранастъпление, достигайки Кандахар. Останали без подкрепа на централната власт, грузинските войски постепенно се стопили и в крайна сметка били разбити.
Британският легион на Симон Боливар
След края на Наполеоновите войни, голяма част от войниците на Великобритания останали без работа и за това 7 000 от тях прекосили Атлантика и се записали в служба на Симон Боливар и неговата война за прогонване на испанците от Южна Америка.
Съставен от ветерани от английски, шотландски, ирландски и хановерски произход, Албионският легион, както го наричали местните се сражавал в челните редици на най-разгорещените сражения от Южноамериканската война за независимост – Буяка (1819г.), Карабобо (1821г.) и Пичинча (1822г.), които довели до независимостта на Боливия, Еквадор и Венесуела.
Албионците се сражавали и при Аякучо (1824г.) в Перу – последната голяма битка от войната, която довела до краха на испанската съпротива. Британските войници се сражавали до самия край на кампаниите, а мнозина от оцелелите се заселили в Латинска Америка.
Американския флот в Алжир 1801-1815г.
След като през 1783г. Великобритания признала независимостта на САЩ, американски търговски кораби започнали да плават в Средиземо море. Там били атакувани от алжирските пирати. Правителството в САЩ решило, че няма да плаща откупи на „алжирските варвари“. Атлантическата флота на САЩ навлязла в Средиземно море.
Американците провели първата си презокеанска експедиция, в която дейно участие взел новосформирания корпус на Морската пехота. След поредица успешни удари, нанесени от американците, берберите оставили търговските им съдове на мира.
Чуждестранният легион в Мексико 1862-1869г.
Когато през 1863г. поредната гражданска война разтърсила Мексико, император Наполеон III решил че е добра идея да завладее страната и да я превърне в част от френската колониална империя. За целта, французите решили да не си цапат ръцете лично а да изпратят своите най-добри и най-лесно заменими войници – Чуждестранният легион.
Контингентът чужденци бил натоварен на океанската флота на Франция и стоварен в пристанището Веракруз през 1862г. Докато основните френски армии се заели да окупират страната, полковете на Легиона били изпратени на самоубийствени мисии по фронтовата линия.
Най-прочутата от тях е отбраната на Камарон. 67 войници и офицери от легиона, водени от капитан Жан Данжу се сражавали срещу 3000 мексиканци. След неколкочасова престрелка, последните пет легионери атакуват на нож. Оцеляват само двама, на които е позволено да се оттеглят от бойното поле с тялото на своя капитан. Повече от 1/3 от жертвите, дадени от Франция във войната са от състава на Чуждестранния легион.
Източник: burgasnews.com
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
