“Откровение на Иисуса Христа, що Му даде Бог, за да покаже на рабите Си онова, което трябва да стане скоро” – тези думи ясно определят характера и целта на Апокалипсиса като Пророческа книга. По това той се различава от останалите книги на Новия завет, чието съдържание е предимно веро- и нравоучително. Важността на Апокалипсиса тук личи от факта, че написването му е било резултат от непосредственото откровение и непосредственото разпореждане, дадено на св. Апостол от Самия Глава на Църквата Господ Иисус Христос. Изразът “скоро” посочва, че пророчествата на Апокалипсиса са започнали да се изпълняват още тогава, след написването му, а също и това, че пред Божиите очи “един ден е като хиляда години” (2 Петр. 3:8). Изразът на Апокалипсиса за откровението на Иисуса Христа “що Му даде Бог” трябва да разбираме като отнасящо се към човешкото естество на Христа, защото и Сам Той през време на земния Си живот говори за Себе си, че не всичко знае (Марк. 13:32) и получава откровения от Отца (Йоан. 5:20).
“Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него; защото времето е близо” (ст. 3). Следователно, Апокалипсисът има не само пророческо, но и нравствено значение. Смисълът на тези думи е следният: блажен е оня, който четейки тази книга, с живота си и с делата на благочестието се подготвя за вечността, защото преходът към вечността е близък за всеки от нас.
“Йоан – до седемте църкви, които са в Асия” – с цифрата седем обикновено се изразява пълнота. Св. Йоан се обръща тук само към седемте църкви, с които той, живеейки в Ефес, имал особено близки и чести отношения, но наред с това в тяхно лице се обръща към цялата християнска Църква. “И от седемте духове, които са пред Неговия престол” – най-естествено е за тези “седем духове” да подразбираме, че това са седемте главни Ангели, за които се говори в Тов. 12:15. Впрочем, св. Андрей Кесарийски подразбира тук ангелите, управляващи седемте църкви. Мнозина тълкуватели пък виждат в този израз Самия Дух Свети, който Се проявява в седемте главни дара: духа на страх Господен, духа на знание, духа на крепост, духа на светлина, духа на разум, духа на премъдрост, духа Господен или дара на благочестието и вдъхновението в най- висока степен (вж. Исаия 11:1-3). Господ Иисус Христос тук е наречен “верният свидетел” в смисъл, че Той е засвидетелствал пред хората Своето Божество и истинността на Своето учение чрез кръстната Си смърт (на гръцки “мартис”). “Който ще ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници”, не в буквалния смисъл, разбира се, а така, както е обещал Бог на своя избран народ чрез пророците (Изх. 19:6), тоест направил е нас, истинно вярващите, най-добър, най-свят народ, който за другите народи е същото, каквото са свещеникът и царят за другите хора.
“Ето, иде с облаците, и ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разплачат пред Него всички земни племена” – тук се изобразява второто славно пришествие Христово в пълно съгласие с Евангелията (ср. Мат. 24:30 и 25:32; Марк. 13:26; Лук. 21:27, ср. Йоан. 19:37). След приветствието в този стих св. Апостол веднага говори за Второто Христово Пришествие и за Страшния Съд, за да очертае главната тема на своята книга, за да подготви читателите към възприемането на великите и страшни откровения, които е получил (ст. 7). За да потвърди неотменимостта и неотвратимостта на Второто Пришествие със Страшния Съд Божий, св. Апостол от себе си добавя: “Да, амин!”, а след това свидетелства за истинността на казаното, като посочва Онзи, Който е Алфа и Омега, началото и края на всичко съществуващо: Господ Иисус Христос е Единственият безначален и безкраен виновник за всичко съществуващо, Той е вечен, Той е краят и целта, към която се стреми всичко (ст. 8).
Що се отнася до начина, по който са му били дарувани откровенията, св. Йоан преди всичко посочва мястото, където се е удостоил да ги получи. Това е остров Патмос, един от Спорадските острови в Егейско море, пустинен и скалист, с обиколка 56 версти, намиращ се между остров Икарий и нос Милет, слабо населен поради липсата на вода, нездравия климат и неплодородната си почва. В една планинска пещера и сега посочват мястото, където Йоан получил откровенията. Там има малък гръцки манастир, наречен “Апокалписис” (ст. 9).
В същия стих се говори и за времето, когато св. Йоан получил Откровението. Това е станало, когато бил заточен на о. Патмос, според неговите собствени думи “заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово”, тоест заради ревностната му апостолска проповед за Иисуса Христа. Най-ожесточеното гонение на християните през I век било при император Нерон. Преданието разказва, че св. Йоан бил най-напред хвърлен в казан с кипящо масло, от който излязъл невредим, с нови и укрепени сили. Изразът “в скръбта” според смисъла на оригиналния гръцкия израз означава тук страдание поради гонението и мъченията, същото, каквото и “мъченичество”. В следващия 10-ти стих св. Йоан посочва и самия ден, в който се е удостоил с откровенията. Това бил “неделен ден”, на гръцки “кириаки имера” – “ден Господен”. Това бил първия ден на седмицата, който евреите наричали “мия савватон”, тоест “първия ден след събота”, а християните го наричали “ден Господен” в чест на възкръсналия Господ. Самото съществуване на такова название вече свидетелства, че християните празнували този ден вместо старозаветната събота.
Уточнявайки мястото и времето, св. Йоан посочва също и собственото си състояние, в което той се сподобил с апокалиптическите видения. “Един неделен ден бях обзет от дух”, казва той. На езика на пророците “бях обзет от дух” означава човек да бъде в такова духовно състояние, когато вижда, чува и чувства не с телесните си органи, а с цялото си вътрешно същество. Това не е сън, защото такова състояние се случва и по време на бодърстване.
В такова необикновено състояние на духа св. Йоан чул силен глас като от тръба, който казвал: “Аз съм Алфа и Омега, първият и последният; и туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия” (ст. 10). По-нататък се описват четири видения, според които мнозина обикновено разделят съдържанието на Апокалипсиса на 4 главни части: 1- вото видение се излага в 1:12 и 4-та глави; 2-то видение – в 4-11 глави; 3-тото видение – в 12-14 глави и 4-тото видение – в 15-22 глави.
Първото видение е явяването пред св.Йоан на “едного, подобен на Син Човечески”. Силният като от тръба глас, който Йоан чул зад себе си, принадлежал на Него. Той нарекъл себе си не на еврейски, а на гръцки Алфа и Омега, първият и последният. На евреите в Стария Завет той Се открил под името “Йехова”, което значи “От началото Съществуващ” или “Същий”, а тук нарича Себе Си с началната и последната буква от гръцката азбука, подчертавайки по този начин, че подобно на Отца съдържа в Себе Си всичко съществуващо във всички прояви на битието от началото до края. Характерно е, че Той се обявява тук сякаш с ново и при това гръцко име “Алфа и Омега”, като че желаейки да покаже, че Той е Месия за всички народи, защото тогава са навред говорили на гръцки език и са ползвали гръцката писменост.
Откровението се дава на седемте църкви, съставящи Ефеската Митрополия, която тогава се управлявала от св. Йоан Богослов, понеже пребивавал постоянно в Ефес, но, разбира се, в лицето на седемте църкви то е дадено и на цялата Църква. Числото седем, освен това има таинствено значение, което означава пълнота, и затова тук може да бъде поставено като емблема на вселенската Църква, за която като цяло е предназначен Апокалипсисът.
В 12-16 ст. се описва външният вид на явилия се на Йоан “подобен на Син Човечески”. Той стоял сред седем светилника, символизиращи седемте църкви, и бил облечен в “подир” – дълга до нозете дреха на иудейските първосвещеници, препасан до гърдите със златен пояс, подобно на царете. С тези черти се подчертава първосвещеническото и царското достойнство на Явилия се (ст. 12-13). Главата и космите Му били бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му – като огнен пламък. Този признак свидетелства, че явилият се Син Човечески е едно с Отца, че Той е едно със “Стария по дни”, Когото в таинствено видение съзерцавал св. Пророк Даниил (7:13), че Той е също такъв Вечен Бог, както и Бог Отец. Очите Му били като огнен пламък, което означава Неговата Божествена ревност за спасението на човешкия род, че пред взора Му няма нищо скрито и тъмно, и че пламти от гняв срещу всяко беззаконие (ст. 14). Нозете му били подобни на халколиван , като в пещ нажежени. “Халколиванът” е скъпоценна сплав с огненочервен или златистожълт блясък. Според някои тълкувания “халк” означава мед и знаменува човешкото естество в Иисуса Христа, а “ливанът”, като благоуханен тамян – Божественото естество. “И гласът Му – като шум от много води” – тоест гласът Му е подобен на гласа на строг съдия, хвърлящ в трепет смутените души на съдените човеци (ст. 15). “Той държеше в дясната си ръка седем звезди” – според последващото обяснение на самия Явил Се на Йоан (ст. 20) тези седем звезди са седемте предстоятели на църквите, или епископите, наричани тук “ангели на седемте църкви”. С това ни се внушава, че Господ Иисус Христос държи в десницата Си църковните пастири. “От устата Му излизаше двуостър меч” – с това се символизира всепроникващата сила, изхождаща от Божиите уста (срв. Евр. 4:12). “Лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си” – това е образ на неизречената Божия слава, с която някога Господ е просиял и на Тавор (ст. 16). Всички тези черти ни представят цялостния образ на Страшния Съдия, Първосвещеника и Царя, в който някога Господ Иисус Христос ще се яви на земята при Своето Второ Пришествие, за да съди живи и мъртви.
Обзет от голям страх, Йоан паднал при нозете Му като мъртъв. От това може да се заключи, че възлюбеният ученик, който някога се облягал на гърдите Иисусови, не видял в Явилия Се нито една позната нему черта, и това не е чудно, защото щом като и учениците трудно познавали Господа си след възкресението в прославеното Му тяло на земята, толкова по-трудно е било да бъде познат Той в лъчезарна небесна слава. Господ трябвало Сам да успокои Апостола, като тури върху него дясната Си ръка с думите: “Не бой се; Аз съм първият и последният, и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта” (ст. 17-18). – от тези думи св. Йоан е трябвало да разбере, че Явилият Се е не друг, а Господ Иисус Христос, и че явяването Му не може да бъде за Апостола смъртоносно, а напротив, то е живително. Според евреите да имаш ключовете от нещо означавало да получиш власт над него. Така “ключовете на ада и смъртта” означават власт над телесната и душевната смърт. В заключение Явилият Се заповядва на Йоан да напише това, което е видял и което има да стане сетне, като обяснява, че седемте звезди са ангелите, или предстоятелите на седемте църкви, а седемте светилника са самите тия църкви.
Из „Апокалипсис или откровението на св. Йоан Богослов“
Източник: predanie.bg
Виж още публикации на bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
