БЪЛГАРСКИ НАРОД
Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.Това сведение на Йосиф идва от разширената редакция на писмото му, открита от Фиркович в началото на ХІХ в. в караимските архиви в Евпатория и мнозина изследователи допускат, че сведението за „в-н-н-т-р“ може да не е оригинално, а вторично заето от арабските летописи от Х в., където има доста сведения за народ „в-н-н-т-р“.Разширената редакция на писмото на Йосиф, въпреки съмненията около нейното изнамиране, не е фалшификат, според учените. Просто съставителя на тази редакция през Х в. е в знак на равенство с арабските сведения за „в-н-н-т-р“ и българите. И действително, ние знаем, че в повечето арабски средновековни исторически книги, българите от Дунавска България, са наричани „бурджани“, а държавата им „Бурджан“.
Този въпрос е изисквал внимателно проучване във връзка с древната българска история, но – както ще покажем – учените са подходили повърхностно.
Кои са „в-н-н-т-р“?
Логиката изисква, ако това сведение се среща само в хазарско-еврейската кореспонденция от Х в. и в арабоезичната средновековна историческа литература, то да се свърже с името „Бурджан“, както масово е наричана Дунавска България от арабските автори и да се потърси какъв е произхода на това име. Но не се постъпва така.
Още през 1875 г. Гаркави решава да обясни названието „V.n.nt.r“ чрез името Oύnnogoundouroi (**уногундури), което съобщава през ІХ в. Теофан в своята “Всемирна хроника”, а оттам то попада, както в латинския превод, така и през Х в. е преповторено от Константин Багрянородни в съчинението му „За темите“, кн. ІІ: “Преминаването им през река Истър (Дунав) било в края на царуването на Константин Брадатия и оттогава името им станало известно, а преди ги наричали Уногундури.“ www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml
Както знаете това име е често цитирано в научната литература на ХХ в., но за съжаление нито един учен не си е направил труда коректно да посочи, че в 16-те съхранени до днес преписа на популярната “Всемирна хроника” на Теофан се срещат и други форми на това име: „Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.“
Една от тези форми е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари, т.е. хуни: вунд и българи).
Моето предположение е, че името „вунд/бунд“ отдавна е свързано с името българи, но как и защо ще уточним след малко. Нека сега припомним, че „Бунд“ и неговият народ „v`hndur“са наречени „българи“ и в арменската хроника от VІ в. на Мовсес Хоренаци. И наистина, какъв е този народ на Бунд, който освен своето име е и …българи? Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.
И така, след Гарнави всички учени свързват хазарското сведение за „V.n.n.t.r“ (българи) не с арабското за „V.n.n.t.r“ и „Бурджан“ (Дунавска България), а с името „уногундури“, при това без дори да посочат, че последното е едно от няколкото стари имена в 16-те преписа на Теофановата хроника. Тоест, свидетели сме на „научен европоцентризъм“, вследствие на който в науката се е наложило едно едностранчиво мнение, че „V.n.n.t.r“ в хазаро-еврейската кореспонденция от Х в. са “грешно изписване на еврейски на името „Ονουνογουνδούρων („Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова. Хазары, гл. 1. hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html
Плетньова изобщо изпуска, че има редица средновековни арабоезични хроники, където името „V.n.n.t.r“ също е налично и те са от Х в., т.е. няма как името там да е вследствие „древноеврейска транскрипция“ на европейски назнания за хуно-български племена като уногундури, оногури, утигури…
Ето защо коректният подход изисква не априори да свързваме „V.n.n.t.r“ с „Ονουνογουνδούρων“, а да проследим и арабоезичните сведения за „V.n.n.t.r“ във връзка с произхода там на името „Бурджан“, понеже последното е винаги в семантика с Дунавска България, а Йосиф директно пише: „И до днес те са разположени около река Руна (Runa (версия A רונא) или Duna (версия B דונא)) и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”
Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско „дж“.
Произходът на думата „burgana” със значение „кула” е урартски, пишат на с. 99 I. M. Diakonoff и S. A. Starostin в монографията си `Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language.`(Mьnchen, 1986). Авторите смятат, че произхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).
И така, произходът на думата „Бурджан“, с която арабоезичните средновековни историци наричат „Дунавска България“ е в урартският език, т.е. в държавата, която се е самонаричала „Биайн“, както стана ясно в първата половина на ХХ в., след дешифриране на урартските клинописи.
В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птоломей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 – 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява не само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Последната пък в началото на ХІІІ в. в поемата „Искандер наме“ на Низами е изкуствено разделена на „Бун“ и „Гар“, които в епоса са воини оставени в една пещера да умрат от болест, но черна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името на пещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gəncə́)…
За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и „българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г.
Аз самият доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвели условно в употреба топонима „Бурджан” като етническо наименование на дунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжки българи. Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалното официализиране на волжките българи от гр. Болгар, става едва към 922 г., след халифатското посолство, в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джарми още към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописи отбелязват като България, с името Бурджан. Тоест, причината за именуването на дунавска България в арабоезичните източници като Бурджан, не е религиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи на Волга и Кама, от езичниците, а след това християни-българи на Балканите.
С други думи, употребата на названието „Бурджан” и „бурджани” не е условно, а обратното – тук става дума за интерполация в арабската средновековна географска и историческа наука на едно старо име, което идва от Урарту (Бийан), чрез посредничеството на персийския и сирийския езици (сведението за „Бунд“ при Хоренаци идва от сирийски извор, Мар Абас Катина от ІІІ или ІV в. от н.е.).
Това сведение за древните българи и техните съюзници „бояните“ (Биайн, Бунд, Бунджар, Бурджан,„v`hndur“, „в-н-н-т-р“, `W(u)l(u)ndur Bulkar`) присъства и сред няколкото форми на името „уногундури“ във “Всемирната хроника” на Теофан от ІХ в., където е дадено сведение за някакви хуни (уни, уно), които се казван вунд и българи (Οννοβουνδοβουλγάρων).
Тоест, и без градския фолклор за унугундури-чукундури, учените е можело да се постараят поне малко относно мита за старото име на българите. В случая за нас е важно, че името „българи“ е редом до името на една държава Урарту, която залязва през VІ в. пр.н.е.
.png)
Как ли е попаднало там? Да видим при произхода на имената „хуни“ и „българи“: letopisec.blog.bg/history/2014/05/16/proizhod-na-imenata-huni-i-bylgari.1265462
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
