На нашата планета има 75 секретни подземни града
Ян ван Хелсинг е псевдоним на германеца Ян Удо Холей (р. 1967 г.). Прочут е като автор на „теории на конспирацията“, макар че това, което пише, е или самата истина, само че неудобна, или представлява логична версия за събития, които политически коректната казионна литература не е обяснила.
Той поставя един изключително важен, но пренебрегван въпрос – кой може да гарантира, че онова, което САЩ и Русия съобщават за своите космически постижения, е действително така? Няма как да разберем, защото никой независим наблюдател не може да отиде на Луната или Марс и да провери.
Двете свръхсили имат пълен монопол над това познание.
Има много причини, поради които откритията се засекретяват, например за да се оправдаят неясно как похарчени (присвоени?) милиони. През 2009 г. САЩ казаха, че са ударили южния полюс на земния спътник с празната степен на една ракета, за да проверят дали в избликналия гейзер от прах няма следи от вода. Но понеже това станало откъм тъмната страна на Луната, няма как да покажат със снимки какво са установили. С тази „мисия“ НАСА оправда 79 милиона долара от бюджета си.
Ян ван Хелсинг предлага друга хипотеза – че САЩ и Русия са открили следи от живот и – още по-важно! – условия за живот на Луната и Марс, но крият това от човечеството, защото готвят евакуация на „елита“ на тези планети в момента, когато животът на Земята стане невъзможен.
Забележете, че в случай на евентуално трайно застудяване на климата като начален етап на ледников период, човечеството има нищожни или даже никакви алтернативи. За световния „елит“ обаче, който не по-късно от 1957 г. осъзнава ужасните заплахи на природните катаклизми, нещата не стоят така.
По онова време в Хънтсвил, Алабама, се срещат изтъкнати учени, за да анализират данните от наскоро инсталираните в околоземна орбита спътници. Един от присъстващите, д-р Карл Герщайн, прогнозира, че замърсяването на горните слоеве на атмосферата и стотиците милиарди тонове въглероден двуокис, складирани там, ще бъдат катастрофални. Всички са единодушни, че в хода на следващото хилядолетие на повърхността на планетата човешкият живот ще бъде невъзможен. Разработен е план, чието разкриване вече коства живота на много хора. Става дума за Алтернатива 3.
Планът е следният:
Алтернатва 1: Детонация на ядрена глава в стратосферата, за да се разсее въглеродният двуокис в космоса.
Алтернатива 2. Строеж на огромни, подземни самоосигуряващи се градове, в които ще бъде евакуиран „елитът на обществото“. Той ще може да живее в тях дотогава, докато животът на земната повърхност стане възможен.
Алтернатва 3. Колонизиране на друга планета, например Марс.
По-късно Алтернатива 1 е сметната за твърде опасна и отпада от програмата. Другите две обаче са приведени в действие.
Според досегашните ми разследвания Алтернатива 2 обхваща 75 подземни града, 65 от тях са в Америка, един в Швейцарските Алпи, един в Трансваал, Южна Африка и един в Пайн Геп в Австралия. Не посочвам останалите, защото ми беше позволено да разгледам списъка само за малко и не ги помня.
Към американските градове спадат подземните бази: Dulce Base в Ню Мексико; Area 51 и Грум Лейк в Невада; Country Club, Мериленд и Los Alamos, наречен Dreamland, Калифорния, където се провеждат и генетични експерименти с хора (клонинги), правят се експериментални полети, възстановяват се паднали летящи чинии и се тестват разработки като пулсови двигатели.
През април 1992 г. интервюирах една дама в Сидни, Австралия, която не желае да бъде назована поименно. Тя е работила за австралийска фирма за почистване и по нейно нареждане се озовава в подземната военновъздушна база Пайн Геп. Жената ме информира, въпреки заплахата от невероятно висока глоба, че Пайн Геп е дълбок около 13 км, функционира чрез „свободна енергия“, има езера, висящи влакове, собствена обработваема площ с плодове и зеленчуци и т. н. По официална информация Пайн Геп може да понесе без проблем директно пусната атомна бомба. (Още за Пайн Геп в Stan Dejos: Cosmic Conspiracy)
Алтернатива 3 трябва да е била стартирана през 1959 г. Още към края на 50-те години са произведени първите американски летящи чинии с помощта на немски учени, взели участие в създаването на германските дискове (между които е и Виктор Шаубергер,VRIL-7), и технологиите от падналите летящи чинии в западните части на САЩ.
Паралелно с официалните космически програми стартира секретен проект, в който благодарение на новата технология се изследва лунната повърхност. От 1960 г. източно от Маре Имбриум руснаци и американци съвместно започват изграждането на две лунни бази. Това са база „Архимед“ и база „Касини“ – наречени на кратерите, в които са построени. Те са замислени като междинна станция в полетите до Марс.
На 22 май 1962 г. на Марс трябва да се е приземил първият екипаж. Кацането, както и полетът над повърхността на планетата и коментарите на американския и съветския екипаж са заснети от летящата чиния.
През януари 1977 г. чрез сътрудника на НАСА Хари Кърмъл филмът стига до сър Уилям Балънтайн – виден радиоастроном. На 6 януари 1977 г. Балънтайн си уговаря среща с Джон Хъндри, мениджър на международен ежедневник, за да обсъдят оповестяването на филма. Той умира на път за Хъндри при мистериозна автомобилна катастрофа. Най-после с помощта на Кърмъл и съпругата на Балънтайн филмът попада в телевизионния екип на Science Report на английската Scepter TV и е излъчен в следващото предаване на Science Report.
Малко след това телевизионният канал получава „знак“, че ще му бъде отнет лицензът, ако в бъдеще не ограничи предаванията си по темата. Филмът, който е заснет през пилотската кабина, съдържа кратки кадри с уредите на пилотите, които показват атмосферно налягане 700 мили бара и външна температура 4°С. Астронавтите, чиито гласове също са записани, ликуват и викат: „Днес е 22 май 1962 г., ние сме на Марс и имаме въздух!“
Ако досега се въздържах от собствена хипотеза, тук бих искал да изкажа мнението си. Чувам много от читателите да казват: „Хубава историйка, ама ние добре знаем, че на Марс животът е невъзможен…“
Въпросът ми към вас е: ЗНАЕМ ли го наистина?
Ако сме честни, единственото, което знаем, е малкото или многото оповестено от НАСА и написаното в учебниците.
На обществото се казва, че на Марс не може да има живот и затова още дълго няма да знаем дали това е така. Бъдете сигурни, че специално при космическите програми също говорим за монопол, и никой освен изследователите, ангажирани директно с проектите, не знае със сигурност.
Едва ли не трябва да вярваме на всичко, което ни кажат, защото в момента нямаме възможност да отлетим до Марс, за да проверим лично. Ако приемем, че Марс е „мъртъв“, означава всичко да си остане постарому – т.е. трябва да останем на Земята, защото отвън не ни чака никакво приключение. Но ако допуснем, че под някаква форма животът на Марс е възможен – да речем, под скалните куполи и с филтриран въздух – мислите ли, че това просто ей-така щеше да бъде казано на хората?
Снимките на Викинг-1 от 31 юли 1976 г. – когато на височина от 1278 мили над северното полукълбо бе заснето познатото ни днес „лице на Марс“, дълго 1.5 км и вляво от него симетричните форми на множество пирамиди – вече доказаха, че някога там е имало интелигентен живот. Дори само наличието на тези постройки е достатъчно, за да разтърси всички т.нар. световни религии и да покаже, че земното човечество едва ли е „венец на Творението“.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
