Видния български революционер Дядо Ильо Малешевски. Да се пише за войводата дядо Ильо съвсем не е лесна работа. Животът на този български революционер още докато е жив се превръща в легенда, като и до днес се пеят народните песни за неговите героични подвизи. Макар, че някои се опитват да го представят като последният хайдутин, то хем е вярно, хем не е вярно, тъй като неговата революционна дейност е свързана и с организираното революционно движение. Няма да Ви натоварвам с писана от мен биография за Илия Марков Попгеоргиев, или и до днес известен като Дядо Ильо, тъй като по-долу ще имате възможност да прочетете най-хубавата негова биография, написана от един от най-големите български писатели, родом също от български род от Македония – Антон Страшимиров.
Благодарение на предпочитанията на А. Страшимиров към българския фолклор и към историята са той е успял да напише една от най-хубавите си биографии. Аз само ще се спра на сухите биографични сведения за именития български революционер. Сами ще забележите, че като че ли няма революционно дело през един повече от половин век период, през който да е могло да мине без него.
Дядо Ильо е роден на 28 май 1805 г. в с. Берово, Малешевско.
В местния исторически музей македонските шушумиги са стъкнали богата библиотека и експозиция, разказваща за Дядо Ильо и за съгражданина му революционера Димитър Попгеоргиев Беровски. Ако мислите, че тук ще почувствате, че става дума за български революционери, лъжете се. От този музей, който се намира на прага на местната църква и метох ви облъчва македонистката лъжа. Та те не се свенят да лъжат дори на прага на църквата!!!
Дядо Ильо е внук на войводата поп Георги, който загинал в сражение с башибозука при село Пастух. Немирният още от ранните си години Ильо Марков, за да се отърве от поробителя е нает за пандурин в Рилския манастир. Снимките от стари години ни показват войводата винаги натъпкал в силяха си доста впечатлявящо оръжие, но така въоръжен той ходи още от двадесетата си година. В Рилския манастир необразования беровчанин има възможност да контактува с видни български духовници и книжовници. От там той преди да поеме по хайдушките пътеки се запознава с един от големите български книжовници и педагози, а по-късно и игумен на манастира Неофит Рилски.
За кратко време, след като се оженва през 1838 г. се връща в Берово и се отдава на семейството си и започва мирен живот, но той не продължава много дълго, тъй като през 1850 г. убива един от турските дерибеи и мъчители на българите Мехмед байрактар. Оттогава започва неговата революционна дейност. Сформира малка дружина, която се подвизава в Малешевско, Пиянец и Осогово, където отмъщава на народните мъчители. Постепенно четата му нараства по време на Кримската война до 70 души, от когато за дядо Ильо започва да се говори като народен закрилник. През 1854 г. четата му спасява Дупница от турски погроми. Не можейки да се справят с хайдишкия войвода и с неговата вече станала значителна по численост чета, след излизане на Хатихумаюна (1856) скопският валия чрез радовишкия каймакамин му обещава амнистия за него и четниците му, ако се върнат към мирен живот. Обещаната амнистия, този път от Цариград скоро е скрепена с нужните атрибути и е връчена на войводата чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки. Ильо Малешевски се легализира в Кюстендил, където властите и населението го посрещат най-тържествено. Той е един от малкото български хайдути, на които официално е разрешено от турските власти да носи оръжието си. Отново се опитва да се отдаде на мирен живот в родното Берово, но и този път той не траял дълго, тъй като местните турци скроили заговор за убийството му на него и на неговия най-близък приятел от дружината. Непокорният войвода отново хванал гората, като известно време трябвало да търси убежище в Света гора и Солун, а родната му къща била разграбена и бутната през 1859 г. по заповед на Нишкия валия. Жена му и децата му са преселени в Кюстендил и били под непрекъснатото наблюдение от турската власт, за да може чрез тях да бъде заловен войводата. Скоро били заловени от властите 12 от Ильови четници, които също повярвали в добронамереността на властите и се върнали се по домовете си. Четирима от тях са обесени публично в Кюстендил, а останалите 8 в Ниш. Войводата отново сформирал голяма дружина и през 1860 г. се прехвърля с нея Сърбия, като през 1861 г. се включва в създадената от Георги С. Раковски Първата българска легия, където е назначен за негов помощник по военната подготовка. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан в Белград Ильо войвода командва батальона, който развява и легионерския байрак.
След като сръбското правителство успява да се договори с Високата порта, легията е разтурена, а Ильо войвода с някои от легионерите са прогонени в Крагуевац. Заради участието му в легията и в боевете на Кале мегдан семейството отново е подложено на репресии, изселвания и затвор. Сърбите правят сериозен опит да спечелят на своя страна войводата, който по това време има известни разногласия с Раковски. Сръбският княз Михаил Обренович го награждава с орден и му се присъжда почетна титла, като му е отпусната и пенсия от 150 динара. Но това не е единствен случай когато сърбите правят опити да купят изявени български революционери и им дават пенсии и титли. Но за това ще говорим друг път.
Много българи участват отново във Втората българска легия, а по-късно и в Сръбско-турската война от 1876 г. Дядо Ильо заедно със синовете си Никола и Иван взема участие във войната, начело на чета от 300 души. Ранен е тежко в боевете при с. Делиград на 22 юли 1876 г., като куршумът ранил войводата е изпратен от сръбски офицер. Тази случка е разказана в спомените на войводата Христо Македонски, бивш четник в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. От това раняване дядо Ильо остава инвалид, като осакатява с дясната ръка. За проявения героизъм във войната сърбите отново го награждават със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Избухването на Руско-турската война (1877-1878 г.) заварва Дядо Ильо все още в болницата. Неизлекуван още, заминава за Свищов, като руското командване го произвежда в чин капитан и го назначава за командир на волна чета. Води сражения в турския тил в Ловешкия край. Тук искам да отбележа и друг един случай, тъй като той също е свързан с моя роден край. В моето село Орешак, Троянско пък действат четите на друг участник в Белградската легия Дядо Георги Пулевски, „българин от Галичник“, както саморъчно е записал в биографията си и войводата Цеко Маринов, които охраняват Троянския манастир от башибозушките набези, а после са включени в отряда на ген. Павел Карцов. Дядо Ильо с четата си е в челните части при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Й. В. Гурко. Дядо Ильо участва и в освобождението на София, като е назначен за командир на сборните доброволчески чети, зачислени към отряда на дивизионния началник полк. Юрий Задерновски. Командваните от войводата чети участват в преследването на турските войски, отстъпващи към посока Радомир-Кюстендил, като на 27 декември 1877 г. освобождават Радомир, а на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари полу