Първата най-стара българска държава е била в подножията на Памир и Хиндукуш – държавата, която индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, а гърците – Бактрия. В дълбоката античност Балхара е считана за едно от най-прочутите царства в Азия. Гръко-бактрийското елинистично царство е създадено в 255 г. пр.Хр. и просъществува до Х век от н. е.
Областта Бактрия или царство Балхара, обхваща територии от днешен Афганистан и днешна Индия, в подножието на Хиндокуш и Памир, до бреговете на Оксус (Амударя). Древните историографи Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски посочват планината Имеон и царството Балхара (Бактрия) като родина на древните българи.Тя е държавата от която са водили произхода си множество знаменити герои и царе, които дори след преселението си в Индия са наричали себе си с името БАЛХАРА /българи/; това си име запазват и народа, който под натиска на нашествениците му се наложи да се установи в нови земи.
Така нарченият материал Електрон (сплав от злато и сребро), е една от древните загадки на историята. Смята се че първи са го използвали Лидииците и Египтяните, но изключително древни находки от такъв материал се намират както в Бактрия, така и в всички предели на Римската Империя. През средновековието византииските императори от династията Комнин, са сечели монети от този материал. Какво е любопитното? – Злато-сребърната сплав е НЕПОЗНАТА за траките например, макар по земите им да са намерени над 80 сервиза за пиене от благородни метали.
Също така е ясно указано че българите са го използвали в своите ритуали в капищата. Нещо повече – Иранският учен Шапур Сурен-Пахлав, твърди, че в гробовете на азиатските скити са намирани дребни украшения от електрон.
Какво реално означава това?
Не е ли още едно сигурно потвърждение на факта, че българите имат ирански произход, тъй като е немислимо че през историческа епоха като 520 година, византийците ще ни дадат шанса ние да се обучим от тях, как да създаваме такава сплав. Много по-вероятно, дори единствено възможното е, че българите са си донесли тези знания, от тяхната прародина – Балхара.
Главните предмети от Бактрийското съкровище (The Bactrian gold) са намерени в провинция Йовзян в няколко гроба в местността „Тиллия тепе“, както се представят на „номадски вожд“, погребан с коня си и жените си, ок. 1 век от н.е. Антропологичния анализ на черепа на „номадския вожд“ е определен като европеид, от скитски произход?!
Предметите са най-разнообразни, т.е. сборно е съкровището, датирани са от 3 столетие пр. Хр. – до 1 век от н.е. когато българите са били все още мнозинството от населението на Бактрия.
Проф. Масуди съобщава, че има общо 21, 618 предмета – златни и сребърни.
Дарено е на музея в годината на откриването му.
След 1979, от Националният Музей в Кабул, изчезват стотици артефакти, което бележи високата степен на дезорганизация на днешен Авганистан.
След 2001, иманярите замразяват своята дейност.
„Във време на война, дори те не смеят да излязат от безопасните места, и това иронично спаси историческите места“, казва Юлиан Леский, работеща в една от фундациите за запазване на Афганистанското културно наследство.
Продължилите повече от две десетилетия военни конфликти имаха катастрофален ефект на държавните богатства и богатия и уникален културен и исторически запас. Но някои древни предмети оцеляха.
Между оцелелите са и най-ценните – „Бактрийската златна колекция“. Скривалището на тези предмети е било под известния „хълм на златото“, или „Тилиа-тепе“, където то е стояло заровено повече от 2100 години, докато съветски археолози го откриват малко преди започването на конфликта в 1979 г. Две десетилетия по-късно това съкровище бе показано през 2003, за да опровергае страховете, че е било окрадено по време на войната.
Директорът на афганистанския исторически музей проф. Масуди, казва, че тази колекция съдържа стотици образци на най-висша цивилизация, в областта на бижутата, погребалните орнаменти, лични предмети и много други.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
