Стефан Пройнов: Кой е Константин Костенечки?

в История

Стефан Пройнов: Кой е Константин Костенечки?

Стефан Пройнов: Средновековна българска книжовност. Кой е Константин Костенечки?

Нещото, с което България най-много трябва да се гордее, защото едновременно я отличава и извисява пред многобройни други страни, това е средновековната й книжовност. Темата е много обширна, обикновено е твърде мъчна за обясняване и осмисляне, затова незаслужено стои някак встрани от общественото внимание.

Много по-лесно е да се разберат например ценностите на Крумовите закони или на делата на царете Симеон, Самуил и Иван Асен II по разширяване на територията на българското царство до максималните му исторически граници. Напоследък шумна популярност добива и делото на Тервел, обявяван за спасител на Европа от арабските нашествия. Военните победи и държавническите дела в политическата им част будят естествен възторг. На тях се реагира първосигнално, емоцията се простира върху максимален брой хора.

Не е така обаче стане ли въпрос за средновековна книжовност. Тази тема на повечето хора им се струва прекалено отвлечена, прекалено научна и чужда.

На първо място това е така, защото средновековната българска книжовност има религиозен характер. И то не какъв да е, а характер преобладаващо свързан с православието. Пак да се отбележи, че на голяма част от днешните хора религиозните въпроси, въпросите на православието, не са им интересни и са пренебрегвани като нямащи общо с днешната действителност. Стига се до там, някои представители на съвременната българска хуманитаристика да допускат, че делото на средновековните български книжовници няма литературен характер. Значи, според тях, онези средновековни книжовници не са творили литература, това тяхното не било литература, затова не бива да се изучава като такава и пр. Има съзнателен опит за разграничаване между „онези там“ и „нас тук и сега“. Този опит се предава от преподаватели (учители, особено университетски преподаватели) към учащите. Повечето от учащите възприемат лесно този опит, така скъсването с „онези там“, отчуждението ни от тях, е налице. А няма как да се гордеем с нещо, което „компетентно“ ни е съобщено като чуждо.

На второ място, голям проблем на средновековната българска книжовност е, че други нейни тълкуватели обявяват създателите на същата тази книжовност за, казано обобщено, „не особено надеждни личности“. Светите братя Кирил и Методий били „византийски агенти“, проводници на чужд интерес, иначе казано – чужди нам хора. Тогава защо да изучаваме какво те и техните приемници са сътворили (по „враждебна нам византийска заръка“)? Е, казват ни, че „все пак има защо“ – както има защо да се изучава например, и езикът на зулусите или на евенките. Начинание полезно, но пък чуждо и с екзотичен привкус.

На трето място, ролята на средновековната българска книжнина е индиректно омаловажавана чрез друга, особено модна в (псевдо) научните среди, теза. Тя най-общо гласи: „не сме славяни и нямаме нищо общо със славяните“.

Тази теза игнорира развоя на стария български език (старобългарски) чрез посредничеството на другите славяноезични православни народи (сърби, руси). А тези славяноезични православни народи опазват в литературата си стария български език, и то във времената, когато Българското царство е лишено от политическа независимост (османско владичество/турско робство). Затова тези народи са наши братя по книга и вечно ще останат такива. Но не така мислят, разбира се, хората, които считат, че славяноезичните „нямаме нищо общо“.
Не е работата в това, да се изобличават и осмиват някакви хора, особено когато са провокирани от невежеството или от глупостта си. Но пък от друга страна е добре да се видят пътищата, по които се движат атаките отвътре срещу средновековната българска книжовност.

Защо е станало така, че празникът на българската просвета и култура и на славянската писменост 24-ти май да се посреща с намаляващ емоционален заряд? Как да се справим с „кампанията по отчуждаването“ ни със средновековната българска книжовност?

На първо място, трябва да се научим на историческо мислене. Да допуснем, че българска литература и българи, занимаващи се с това изкуство е имало преди Вазов, че и преди Ботев, даже преди Софроний. Да вземем един Константин Костенечки, на когото в настоящия текст ще се отдели малко повече внимание. Той е бил светско лице, не е принадлежал към християнското духовенство, и е писал художествени текстове на светски тематики. Защо в такъв случай да се мъчим да доказваме, че неговите художествени текстове не са литература? Безполезно е.

Историческото мислене ще помогне да се прозре, че делото на светите братя Кирил и Методий е с такъв огромен мащаб, несъвместим с някакви близки политически цели. Освен това духовниците по предназначение са преди всичко божи служители, след това всичко останало. В „Пространното житие на Константин-Кирил“ от Климент Охридски е предаден следния разговор между логотета и младия Константин.

Логотетът: „Твоят разум и твоята мъдрост отдавна ме карат да те обичам. Ето аз имам духовна дъщеря, която съм възприел от светия купел – красива, богата, от добър и богат род. Ако искаш, ще ти я дам за съпруга. И от царя сега ще получиш голяма чест и княжение, а в бъдеще очаквай и повече: скоро ще станеш стратег.“

А философът му отговори, думайки: „Наистина, този дар е голям, но за ония, които го търсят; а за мене няма нищо по-велико от науката, чрез която ще придобия мъдрост и ще потърся прародителската чест и богатство.“

Логотетът, като чу неговия отговор, отиде при царицата и й рече: „Този млад философ не обича тоя живот…“

На всички би трябвало да бъде ясно, че светите братя Кирил и Методий са посветили живота си в името на духовното, а не на материалното.

И накрая по въпроса за приемствеността в средновековната българска книжнина и съхраняването на духа й чрез другите славянски литератури. Тъкмо това е най-общото между славяноезичните народи, за някои от които (българския), твърди се, „не били славянски“ – езикът и литературата. Нека се обърне внимание на споменатия вече Константин Костенечки, който е изразител на точно тази тенденция.

Един голям католически мислител има следната сентенция: „Измененията на езика стават все по-бързо, а използващата го цивилизация – все по-уязвима, когато забравя за граматическата педантичност. Цивилизациите са периоди на нормативна граматика.“ Идеята е, че между упадъкът на една цивилизация и развалата на езика (нехайство към правописните правила) съществува пряка връзка. Тъкмо това е мислел, но още в началото на XV в. един от последните големи средновековни български книжовници – Константин Костенечки.

Донка Петканова пише, че с Константин Костенечки „започва поредицата балканско славянски книжовници, за които народността не стои вече на първо място, а въпросът за запазване на славянската книга, на славянското богослужение, на християнската вяра и чрез тях на народността.“

Личността му е много интересна. Не се знае кое е родното му място. Предполага се да е Костенец, Софийско, но има вариант и да е Търново, съдейки по написаното в труда му „Сказание за буквите“, че е „чужденец от търновските страни“. Воден от изключителната си любознателност, Константин желае да се учи при патриарх Евтимий в Бачковския манастир. Докато стигне до манастира обаче патриарх Евтимий вече е починал. Тези събития се отнасят за времето около началото на XV в. Престоява в манастира няколко години, през които напредва в гръцкия език при ученика на Евтимий Андроник. След разорението на Тракия от кръвожадния османски владетел Муса Челеби (Муса Кесиджия) (1410 – 1411 г.) Константин бяга в Сърбия, намерил убежище при деспот Стефан Лазаревич, който го спасява от „ревящия звяр“. В периода между 1415 и 1418 г. Константин Костенечки отива на поклонение до Божи гроб. След завръщането си работи като учител в Ресавския манастир в Сърбия, по-късно се предполага, че учителства и в други сръбски манастири, но няма конкретни сведения в изворите за нататъшния му живот.

Какво е толкова любопитното около личността на Константин Костенечки? Той е роден в България, но прекарва целия си живот (или поне творческия период от него) в Сърбия. Учи и учителства в манастири, но няма духовен сан – Константин Костенечки е светско лице. Освен това в Сърбия отива още твърде млад, вероятно 20–30-годишен. Въпреки тази крехка възраст, въпреки несистемното образование, което получава в смутния за Балканите период, Константин се осмелява да пише на сърбите с чувство за превъзходство, наставлявайки ги от позицията на техен духовен водач.

В съчинението си „Разяснено изложение за буквите…“, известно повече като „Сказание за буквите“, Константин напада съвременните нему сръбски текстове, наричайки ги „покварени“. Поквареността им се корени в това, че в тях не се спазват никакви езиково-правописни правила, изобщо в сръбския писмен език цари хаос. Константин сочи за добър пример строго издържаните в Евтимиевия правопис български текстове. Съчинението на Константин има за цел да предизвика официална писмена реформа в Сърбия и „поправка на книгите“.

„Като пример за поправка на книгите и внасяне на единство в тях той сочи делото на Евтимий. И в Търновската страна буквите вървели на погибел, но царят и патриархът просветили хората: това, което направили, не било само за тяхната област и временно, а за постоянно и за околните царства. Така Константин свидетелства за официалния държавен характер на Евтимиевата правописно – езикова норма.“ (Д. Петканова). Не е необходимо да се навлиза в повече подробности, само да се посочи мнението на специалистите, че възгледите на Константин Костенечки за писмения език са крайно консервативни. Те изключват въздействието на народния говорим език върху формирането на писмения. Както посочва К. Куев, по този начин Константин държи за изграждането на една „изкуствена правописна система“ в Сърбия. Така или иначе за отбелязване е огромното самочувствие на един млад учител, „странник от търновските страни“, да се опитва със съдействието на владетеля на тази чужда страна Стефан Лазаревич да прокара писмена реформа на държавно ниво. В някакъв смисъл той се стреми да бъде за Сърбия това, което е Евтимий за България.

Интересно е описанието, което дава Константин на сръбското общество. Това описание отново цели да се съзре необходимостта от писмената реформа. „Говори се за пиянство, за вярата в магии, за църковните обичаи и нарушенията на каноните, суеверията, яденето на кръв, побратимяване. Монашеството е напълно покварено. То не се отличава от простия народ, вярва в магии, освен това нарушава своите духовни задължения, стреми се към лични облаги. (…) Сякаш между покварата в правописа и покварата в обществото има някаква връзка.“ (Д. Петканова) „Сказание за буквите“ е определяно от специалистите като „единственият по рода си научно изобличителен трактат, какъвто славянските литератури дотогава не познават.“

Другото важно произведение на Константин Костенечки е „Житие на Стефан Лазаревич“. Въпреки че е заявено като житиепис, т.е. част от агиографския жанр, въпросната творба има и исторически и биографически характер. Определяна е от критиката като „първа по рода си светска биография“ (Киселков) и „биография в нов, почти съвременен смисъл“, стояща на „прага между новото и старото време“ (Куев). Може да се очаква от светска личност с художествен талант да не се придържа в творчеството си плътно до догмите за агиографския жанр.

За творчеството на Константин Костенечки е характерно личното присъствие в описанията, свободното изразяване на собствено мнение. Както заключава за него Д. Петканова, „личните му пристрастия, невинаги определени от канона, неговите идеи, мястото му в обществото и възпитанието му – всичко това личи в творчеството му, както в изобличението му, така и в похвалите му. С някои схващания (за Кирило-Методиевия език, за писането на отделни букви) Константин се отличава от общоустановеното мнение или практика, следва свои убеждения и цели. Това говори за проява на силна воля, на твърд характер, на самочувствие. Тези черти му придават физиономия на нов тип писател, който се сближава с писателя от Ренесанса.“

Добре е критично отнасящите се към художествената роля на средновековната българска литература да са запознати с повечето от нейните представите. Така ще проумеят, че проявата на индивидуалистичен дух в средновековната литература не е западен патент.

Автор: Спас Спасов 

Текст и обработка: Стефан Пройнов

Източник: bulgarkamagazine.com


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

*

Последно от История

Отиди на Топ