В развитието на отношенията между Княжество България и балканските държави ярко се открояват две противоположни тенденции – на противоречия и съперничество и на стремеж към сътрудничество за колективно противодействие на Великите сили. В отношенията с Османската империя особено значение придобива бежанският въпрос. Поради гласуването на Закона за господарските и чифлишки земи и твърдата позиция на либералите по бежанския въпрос през февруари 1881 г. се стига до разрив в българо-турските отношения. Турция отзовава своя представител в София и обявява, че ще поддържа връзка с Княжеството чрез учреденото „Бюро на привилегированите и автономни провинции”, т.е. че ще третира България като привилегирован турски вилает. При Режима на пълномощията вследствие на направени отстъпки по бежанския въпрос, без да се приемат изцяло всички турски искания и намеса на Великите сили, отношенията между Княжество България и Турция са нормализирани (ноември 1882 г.).
Друг висящ проблем в българо-турските отношения е граничният, за установяване на окончателна граница между двете страни. Създава се българо-турска погранична комисия. През август 1881 г. със султанско ираде Турция потвърждава подготвеното от комисията споразумение за установяване на границата, с което проблемът е разрешен.
В края на 1879 г. сериозни недоразумения възникват между Княжеството и Сърбия и Румъния относно третирането на техните поданици на българска територия. Сръбското и румънското правителство настояват те да се ползват като поданиците на Великите сили с консулска юрисдикция, т.е. да се прилага и за тях наложеният на България капитулационен режим. През есента на 1880 г. след намеса на Русия и Австро-Унгария Княжество България и Румъния се споразумяват за подписването на търговска конвенция и уреждане положението на поданиците си. През 1882 г. Княжество България сключва пощенска конвенция със Сърбия, а през 1883 г. и с Румъния. С тези конвенции и премахването на австрийските пощенски бюра в Русе и Варна (1884 г.) Княжество България ликвидира чуждата администрация на своя територия. В българо-сръбските и българо-румънските отношения най-сложни за разрешаване се оказват граничните проблеми. Със Сърбия недоразуменията произтичат от неяснотата на описаната граница по Берлинския договор. През 1881 г. Сърбия предлага проект за погранична конвенция, в който се настоява за граница да служи уточненото корито на р. Тимок, а не често променящото се течение на реката. Княжеството отклонява проекта и преговорите са за дълго прекъснати. Отношенията между двете страни допълнително се усложняват във връзка със Зайчарското въстание (октомври 1883 г.) и приемането на сръбски емигранти в Княжеството. Българското правителство отказва да екстрадира водача на сръбската радикална партия Н. Пашич, пристигнал у нас след неуспеха на въстанието. Стига се до скъсване на дипломатическите отношения. На 29 май 1884 г. Сърбия отзовава своя дипломатически агент от София. Княз Александър I се опитва да нормализира отношенията между двете страни. На лична основа той постига споразумение с крал Милан, но либералното правителство на П. Каравелов не го одобрява. До избухването на Сръбско-българската война (ноември 1885 г.) недоверието между двете страни се запазва.
На сериозно изпитание са поставени и българо-румънските отношения във връзка с определянето на границата при Силистра. В началото на януари 1879 г., като се позовава на признато от Великите сили (с изключение на Русия) право границата при Силистра така да бъде определена, че да се даде възможност за изграждането на мост на Дунав, Румъния окупира Араб табия (възвишение край Силистра). След ултиматум на Временното руско управление румънските войски се изтеглят, но проблемът за границата при Силистра остава открит. През 1880 г. Австро-Унгария предлага Араб табия да се даде на Румъния, а териториите на юг от възвишението – на България. Княз Александър I обсъжда с румънския княз Карол компромисни варианти, но румънското правителство е неотстъпчиво по въпроса за Араб табия. В края на 1883 г. след намеса на Великите сили се учредява смесена българо-румънска комисия. До средата на 1885 г. в комисията се водят безрезултатни преговори. На 22 август 1885 г. румънските войски отново окупират Араб табия. За да предотврати избухването на военен конфликт, правителството на П. Каравелов се принуждава да започне преговори с румънското правителство. Постига се споразумение румънските войски да се оттеглят, като оставят само постове на Араб табия. През есента на 1885 г. Румъния се опитва да се възползва от затрудненото положение на Княжеството и в ултимативна форма настоява за окончателно уреждане на граничния проблем, но скоро се убеждава, че разрастването на военния конфликт на Балканите може да се окаже с непредвидими последици за Румъния, и отлага уреждането на въпроса.
През 1879-1886 г. Княжество България се стреми да преодолее противоречията си със съседите и да установи отношения на доверие и взаимно разбирателство. На тази цел е посветено посещението на княз Александър I в Сърбия от 24 до 29 септември 1880 г. и срещата му с румънския княз Карол на 9-10 октомври с. г. В Белград княз Александър I и придружаващите го лица водят разговори за изграждането на жп линиите до Цариград и Солун. Сръбското правителство подчертава, че в негов интерес е първо да се построи линията до Солун. Същевременно то дава да се разбере, че желае България да избере железопътната линия през Сърбия за връзка с Европа. Сръбското правителство предлага сближението между двете страни да започне с митническа уния, после да се установи границата в Македония и Стара Сърбия, за да се знае докъде да се простира културното им влияние. През лятото на 1880 г. и Гърция поставя като условие за сближение с Княжество България подялбата на Македония. За Румъния необходимостта от приятелство с България е обусловено от обстоятелството, че се намира между две империи – Русия и Австро-Унгария. Друг важен мотив в поведението на румънското правителство спрямо Княжество България е безпокойството му от евентуално засилване на руското влияние на юг от Дунава.
Осъществяването на желаното по различни съображения от балканските държави балканско сътрудничество се оказва трудно постижима задача. През 1881 г. Сърбия сключва тайна конвенция с Австро-Унгария. Две години по-късно и Румъния подписва таен договор с Австро-Унгария. През 1882-1883 г. Гърция се ориентира към Турция. Промените в международното положение на съседните държави оказва отражение върху тяхната политика спрямо България. При посещението си от 2 до 5 октомври 1882 г. в Русе крал Милан не скрива недоволството си от присъствието в българското правителство на руските генерали Соболев и Каулбарс. Той предупреждава българския княз, че Сърбия е свързана с Австро-Унгария, а наличието на много руски офицери в България ще я направи съюзница на Русия.
През пролетта на 1883 г. княз Александър I осъществява голяма балканска обиколка. На 6 април българският княз пристига в Цариград, за да засвидетелства уважение към Високата порта. Протоколът е кратък и няма официален характер. Отношенията с турското правителство са хладни заради неизяснената съдба на Българската екзархия в Цариград. Срещата със султана е по-скоро акт на куртоазия, отколкото на добри отношения. От Цариград Александър I заминава за Йерусалим и оттам се отправя за Гърция. В Атина той обсъжда българския църковен въпрос. Гръцкото правителство изразява готовност да съдейства за вдигане на схизмата от Вселенската патриаршия срещу изтегляне на Българската екзархия от Цариград и ограничаване на дейността й в Княжество България и Източна Румелия. Дипломатическата мисия на княз Александър I приключва с посещение в Черна гора. Балканската обиколка на българския княз е осъществена в навечерието на отиването му в Русия за коронацията на Александър III c цел да укрепи позициите си във връзка с назряващия конфликт между него и руския императорски двор. През следващите години Сърбия, Румъния, Гърция и Турция застават на страната на Батенберг в конфликта му с Русия, за да не се стигне до неговото изгонване и превръщане на Княжество България в руска провинция. Но това не е достатъчно за постигане на истинско разбирателство на Балканите. Нерешеният национален въпрос изостря противоречията между балканските държави. Поради икономическата и военната си слабост те разчитат на подкрепа на някоя велика сила за реализиране на националните си идеали, а не на обединението помежду си.
Източник: bg-istoria.com
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
