Ахелой – истината за великата битка

в История

Едва ли има българин, който да не знае за битката при Ахелой. При това – с претенциите, че я познава добре. Но дали е така, нека разберем от блестящо написаната статия на Александър Стоянов.

Битката при Ахелой накратко:
Кога: 20,08,917 г.
Къде: р. Ахелой, Ахелойско поле между Поморие и Несебър, дн. България

Кои участват:
1) България
Пълководец: Симеон I, (предполага се че и Теодор Сигрица и Мармаис вземат участие в битката)
Армия: Според погрешното четене на изворите – 60 000 души, реално – неизвестно, но вероятно около 15,000 души
Загуби: неизв.
2) Византийска империя
Пълководец: Лъв Фока, Константин Липс, Йоан Грапсон, Олвиан Марул, Роман Аргир, Лъв Аргир, Варда Фока, Мелиас
Армия: Според погрешното четене на изворите – 62 000, реално – неизвестно, но вероятно около 20,000 души
Загуби: По-голямата част от армията

Резултат: Решителна българска победа

Класическата представа за битката при Ахелой, представена нагледно:

Проблемът с числеността:
Според класическата историография, българската армия наброявала 60,000 души а ромейската – 62,000 души. Къде е проблемът. Проблемът всъщност е, че изворът, цитиран за тази битка – текстът „Поля от злато и мини за скъпоценни камъни“ на арабския историк ал Масуди, всъщност не се отнася до битката при Ахелой!

Текстът на ал Масуди се отнася до битката при Улндр – представяна във френския превод като Уаландер). И се касае за сражение, водено през 932 или 934 г. между силите на четирите племена (печенези, маджари, хазари и авари) и византийско-българската армия. Тя е пратена да ги пресрещне, вероятно някъде в Сърбия (основното подозрение пада върху Белград).

Всеки елементарно грамотен човек, използващ френски, може да да прочете сам описанието на тази битка. В него Масуди обяснява за участието на местния гарнизон в сражението и т.н. Самата битка е изключително прецизно разгледана. С други думи, всичко което сте чели за числеността на двете сили при Ахелой, са пълни глупости.

Вторият проблем с числеността на армиите е размера на бойното поле. Равнината, където се води битка е приблизително 6 на 4 км или 24 кв. км. В действителност, обаче, войските използват само онази част на полето, разположена западно от р. Ахелой. Като хода на битката подсказва, че между началните позиции на армиите и самата река има известно, макар и неголямо разстояние.
Всъщност, използваната от двете армии площ се равнява на участък с размери 3 на 3.5 км (10.5 кв. км). Ако в нея бяха събрани 122,000 души, то тогава нямаше да има много място за мърдане. Какво остава за сложните маневри, изпълнени от двете армии в хода на битката. С оглед на ограничената площ на бойното поле, двете армии, които се срещат при Ахелой вероятно наброяват не повече от 30-35,000 души общо.

Защо армиите са били толкова „малки“?

Отговорът на това се крие в историческия контекст. Той е потвърден от всички водещи византийски източници, като се почне от Продължителят на Теофан и се стигне до Йоан Скилица. Освен армията, Византия разчита и на печенежки отряди, които да пресекат Дунав с помощта на флота, воден от Роман Лакапин. Т.е. ромеите не разчитат единствено на силите си в Тракия, но и на нашествие от север.

От своя страна, Симеон няма как да оголи северната си граница срещу печенезите Той не може да хвърли всичко на юг против Византия. Българският владетел трябва да раздели силите си, а и да реагира в последния момент. Писмата на патриарх Николай Мистик подсказват, че офанзивата срещу България не е обявена от по-рано. И представлява изненадващ удар, който е трябвало да приклещи българите в Мизия между чука и наковалнята.

Това означава, че Симеон има не повече от месец два за да организира своите сили. Трябва да остави силни гарнизони в Преславец и другите крепости в Делтата на Дунав. И същевременно да поведе армията си срещу ромеите. Макар изворите да не споменават изрично неговото име като водач на българската армия.

От походите на Никифор в България и операциите на Тервел в Тракия знаем, че ядрото на българската армия представлявала „елитна част“ с размер 12-15,000 души. Вероятно именно с този контингент борави и Симеон. Тъй като само това „редовно“ звено на армията е можело да бъде мобилизирано и задействано в подобни кратки срокове. От своя страна, ромеите също разполагат с ограничени редовни сили. Тях биха могли да ползват без да „вдигнат шум“ с масова мобилизация на войските от темите.

Между 840 и 1025г., Византия разполага с около 30,000 войници от редовните подразделения – тагмата. Тези подразделения били разположени в ключови сектори на империята и служели за гръбнака, около който се формирали армиите. Били подсилвани със стратиоти от темите, свиквани в случай на големи походи или открита война.

Лъв Фока е поставен начело на цялата тази редовна армия, част от която са и елитните дворцови контингенти на екскувитите и иканатите. Общата им численост е не повече от 1,500 души.

Лъв Фока все още разполага с достатъчно армия, че да се опита да спре Симеон при Катасирти (близо до Константинопол). Това навежда на мисълта, че не цялата ромейска армия участва в битката при Ахелой. В този смисъл, можем да предположим, че византийците използват около 2/3 или към 20,000 от цялата си армия. Докато българите разполагат с около 15,000, командвани от Симеон.

Щом българите избират да ударят Фока при Катасирти през нощта, вместо да дават открито сражение, значи армията им едва ли е била по-голяма от ромейската в тази втора битка. Нека не забравяме, че в началото на битката при Ахелой, българите понасят немалки загуби от успешната начална атака на ромеите, за която говори Скилица.

Ходът на битката:

За разлика от хиперболизираната численост на армиите, ходът на битката може да бъде възстановен относително безпроблемно по наличните извори.

Двете армии се среща северно от град Поморие, западно от р. Ахелой. Ромеите се строяват успоредно на морето, като град Поморие остава зад гърба им, както и лагерът им. Българите заемат височините западно от р. Ахелой. Симеон оставя някаква част от кавалерията си в резерв на своя десен фланг.

Двете армии започват битката, като ромеите постигат значителен превес в началото. Според византийските източници първоначално силите на Лъв Фока буквално разбиват българите. Такова заключение би било прибързано. Йоан Скилиц отбелязва, че българите, макар и надвити се изтеглили организирано. В този ключов момент, византийските сили настъпват на североизток, преследвайки българите.

Според легендата, представена от Скилица, Лъв Фока изпуска коня си докато пие вода от малък поток по средата на бойното поле. Конят побягва и предизвиква паника сред ромеите. Идеята, че обучен боен кон ще избяга от господаря си и ще обикаля бойното поле хаотично няма никаква връзка с действителността. Нещо повече, ромейската армия е съставена от професионални войници. Те няма да се хвърлят в бягство при вида на кон без ездач, пък бил той и конят на военоначалника. Най-малкото, защото всяка турма от армията си има свой командир, който да я контролира в бой.

Далеч по вероятно е Симеон да се възползва от разтеглянето на вражеската линия за да нанесе концентриран удар полевия ромейски фланг, който все още се бори да отхвърли българското дясно. Българската конница в резерв обхожда фланга на ромеите. Разбива го и започва да нагъва центъра и десния фланг в класическа асиметрична маневра. Същевременно, лявото българско крило прекъсва организираното си отстъпление и преминава в контраатака. Самият факт че подобна маневра е възможна показва, че българските отреди са съставени от редовни, професионални войници, навикнали на маршове и контрамаршове.

Обходът на българската конница по левия ромейски фланг отрязва пътя за бягство на византийците към Поморие. И ги принуждава да се опитат да форсират р. Ахелой и да се доберат до Месемврия (Несебър). Именно в опита си да избягат към морето и да прекосят тинестата река, ромеите губят голяма част от армията си, която се дави или бива премазана от своите.

Лъв Фока достига Месемврия (явно с коня си!) и се завръща с кораб до Константинопол. Това му дава време да организира останалата част от бойците от тагмата и да се опита да пресрещне Симеон, който напредва към Константинопол. След победата, в български плен попадат мнозина ромеи, повечето от които са продадени по робските тържища в Черноморието.

Битката при Катасирти и проваленото нашествие на печенезите:

Как да си обясним факта, че ромеите не успяват да докарат армията си изцяло за кампанията срещу България? Всъщност е много просто, векове по-късно, държавите в Европа изпитват сериозни трудности да доведат уречените войски на уреченото място в уречения момент. С други думи, тагмата просто не успява да се събере на време за похода. Защо тогава човек с опит като Лъв Фока (който е доместик на схолите – сиреч командир на дворцовите отряди) рискува с избързване и събрана на две на три армия?

Отговорът се крие в голямата византийска стратегия за кампанията. Лъв и правителството на регентката Зоя знаят,че ако ромеите не се появят навреме за похода срещу България, печенежките вождове, нахлуващи през Бесарабия могат да се откажат да нападат владенията на Симеон, въпреки сключената между тях и управителя на Херсон (Йоан Вогас) сделка.

Фока знае, че действията на сухопътните сили трябва да бъдат калибрирани и с движенията на флота на Лакапин. Т.е. Лъв Фока е сериозно притиснат от времето. В началото на август, той разполага само с около 2/3 от предвидените сили, но въпреки това решава да действа и залага на елемента на изненадата, както и на професионализма на своите сили. Вероятно, по-голямата част от тях са войски от балканските територии и западна Мала Азия, които и преди са се срещали с българите на бойното поле.

След като е разбит при Ахелой, Лъв се завръща в Константинопол, събира останалите части на тагмата (Йоан Скилица я нарича „многобройна войска“) и поема на север срещу възможно навлизане на българите. Към армията му, вероятно, се присъединяват и остатъците от силите, разбити при Ахелой. В крайна сметка, Симеон не рискува да изпрати цялата си сила на юг, провожда един или два по-малки отряда, а сам бърза да се върне към Преслав, за да посрещне евентуалния втори елемент от византийската инвазия – печенегите.

Във всеки случай, византийските извори, с изключение Продължителят на Теофан подчертават, че Лъв Фока успява да надделее над малките български отреди, но не рискува да ги преследва а избира да запази основните си сили и да прекрати действията срещу българите.

Нерешителните действия в Тракия и споровете, разгорели се между друнгарият Роман Лакапин и херсонския първенец Йоан Вогас довеждат до провал на печенежката експедиция. Каква е причината Вогас и Лакапин да влязат в остър спор помежду си е въпрос, по който можем само да гадаем, но е факт, че Лакапин е заплашен с военен съд заради поведението си по време на кампанията. Спасяват го само значителните му връзки в двора.

Във всеки случай, печенезите научават, че ромейска армия няма да напредне от юг, а същевременно, византийските велможи, с които трябва да си съдействат се изпокарват помежду си. Това кара вождовете на печенежките отреди да се оттеглят на север и да се завърнат в украинските си земи, без да навредят на българите.

Заключение

Битката при Ахелой без всякакво съмнение е един от най-сериозните български успехи, постиган срещу Византия. Ограничените ресурси на Симеон, както и заплахата от печенежка инвазия, обаче, ликвидират всички позитиви, натрупани от българска страна и дават шанс на Лъв Фока да гарантира неприкосновеността на ромейската столица и да отрази недостатъчно силния натиск на българите в Тракия.

В този смисъл, битката е тактически шедьовър, доказващ майсторството на Симеон като пълководец, но от стратегическа гледна точка, кампанията се явява по-скоро реми, с оглед на факта, че не носи никакви позитиви на двете страни.

Бунтът на сърбите, провокиран от Византия подсказва, че Империята разполага и с други средства за да отвлчече вниманието на Симеон от Константинопол. Въпреки това, победата при Ахелой, комбинирана с успеха при Пиги (922г.) накланят везните в полза на българското оръжие на Балканите и дават възможност на Симеон да води своята агресивна политика срещу империята.

Най-важният извод от настоящият текст касае въпроса с числеността на армиите. В продължение на десетилетия, българската историография използва изфабрикувани цифри, базирани на, не мога да не се усъмня, нарочно недочитане на информацията, предоставена от ал Масуди и пресъздаване на един исторически фарс, съшит с бели конци.

Без да има нужда от грандоманско преувеличаване на българската армия, битката при Ахелой с право заема величава страница във военната история на народа ни.

Александър Стоянов

Източник: burgasnews.com


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

*

Последно от История

Отиди на Топ