Битката при Пидна и краят на Македонското царство

В резултат на предходните две войни с Македония, Рим напълно контролирал гръцките полиси, а македонския цар се задължавал да не напада Елада.

След като дейността на Филип V била ограничена на юг, последният насочил погледа си на север, подчинявайки тракийските племена, които смятал да използва за бъдеща война срещу Рим. През 179 г. пр. н. е. Филип умрял, но неговият син Персей продължил политиката на баща си: сключил съюз с войнственото племе на бастарните и изразил подкрепата си за антиримски настроената гръцка национална партия.

Македония престанала да се държи като зависим съюзник. А когато Персей през 172 г. пр. н. е. сключил съюз с беотийците, етолийците и византийците, нарушавайки по този начин договора от 197 г. пр. н. е. на Рим не му останало нищо друго, освен да обяви война на самозабравилия се цар. Естествено при такава ситуация, когато легионите дебаркирали в Епир, всички реални и мними съюзници на Персей веднага минали на римска страна.

Македония обаче разполагала със значителна военна сила. Армията й наброявала 43 хиляди човека /включително 21 хиляди фалангити и 4 000 македонски и тракийски конници, а останалите войски били съставени в по-голямата си част от наемници/. Римската армия в Гърция била 30-40 000 човека плюс около 10 000 спомагателни войски /нумидийци, критяни, пергамци, лигури, гърци/.

Флотата била командвана от Гай Лукреций, а сухопътната армия – от консула Публий Лициний Крас. Македония изобщо не разполагала с флота, тъй като договора от 197 г. пр. н. е. й забранявал да държи бойни кораби.

Въпреки това войната започнала вяло – Персей се приготвил да води отбранителни бойни действия, а двамата римски военачалници били некадърни и не предприемали нищо запомнящо се, освен разграбването на съюзните на Персей беотийски градове. Сменилите ги на следващата година Луций Хортензий и консула Авъл Хостилий също се оказали неспособни на каквото и било настъпление в Македония, а Персей отнел от западната римска армия, под командването на Апий Клавдий, няколко града в Епир и даже завързал отношения с илирийския цар Гентий. Дисциплината и редът в римската армия в Гърция били под всякаква критика; корупцията, кражбите и издевателствата над мирното население растели, което настроило съюзните на Рим полиси в полза на Персей.

В Рим Сенатът най-накрая разбрал, че нещата не бива да продължават така и през 168 г. пр. н. е. изпратил в Гърция точният човек, който можел да поправи ситуацията. Това бил Луций Емилий Павел, синът на загиналият при Кана римски консул. Той произхождал от стар и знатен род, но не бил богат и затова не преуспял на политическото поприще за сметка на военното. Отличил се в войните в Лигурия и Испания, той бил превъзходен пълководец от старата школа – строг към себе си и околните, въпреки 60-тата си годишнина бил с бистър ум и здрав. Както обичал да казва Павел – ‘римският войник трябва да мисли само за три неща: тялото му да бъде здраво и гъвкаво, оръжието винаги да е подръка и храната да е готова в случай на неочаквани задачи.
Той бил и един от малкото неподкупни римски държавници. Получил прекрасно елинско образование, Павел използвал назначението си, за да обиколи първо Гърция и да разгледа произведенията на изкуството.

В началото на юни той пристигнал при стоящата в Македония римска армия с допълнителен отряд от 7 000 римски пехотинци и 200 конника, както и 7 000 латински съюзници и 400 конници /предназначени да попълнят контингентите/ и нещата коренно се променили.
Павел затегнал дисциплината във войската, издал нови заповеди за придвижване и сигнализация по време на бой, сменил ненадеждните центуриони и трибуни и забранил на часовите да носят щит и копие. Тази странна на първи поглед заповед била продиктувана от старата войнишка уловка часовоят да спи, опирайки се щита, подпрян на забития в земята пилум. Консулът също така ободрил войниците с реч, в която наблягал на необходимостта от строга дисциплина и безпрекословно подчинение. След неколкодневни тренировки Павел предприел настъпление и македонците били отблъснати към Пидна. На 4 септември /а по юлианския календар на 22 юни/ 168 г. пр. н. е. се провела знаменитата битка, решила изхода на Третата Македонска война и съдбата на Македония и Гърция.

Мястото на сражението представлявала равнина, удобна за построяването на македонската фаланга. Когато римляните пристигнали на 21 юни, отпочиналите македонците очаквали подредени, докато уморените римляните направо от походен марш започнали маневри за построение в характерните три линии – хастати, принципи, триарии. Въпреки това, виждайки умората на войниците си. Павел решил да не атакува, а да изчака, докато бъде направен лагер. След като обоза бил разтоварен триариите започнали да издигат лагера, после се включили принципите и най-накрая към тях се присъединила и линията на хастатите.
Персей обаче не се възползвал от това, че противникът строял лагер под носа му и очевидно бил по-изморен от войниците му. През нощта на 21 юни станало лунно затъмнение, но според Ливий трибунът Гай Сулпиций Гул, който имал познания по астрономия, предупредил и обяснил на войниците този феномен, за да не бъде изтълкуван той от тях като неблагоприятно предзнаменование.

На следващия ден римляните изпратили разузнавателни постове да събират дърва и фураж за конете, докато легионите и фалангитите се намирали в своите лагери. Съмнително е, че и двамата военачалника планирали да проведат битката точно в този ден.
Битката обаче започнала случайно – помощните войски от двете страни се сбили при един поток за муле. Трима италийски войника, чието животно минало през потока убили един от тракийците на македонска страна, който искал да завладее животното. Другарите му се притекли на помощ и се завързала схватка. Първо към биещите се присъединили войските от близките отряди, а после започнали да се включват все повече части. Нито една армия не се построила в добре организиран боен ред. Всяко подразделение, излизайки от лагера, се построявало самостоятелно и се придвижвало напред. Павел, осъзнал неизбежността на битката обикалял с непокрита глава редиците и ободрявал войниците.

Плутарх, съпобщава, че от македонска страна в битката първо се включили македонските наемници и пелтастите, после към тях се присъединили най-елитната част на войската – царската охрана или агема (agema). Към нея се включила и останалата част на фалангата – отляво били „бронзовите щитове“ (Chalcaspides), а отдясно – „Белите щитове“

Павел по-късно признавал, че не е виждал в живота си нищо по-страшно от устремената с насочени сариси към него македонска фаланга. Консулът лично оглавил I легион в центъра на римската линия, намираща се срещу „Бронзовите щитове“. Неговият подчинен Луций Постумий Албин, заемащ длъжността трибун го последвал с II легион, заемайки позиция отляво на „Белите щитове“. Другите трибуни оглавили двете кавалерийски али на съюзниците, включително и слоновете вдясно от легионите.

Сблъсъкът между агемата и помощните италийски кохорти на пелигните и маруцините завършил плачевно за римляните. Добре построената агема разбила римските отряди, които не могли да се приближат до защитените от редовете копия фалангити.

Пелигните започнали отстъпление към римския лагер. На помощ пристигнал I легион и успял да спре атаката на македонците. След това се включил и II легион, който обърнал хода на стълкновението. На десния фланг на римляните слоновете успяли да създадат суматоха сред тракийските съюзници на Персей и атакуващата римска ала ги обърнала в бягство.
Така докато десният макдонски фланг напредвал срещу легионите, левият бил разбит. Вследствие и на неравната местност построението на фалангата се нарушило и в нея се появили промежутъци. От това се възползвали римляните, които действали съгласно заповедите на Павел и отделните манипули на легионите започнали да проникват между разделените части на фалангитите.

В близък бой фалангитът с дългата си сариса, малкия си щит и ленения доспех нямал никакви шансове срещу защитеният от голям скутум и плетена ризница легионер, снабден при това с чудесно оръжие за нанасяне на пробождащи удари – gladius hispaniensis. Освен това манипуларното построение на легиона и командването на отделните подразделения в него позволявали на легионерите много по-бързо и гъвкаво да реагират на променящите се условия на бой, отколкото тромавата фаланга, чиято непристъпност зависела от запазването на ненарушен строй.

Постепенно неголями групи легионери се пробили през фронта на фалангата и я нападнали в тил. Македонската конница още можела да спаси положението, но бягството на царя послужило като сигнал и за нейното отстъпление, а битката се превърнала в истинска касапница. Някои фалангити захвърлили копията си и извадили мечовете си, но те били посредствени фехтовчици, за разлика от римляните. Така всично било решено за около час.

В битката загинали около 20 000 македонски фалангити, а 6 000 били взети в плен. Агемата от 3 000 човека била напълно унищожена. Римляните загубили около 100 човека – основно пелигни.
Персей избягал с по-голямата част от хазната си на о-в Самотраки, но по-късно се предал на римляните и бил доведен на Триумфа на Павел.

Този триумф надминал по пищност всички предхождащи го. Церемонията продължавала три дена. През първия ден били носени около 250 статуи, картини и други произведения на изкуството. На втория ден на римляните било показано и плененото оръжие, доспехи и пр. След тях носели и съдове със сребърни монети и скъпоценности, които били 250 на брой, всеки носен от по четирима човека. Най-накрая на третия ден главната процесия започнала от тръбачи и музиканти, следвали ги 120 жервтени бикове, после били носени 77 съда, пълни със златни монети, както и златните съдове на царя. Следвала колесницата на царя с доспехите и царската му диадема. Зад тях водели и децата му. Следвал ги Персей със слугите и велможите си. Най-накрая на богато украсена колесница шествал и самият победоносен пълководец, облечен в пурпурна и бродирана със злато тога, държейки в дясната си ръка лаврово клонче. Зад него вървяла и войската, също окичена с лаврови клонки и пееща химни и пародийни стихове за победителя.

Царството на Персей било разделено на четири полуавтономни области: Амфиполийска /източна/, Тесалоникска /с Халкидическия полуостров/, Пелайска /в тесалия/ и Пелагонийска /във вътрешността на страната/, които трябвало да плащат на Рим по 100 таланта годишно. Страната била напълно разоръжена, оставени били само гарнизони по северната граница, за да я пазят от нашествията на варварите. По подобен начин римляните постъпили и с Илирия. Гентий бил пленен, а държавата му – разделена на три.

Победата на римляните при Пидна се дължи предимно на гъвкавата им тактическа система. Битката започнала случайно и затова нито един от военачалниците нямал време да приложи някаква по-специфична тактика. В ситуациите, в които се нарушавал бойният ред и възниквала суматоха, легионите бързо се окопитвали и решавали проблема, докато тромавата фаланга не могла да реагира на променената ситуация.

Източник: belizarius.wordpress.com