Вселенската патриаршия, масоните и Вартоломей І

Ще започнем с кратка историческа ретроспекция на близкото минало (XX век) на Вселенската патриаршия – влиятелен фактор в днешното православие.

Краят на Първата световна война (1918 г.) не сложи край на кръвопролитията на Балканите. Те продължиха в следващите години с гръцко-турската война (1919-1922г.), която трябваше да реши окончателно важния проблем с наследството на Османската империя. Ценен съюзник на гърците беше Константинополската патриаршия – създадена в началото на V век след разделянето на Римската империя на Източна и Западна.

След поражението на Гърция във войната, беше сключен Лозанският мирен договор (1923 г.), който прогласи появата на светската турска държава в нейните днешни граници и уреди следвоенните гръцко-турски отношения. Важен въпрос в тях беше бъдещето на вековната Константинополска патриаршия, на която договорът гарантира запазването на нейното седалище в Истанбул в замяна на което патриаршията приема върховната юрисдикция на Република Турция и се задължава да спазва турското законодателство.

Лозанският договор по същество определя на Вселенската патриаршия ролята на посредник в сложните гръцко-турски отношения, и на свързващ мост между двете държави. За гърците запазването на патриаршията в Истанбул има и друго важно значение – чрез нея те запазват своите „исторически права“ над този град, заедно с нейните диоцези (църковни области) на турска територия.

Периодът след края на войната е важен за Вселенската патриаршия с оглед на бъдещото й структуриране в светлината на големите политически промени в Европа и света.

Преди всичко трябва да отбележим два основни момента в нейната балканска политика: първият е свързан с уреждането на нейните отношения с гръцката държава и църква, а вторият – запазването на контрола над Света гора (Атон). Отношенията с Гърция са уредени през 1928 г. чрез съвместен договор, който урежда статута на новите епархии в Егейска Македония и Беломорска Тракия, присъединени след войната. Според него те се намират под двойна юрисдикция: на патриаршията и на Еладската архиепископия в Атина, а старите епархии на юг от тях запазват статута си към архиепископията.

Света гора (Атон) е другата важна опорна точка на патриаршията на Балканите. Атонската монашеска република е нещо много по-важно от обикновено място за поклоннически туризъм. Атон е „пощенската кутия“ на Вселенската патриаршия за трансфер на пари и информация от Европа и света. Стратегически разположен и естествено укрепен на Халкидическия полуостров, Атон е удобно място за всякакви операции, а неговото съзнателно мистифициране допълнително респектира хората на Балканите, а и не само тях.

Краят на Първата световна война е повратен момент за Вселенската патриаршия, който тласка нейното бъдещо развитие в друга насока и променя характера и целите на нейното управление. Пръв изразител на тази промяна става патриарх Мелетий IV Метаксакис – личност, около която и до днес витаят много слухове и догадки. Метаксакис израства и се оформя като духовник в лоното на Иерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност – съгласно документите на „Великата масонска ложа на Гърция“, Мелетий Метаксакис е бил масон в Константинополската ложа „Armonia“ (Хармония) от 1909 г., а през 30-те години става член на ложата „Александър Велики“ в Александрия (Египет). Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.

За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия „Тиатирска митрополия“, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото й положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.

Този период е интересен с други две събития.

Първото е зараждането и развитието на икуменизма – движение за обединяване на църквите по света, което води своето начало от първите години на XX век, но значително се активизира след края на Първата световна война. Едни от първите основатели на икуменическото движение са масоните Джон Мот, Хекер и руският философ и изгнаник след войната Николай Бердяев. В него участват само представители на протестантските църкви по света, без Римокатолическата църква, която го подкрепя дискретно.

Първите контакти на Вселенската патриаршия с икуменическото движение са установени от Мелетий Метаксакис, който изпраща свои представители в него. Този факт дава основание да го определим като основоположник на масонско-икуменическото течение в управлението на патриаршията.

Другото важно събитие от този период е откриването на Парижкия богословски институт „Св. Сергий Радонежки“ от група руски богослови-емигранти, през 1925 г. Важно е да се знае, че един от основателите на този институт и негов пръв спонсор е масонът икуменист Джон Moт. Основаването на самия институт също стана зад гърба на Руската православна задгранична църква (РПЗЦ) и без благословението на Събора на задграничните руски архиереи. Поради тази причина тя отказва да го признае.

Парижкият богословски институт е включен в състава на Западноевропейския (наричан още руски) екзархат на Вселенската патриаршия, като това положение се запазва и до днес. Включването му в състава на Вселенската патриаршия е един от най-големите й успехи през миналия век и тежък удар върху Руската църква.

Достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I (1948-1972 г.), също виден масон и икуменист. Любопитен факт в биографията му е, че е бил негов секретар, когато Мелетий е бил Атински архиепископ (1918-1921 г.). Активен участник в икуменическото движение през 20-те години на миналия век и добър приятел на един от неговите основатели, Джон Мот. Създава си много контакти в американския политически елит благодарение на които през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх, на мястото на тежко болния Максим V. Атинагор пристига триумфално в Истанбул с личния самолет на президента Хари Труман и развива активна дейност по време на своето управление.

Ще си позволим да отбележим „размразяването“ на отношенията с Римокатолическата църква, чийто връх е „масонското ръкостискане“ на Атинагор I с папата-масон Павел VI, през 1964 г. в Иерусалим, последвано от взаимното сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след „Великата схизма“ от 1054 г.

Заслужава да бъде спомената и мащабната му реорганизаторска дейност в задграничните епархии на Вселенската патриаршия. Не бива да бъде пропускана и активната му дейност по линия на икуменическия Световен съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.

Могат да бъдат направени няколко важни изводи от управлението на Атинагор I, като сред тях се откроява фактът, че той превръща Вселенската патриаршия в Истанбул в основен инструмент на американската политика за „сдържане на комунизма“ (известна още като „доктрината Труман“). Това проличава от цялата му дейност, а близкото му приятелство с Труман и други американски политици само затвърждават този извод. Установяването на близки отношения с Ватикана също е част от този процес, както и линията на противопоставяне спрямо Руската православна църква, макар че Атинагор смекчава тона към нея, за разлика от своите предшественици.

Логично изниква въпросът: кой е общият координиращ център между Истанбул и Рим, и между Истанбул и Световния съвет на църквите в Женева? Не е възможно провеждането на такава близка политика между толкова различни вероизповедания, които съвсем доскоро са били врагове и не са могли да се понасят. Анализът на фактите сочи, че такъв център може да бъде единствено ЦРУ, а линията на приятелство е подсилена допълнително чрез световното масонство и по-известните ложи.

Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерцията в наследеното от него русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква, чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до днес формират облика на този диалог.

След своята смърт патриарх Димитрий I е наследен от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх е доста различен от него и активизира наново дейността на Вселенската патриаршия. По своята енергичност Вартоломей се доближава максимално до Атинагор. Интересен факт е, че още в ранната си младост той става секретар на Димитрий I, с когото споделя много общи виждания. Подобно на него и на другите си предшественици Вартоломей също е масон и икуменист. Това отдавна е обект на много спекулации, като не е за пренебрегване фактът, че е завършил Източния църковен институт към Грегорианския институт в Рим (където е защитил докторат по църковно право) и Икуменическия институт в Босей (Швейцария), където получава солидна подготовка и оформя идейните си възгледи. Анализът на биографията му, както и тези на неговите предшественици, сочи линия на приемственост в избирането на масони-икуменисти за патриарси в Истанбул. Тази практика е внедрена от Мелетий Метаксакис, който дава старт в кариерата на своя секретар и любимец Атинагор и го лансира в средите на масонството и икуменизма. Самият Атинагор, който става патриарх след края на Втората световна война, лансира и подготвя по същия начин Димитрий I, който го наследява на този пост. Димитрий I, на свой ред, прави същото за Вартоломей I, който поема щафетата от него.

Изниква логичният въпрос: дали тази приемственост е случайна или не, и ако не е, тогава не става ли дума за един и същ масонско-икуменически клан, който поема управлението на Вселенската патриаршия след Първата световна война и я управлява до днес?

Очевидно Вартоломей I е поредният представител на този клан, чийто амбиции надскачат тесните граници на Вселенската патриаршия. Бъдещето ще покаже какви ще бъдат истинските последици от неговото управление.