Когато през 1878 година България е освободена от турско иго, София не е столица на страната. Веднага след Санстефанския договор има 3 варианта, които се разискват за столица – Пловдив, София и Търново.
Отначало за столица е избран Пловдив. Причините са няколко – тогава този град е най-голям, по онова време той е център на българската интелигенция и е свързан със света посредством железница. Според подписания малко по-късно Берлински договор, обаче, Пловдив остава турска провинция.
Второто предложение е Търново, но тогава императорският комисар за България, княз Дондуков-Корсаков, отказва да пренесе резиденцията си там. Той смята, че София има стрaтегическо предимство, оттам може по-лесно да се действа за присъединяването на Македония.
Доводите на княз Дондуков са приети и канцеларията на Временното управление се пренася в София. Всички виждат предимствата на София като град и местоположениe, а най-много за нея се застъпва професор Марин Дринов, който през 1878 година за няколко месеца е софийски губернатор.
Независимо от всичко споровете продължават, но на Учредителното събрание има една-единствена кандидатура. Така на 22 март 1879 година София става поредната столица в историята на България.
В началото не всички възприемат избора на София за столица. Коронованите особи на съседните държави отивали в Русе или Видин, защото София била покрита с кал и прах. Много хора не могат да се примирят с този избор. Споровете продължават дори и след гласуването на Учредитeлното събрание. Дълго се дискутира дали да се мести управлението от София. Всеки дърпа към родния си град – Стамболов към Търново, други към Русе. Ражда се дори налудничавата идея столицата да бъде подвижна – да се мести на два месеца, за да се угоди на всички…
Но София вече е поела своята функция. Политиците са си накупили къщи и са се устроили там, затова споровете постепенно стихват.
Източник: krasotata.net
Вижте още от bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
