Царица Кера Тамара – принцесата, отдадена на друговерец и запазила вярата си

Царица Кера Тамара е съпруга на османския емир Мурад I Худавен- дигяр (1359-1389).

Дъщеря на цар Иван Александър (1331-1371) от първия му брак, родена към 1340 г. Съпруга на дес­пот Константин, с когото е изобразена в Лондонско­то Четвероевангелие (1355-1356).

Според „Безименната българска летопис“ след възкачването на цар Иван Шишман (1371-1395) Мурад I изпраща при него посланици с настояване да получи ръката на сестра му, вероятно вече вдовица. Макар да не желае и да протака известно време, бъл­гарският владетел е принуден да се съгласи. В Синодика на Българската православна църква по този повод е записано: „На Кера Тамара, дъщеря на вели­кия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе отдадена зара­ди българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет“.

В този книжовен паметник следователно се из­разява виждането, че „отдаването“ на принцесата деспотица е необходимост, по неволя. Резонно е да се допусне, че то е наложено от масираната османска експанзия след разгрома на серския деспот Йоан Уг- леша (ок. 1365-1371) и крал Вукашин (ок. 1362-1371) в битката при Черномен (дн. с. Орменион, Гърция) на 26 септември 1371 г. и от пораженията на бълга­рите през лятото и ранната есен на 1372 г. в няколко въоръжени сблъсъка.

Указания за това са сведението на Коджа Хюсе- ин (XVII в.), че Мурад I се отправя срещу Румелия и владенията на българския владетел през 773 г. по хиджра (15 юли 1371 – 2 юли 1372), и посочването на царя на България в грамота от 1372 г. на трансил­ванския воевода вече като съюзник на османците. Пропадането на коалиционния проект за изтласква­не на нашествениците от цар Иван Шишман, княз Лазар Хребелянович (1371-1389), деспот Йоан Углеша и крал Букашин, интензивният османски на­тиск, довел до разгрома на владетелите на България и Сърбия, и загубата на Ихтиман, Самоков и Ямбол с техните области изправят българските управници пред дилемата да дадат отчаян решителен бой или да търсят дипломатически изход. С оглед на черно- менската, чамурлуйската и ямболската катастрофа, на сериозните загуби на територии, ресурси и жива сила и липсата на надеждни партньори те предпочи­тат дипломацията. Според Лаоник Халкокондил (ок. 1423 – ок. 1487) след претърпените несполуки цар Иван Шишман „проводил пратеници при Мурад и постигнал споразумение да подпише договор, който го задължавал да подкрепя Мурад срещу враговете му. Освен това се съгласил да омъжи една от дъще­рите си или сестра си за Мурад“. Предизвиканият от поредицата неуспехи дипломатически демарш на цар Иван Шишман за възпиране на нашествениците завършва с примирие, скрепено с визирания брак на Кера Тамара през 1372 г. По уточнението на Георги Баласчев то е политически съюз и не легитимира ва- салитет на българския владетел спрямо османския емир²⁰¹. Съвсем алогична е резолюцията на Колин Имбър, че чрез този брак султанът се налага над бъл­гарското царство.

През блендата на националния романтизъм то­ва решение на цар Иван Шишман може да изглежда недостойно. Ала то е достатъчно прагматично, по­неже прекратява набезите на османците, гарантира в известна степен тяхната лоялност и предоставя възможности както за запазването на наличния по­тенциал, така и за акумулирането на сили, енергия и ресурси.

Диспозицията е, разбира се, далеч от идилията. Но е факт, че български войски не участват в пос­ледвалите османски кампании за разлика от гърци и сърби. Има податки, че в пределите на царството са върнати територии, овладени по-рано от завоевате­лите, може би в знак на добра воля. Ето защо три­буната на българската политическа мисъл през епо­хата – Синодик на БПЦ – оценява споразумението с иноверците като необходимо и целесъобразно.

Освен с изключителната си красота Кера Та­мара е впечатлявала с царствено достойнство и ве­личие. Любима жена на Мурад I, тя запазва своята православна вяра и помага според възможностите и обстоятелствата както на цар Иван Шишман и на България, така и на населението на отдадените й във владение вакъфи.

Кера Тамара е погребана в Бруса редом с осман­ските владетели и господарки. „Гробницата – пише Роза Павлова по сведения на посетилия старата осман­ска столица през 1909 г. П. С. Даскалов – се намирала до самата каменна стена и приличала на стара христи­янска църква, подобна на църквата „Св. Георги“ в Со­фия. Тя била постлана с рогозки. В нея имало два ед­накви гроба. Ходжата посочил първия и казал, че тук е погребана българката султанка. По нейно желание гробът бил оставен открит (без надгробен камък във вид на саркофаг). Върху него растяла свежа зеленина, периодично подновявана от млад ечемик“.

Драматичната съдба на принцесата, отдадена на друговерец заради общността й, ала запазила вярата, честта и достойнството си, е инспирирала създава­нето на цял кръг фолклорни произведения (песни, легенди, предания) на тема „Мурад и Мара“. В тях на преден план неизменно се извежда достолепието на българката, която категорично отхвърля всякакви и несметни облаги, но не отстъпва от своята народност и от православието.

Кера Тамара е изобразена в една миниатюра от Лондонското Четвероевангелие (1355-1356) заедно със сестрите й Кераца Мария и Десислава и с първия й съпруг деспот Константин. „Нейният жив втрен­чен поглед, коментира Людмила Живкова, е обърнат с интерес към света. Големите тъмни очи гледат спо­койно и уверено. Хармоничното лице разкрива пред нас един твърд и устойчив характер на волева и целе­насочена натура“. Миниатюрата представя личност с „вътрешно и външно достойнство“.

Източник: bgvladeteli.com

Вижте още от bultimes