Династията Дуло са основателите и първите владетели на съвременна България. Нейните представители са едни от най-мощните монархи на ранното Средновековие като Кубрат, Аспарух, Тервел. Произходът на управляващите аристократи на прабългарите е много по-древен и нови изследвания показват, че в мъглата на миналото е забравена голяма част от славната история на династията.
Историческата наука е сигурна, че през 632 година династията Дуло обединява българите и слага начало на Стара Велика България. Няколко десетилетия по-късно българите отново се разделят, основавайки държави в различни части на Европа, като една от тях е съвременна България.
Все повече учени обаче започват да поддържат теорията, че произходът на клана Дуло и българите е тясно свързан с произхода и дейността на хуните. Голяма част от информацията за рода Дуло идва от Именника на българските владетели. Първите две имена от него, Авитохол и Ирник, се идентифицират почти единодушно от всички историци като Атила и неговия трети син Ернах, въпреки че не съществуват документи в подкрепа на тази идентификация.
Известният историк Омелян Прицак свързва името Дуло с името на управляващата Хунну династия Tu-ko (EMC d’uo’klo), като предполага, че името Вихтун от именника на българските ханове е самият хунски император Атила. Това автоматично означава, че в средата на 5 век династията Дуло управлявала по-голямата част от Европа от река Рейн до планината Урал.
Като владетели на Дунавска България родът Дуло управлява с малки прекъсвания до 10 век. През 9 век на престола се възкачва рода Вокил, но Дуло се завръщат с идването на хан Крум. Последните му представители, управлявали страната, са братята Борис II и Роман.
Това обаче не слага край на линията на мощната династия. През последните години надделява мнението, че основателят на Киевска Рус – Шамбат Кий, е брат на основателя на Стара Велика България хан Кубрат. В момента по тази теория работят много изследователи. Ако тя се окаже вярна, това би означавало, че във вените на царете на средновековна Русия е текла кръв от рода Дуло до 14 век.
Династията Дуло се свързва и със средновековна Унгария. Смята се, че първите ѝ владетели, хановете Алмош и Арпад, са били потомци на славната династия. Унгарците също така се смятат за едни от най-близките наследници на великия Атила. Самото име Атила и сега е разпространено в Унгария.
Династията управлявала и Волжка България, разпростирала се през 14 век на голяма част от Източна Европа. Страната на волжикте българи е унищожена чак през 1584 година от руския цар Иван Грозни, който след това започва да се титулува като цар на българи и руси.
Не на последно място, в една от най-популярните теории за създаването на Хърватия се казва, че страната е основана от сина на Кубрат – Баян. След унищожаването на Стара България той се преместил с народа си в земите на Аварския хаганат. Дадени му били земите на днешна Хърватия, а той получил тюркската титла хърват (военноначалник). След време народът му се разбунтувал и дал начало на държавата, носеща същото име.
Династията Дуло са основателите и първите владетели на съвременна България. Нейните представители са едни от най-мощните монарски на ранното Средновековие като Кубрат, Аспарух, Тервел. Произходът на управляващите аристократи на прабългарите е много по-древен и нови изследвания показват, че в мъглата на миналото е забравена голяма част от славната история на династията.
Историческата наука е сигурна, че през 632 година династията Дуло обединява българите и слага начало на Стара Велика България. Няколко десетилетия по-късно българите отново се разделят, основавайки държави в различни части на Европа, като една от тях е съвременна България.
Все повече учени обаче започват да поддържат теорията, че произходът на клана Дуло и българите е тясно свързан с произхода и дейността на хуните. Голяма част от информацията за рода Дуло идва от Именника на българските владетели. Първите две имена от негго, Авитохол и Ирник, се идентифицират почти единодушно от всики историци като Атила и неговия трети син Ернах, въпреки че не съществуват документи в подкрепа на тази идентификация.
Известният историк Омелян Прицак свързва името Дуло с името на управляващата Хунну династия Tu-ko (EMC d’uo’klo), като предполага, че името Вихтун от именника на българските ханове е самият хунски император Атила. Това автоматично означава, че в средата на 5 век династията Дуло упралвявала по-голямата част от Европа от река Рейн до планината Урал.
Като владетели на Дунавска България родът Дуло управлява с малки прекъсвания до 10 век. През 9 век на престола се възкачва рода Вокил, но Дуло се завръщат с идването на хан Крум. Последните му представители, управлявали страната, са братята Борис II и Роман.
Това обаче не слага край на линията на мощната династия. През последните години надделява мнението, че основателят на Киевска Рус – Шамбат Кий, е брат на основателя на Стара Велика България хан Кубрат. В момента по тази теория рабоят много изследователи. Ако тя се окаже вярна, това би означавало, че във вените на царете на средновековна Русия е текла кръв от рода Дуло до 14 век.
Династията Дуло се свързва и със средновековна Унгария. Смята се, че първите й владетели, хановете Алмош и Арпад, са били потомци на славната династия. Унгарците също така се смятат за едни от най-близките наследници на великия Атила. Самото име Атила и сега е разпространено в Унгария.
Династията управлявала и Волжка България, разпростирала се през 14 век на голяма част от Източна Европа. Страната на волжикте българи е унищожена чак през 1584 година от руския цар Иван Грозни, който след това започва да се титулува като цар на българи и руси.
Не на последно място, в една от най-популярните теории за създаването на Хърватия се казва, че страната е основана от сина на Кубрат – Баян. След унищожаването на Стара България той се преместил с народа си в земите на Аварския хаганат. Дадени му били земите на днешна Хърватия, а той получил тюркската титла хърват (военноначалник). След време народът му се разбунтувал и дал начало на държавата, носеща същото име.
Източник: sanovnik.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
