„Слаб“ владетел ли е цар Борил?

в История

Настоящият анализ е дело на проф. Пламен Павлов и се опитва да даде отговорите на много въпроси, свързани с управлението на често подценявания български цар Борил. Още от проф. Пламен Павлов четете в новия брой на списанието ни, посветен на Калоян.

В историята на Второто българско царство, както на всяка държава, има както ярки и емблематични, така и неубедителни, дори откровено слаби държавници. Естествено, не всички наши царе от онази епоха могат да бъдат „от ранга” на Петър и Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Ивайло, Теодор Светослав. Такива личности нямат известността на „великите царе“, нито на противоречиво оценявани държавници като Константин Тих Асен, Михаил ІІІ Шишман Асен, Иван Александър, Иван Шишман, Иван Срацимир… Сред листата на търновските царе има и такива, които няма как да бъдат „реабилитирани“ – било, защото, бидейки малолетни или твърде млади, не са управлявали самостоятелно (Калиман І Асен, Михаил ІІ Асен, Иван „Смилец“), или пък наистина са царували твърде кратко или безлично (Смилец, Георги ІІ Тертер, Иван Стефан).

Цар Борил (1207 – 1218), наричан в унгарски извори и Борил Асен, определено не е маргинална личност. Той е сред онези владетели, които нямат щастието да са сред „великите“ или „добрите царе“, напротив – племенникът на Петър, Асен и Калоян е обвиняван във всевъзможи грехове! Той е обрисуван от историци и писатели като посредствен държавник, слаб военачалник, коварен и обзет от властолюбие узурпатор! Разбира се, Борил не е гениален държавник, нито непобедим воин – по негово време, както и при други не толкова критикувани царе, България търпи военни поражения и териториални загуби. Ако започнем обаче „от края към началото“ на неговото царуване, дори свалянето му от власт не става никак лесно – обстоятелство, което показва, че не всички негови поданици са чувствали необходимост от „освободител“ в лицето на Иван Асен ІІ… Нека изоставим характерния в такива случаи исторически наивизъм и се опитаме да дадем обективна оценка на толкова обругания от историци и писатели цар Борил.

През есента на 1207 г. цар Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на забележителния воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство – „атентат“, осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности от българската аристокрация. В по-старите изследвания върху онази епоха, в художествената литература (на първо място в известния роман „Солунският чудотворец“ на Фани Попова-Мутафова) това убийство безапелационно се свързва с Борил. Нещо повече, в него проф. Васил Златарски вижда ръката на т.нар. куманска партия, в чието оръдие се е превърнал цар Борил… Истината е по-различна – след смъртта на цар Калоян столицата Търново и страната са обхванати от междуособна борба, която продължава поне няколко месеца. В нея не без усилия се налага царският племенник Борил.

Калоян и Целгуба – художник Васил Горанов

Няма данни и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал!) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Неговото възцаряване и брака му с царицата куманка (царица Анна-Анисия), известна и със „сътвореното” от Фани Попова-Мутафова литературно име „Целгуба”, не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидира един от най-заслужилите български владетели. Както е показано отдавна, бракът с царицата куманка легитимира царското достойнство на Борил. Той потвърждава и стратегическия съюз с куманите, най-верните съюзници на търновските царе. Ако властта беше спечелена не от Борил, а например от Стрез, надали би се случило нещо по-различно.

Противници на Борил са Стрез и Алексий Слав, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, дори това е най-вероятната възможност, ако се вярва на съвременните сръбски извори. По-опасният от двамата, поне на първо време, е Стрез. Победен, както може да се предполага във военен сблъсък, Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани. Със сръбска помощ той откъсва голяма част от днешна Македония, включително старата столица Охрид, центърът на архиепископията „… на цяла България…“ Претендентът за търновския престол избира за своя „столица“ прочутият в онези времена укрепен град Просек (при дн. Демир капия, Македония), следвайки стъпките на „лесно изменчивия хамелеон“ Добромир Хриз – съвременник на Бориловите чичовци Петър, Асен и Калоян. Така с подкрепата на една външна сила, привличайки българското болярство от югозападните земи, Стрез си създава „държава“ – предмостие за бъдещо настъпление срещу Борил.

На свой ред Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачната дъщеря на латинския император Хенрих (Анри) Фландърски му носи високата титла „деспот“ и обещания за помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! Ако гледаме на събитията обективно и ако някой трябва да бъде упрекван в измяна на държавните интереси, най-малко в случая имаме право да обвиняваме Борил. Прав е Иван Божилов, че Борил не е и „узурпатор“ в обичайния смисъл на това понятие. В тогавашна България няма, най-малкото все още не е установена категорична система на престолонаследие. Асен измества Петър от върховната власт, а Калоян не отстъпва престола на малолетния Иван Асен ІІ – действия, които спокойно могат да бъдат характеризирани също като „узурпация“! От друга страна, нима Стрез или Алексий Слав при победата на някой от тях над Борил нямаше да бъдат узурпатори? Въпросът е реторичен, но е ясно, че борбата на Стрез и Слав с Борил не е заради „правата“ на невръстния Иван Асен ІІ, че при евентуална победа на някой от тях нещата надали биха били по-различни.

Първа Геновева Цанкова-Петкова показа, че политиката, която следва Борил, на практика е онази на неговия вуйчо Калоян. Заздравил положението си като български цар, Борил се опитва да възстанови българските позиции в Тракия (позиции, изгубени, макар и временно, от самия Калоян!) – обстоятелство, което привържениците на „добрите“ и „слабите“ царе обикновено премълчават… Истината е, че през 1206-1207 г. Калоян не е в състояние да задържи Североизточна Тракия. През лятото на 1206 г. българската армия превзема и разрушава Димотика, готвейки се за обсада на Одрин. Император Хенрих се отправя срещу Калоян, който се изтегля, водейки хиляди пленници и много добитък. Латинското контранастъпление се превръща в нахлуване на българска територия, при което императорът достига до Вероя/ Боруй (дн. Стара Загора) и Крън (при Казанлък), като преди това около Сливен разбива един български отряд и си връща плячката и пленниците. Малко по-късно следва ново латинско нападение, при което са разрушени крепостта Терми (при дн. Бургаски бани), Маркели (при Карнобат), оплячкосан е Айтос и т.н. Възможно е на някои места да е въдворена латинска администрация или пък такава на „гръцкия магнат“ Теодор Врана (византийски благородник, преминал на латинска страна) – във всеки случай и през 1208 г. Хенрих смята територията, в която е дори Боруй, за „…своя земя…“ Военните действия през 1207 г., както изглежда, не довеждат до ефикасно възстановяване на българската власт в тази част на Тракия. Неясно е и положението на Пловдив, като упрекът към Борил, че е загубил този град през 1208 г. си остава най-малкото недоказано с нищо твърдение.

Нашата цел тук в никакъв случай не е „демитологизирането“ на цар Калоян, чиито решителни действия до смъртта му през есента на 1207 г. са насочени към спечелването на „войната за Тракия“. Приоритет за Търново е елиминирането оформилия се „латинско-латински“ съюз между Константинопол и Солун, съответно между император Хенрих и маркиз Бонифаций Монфератски. Така или иначе, въпросът за Тракия не е решен окончателно. Ако обръщаме толкова внимание на този въпрос, то е за да покажем, че наред с “доброто” цар Калоян е оставил на Борил и „лошо“ наследство.

Войната през 1208 г. започва с ново латинско нахлуване до района на Боруй още през май-юни, в опасна близост до старопланинските проходи, зад които е столицата Търново! Хенрих неслучайно избира „горещия“ сезон, тъй като очевидно познава сезонния характер на куманската военна помощ. Борил обаче намира начин да си осигури куманска конница дори и през летните месеци. Френският хронист Анри дьо Валансиен, чиято предубеденост към българите е очевидна, описва сражението твърде бегло. Двете армии се срещат близо до Боруй, а сражението е спечелено от българите. Повтарят се някои симптоматични елементи от знаменитата битка при Одрин (14 април 1205 г.), най-вече в поведението на самоуверения рицар Лиенар и впусналия се да го спасява император Хенрих… Латинските загуби не са големи, но императорът е принуден да се оттегли. Битката край Пловдив на 31 юли 1208 г., както е известно, е спечелена от латинците. В общи линии, ситуацията е аналогична на Боруй, но с обратен знак – този път повече загуби имат българите. Борил е заставен да се оттегли, опазвайки основните си сили.

Не е нужно да преразказваме военните и политически събития през следващите години (те са анализирани от В. Златарски, Г. Цанкова-Петкова, А. Данчева-Василева, Ив. Божилов и др.), но ще отбележим, че цар Борил продължава своята политика в Тракия с променлив успех до времето на българо-латинския мирен договор (1213 г.). В тези акции той прониква до околностите на Константинопол (!), а съюзът му с никейския император Теодор І Ласкарис „трасира“ бъдещите общи действия между двете страни при Иван Асен ІІ. Дълбоките „рейдове“ на Бориловата армия косвено свидетелстват за неговите позиции на юг от Балкана и след 1208 г. Това означава, че важни градове и крепости като Боруй (Стара Загора), Сливен, Ямбол, черноморските пристанища и т.н. продължават да са трайно в български ръце.

Заключението, че с българо-латинския мирен договор цар Борил „… е признал поражението си в Тракия…“ (Ив. Божилов) е пресилено, а и невярно. Самото предложение за мир и династичен брак идва от страна на латинците, чиито „високи барони“ не крият своя респект от българския цар. „Мария“ (така я нарича В. Златарски, иначе името й е неизвестно), дъщерята на Калоян и куманката, става императрица на Константинопол. С мира със сигурност са решени и териториалните въпроси – призната е българската власт над Боруй (Стара Загора) и околните земи, вкл. над южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Същото се отнася и за териториите в днешна Македония, на което ще се спрем малко по-късно. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Същевременно цар Борил, макар с и цената на някои сериозни неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Позициите на царя в Мелник и други крепости в района са факт, но най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата съперници се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214 г.), действат със забележително единство. Както е известно, господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла – севастократор. Когато се коментира този факт, по принцип оценяван положително от изследователите, винаги остава явния или скрит упрек, че Борил все пак е направил компромис, а не е възстановил централната власт в земите на днешна Македония. С други думи, че не е воювал със Стрез, не го е победил, елиминирал и т.н., още по-точно, че не предизвикал война между българи и… българи!

Поради отсъствието на достатъчно извори нямаме точна представа как са били уредени отношенията между Търново и Просек, но надали трябва безрезервно да приемаме теорията за т.нар. самостоятелни владетели. В една или друга степен, валидността на царската власт (съдебна, финансова и т.н.) в тези земи е била поне частично възстановена, най-малкото е смятана за стояща по-високо от онази на Стрез. В онзи исторически момент едва ли е можело да бъде сторено нещо повече. Борил наистина е направил компромис, но най-малкото следва да бъде обвиняван за тази си политика. Така той е предотвратил поредната братоубийствена вражда с неизбежните й човешки жертви и материални загуби.

Ако се върнем към българо-латинския договор от 1213 г., не можем да не отбележим, че най-вероятно той е включвал официален отказ от страната на Латинската империя към земите на севастократор Стрез. В предходните години неведнъж Хенрих Фландърски заявява, че тези земи са негови… С други думи, с договора е призната тяхната принадлежност към България – още един дипломатически успех на Борил, който се игнорира и отрича.

През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от „четирима родственици“, чиито имена не знаем. На тяхна страна са трима кумански вождове. Едва ли става дума за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Най-вероятно той е подкрепян от сръбския велик жупан Стефан Първовенчани и е своего рода превантивен удар, изпреварващ планираните действи на Стрез и Борил против Сърбия. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. Анализът на изворите, направен от Христо Димитров показва, че България губи само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил. С други думи, и тук тезата за едва ли не перманентните неуспехи и загуби на цар Борил следва да бъде, ако не отхвърлена, то поне съществено коригирана.

Действията на цар Борил през 1214 г. и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с царицата куманка и се жени за племенницата на император Хенрих (най-вероятно Елизабет, дъщеря на Пиер и Йоланта дьо Куртене), като е проектиран брак и между унгарския престолонаследник Бела (ІV) и дъщеря на Борил. Предубедеността към цар Борил води дори изтъкнати познавачи на средновековната ни история към виждането, че политическият курс на царя е неиздържан. Излиза така, че при невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, той се насочва към най-слабия противник – Сърбия. Според Стефан Първовенчани в написаното от самия него житие на баща му св. Симеон (Стефан Неман), цар Борил е имал за цел да унищожи сръбската държава! Последвалите два българо-латински военни удара против сърбите не носят реални резултати. Изходна база за походите е българският град Ниш, но в планините усилията на съюзниците се оказват безрезултатни. Обстоятелството, че цар Борил използва военните сили на Латинската империя, за да решава български задачи не само не следва да бъде оценявано отрицателно, а напротив… Какво е обещано на латинците в замяна е друг въпрос. Очевидно е обаче, че от победа над Сърбия пряк интерес има преди всичко България. Напълно възможно е обтягането на отношенията със Сърбия да се дължи на някакви проблеми, свързани със земите на покойния севастократор Стрез.

По принцип се приема, че след смъртта на Стрез земите му са заграбени от новия епирски владетел Теодор Комнин (1215 – 1230). Макар и без нарочни аргументи, това териториално разширение се отнася към началото на управлението на епирския деспот. Дали обаче е наистина така или се разсъждава и пише по инерция?

Борилов синодик

Съвременникът Георги Акрополит съобщава, че Теодор Комнин е „… спечелил немалко земя от италийците [латинците] и много от българите. Защото той си подчинил Тесалия, Охрид и Прилеп, Албанон и самия Дирахиум…“ Както виждаме, Акрополит не дава датировка, а и не отива по-далече от Прилеп, когато визира епирските завоевания. Синодалните решения на Охридската архиепископия, третиращи различни въпроси във времето, когато Македония вече не е под българска власт, са от 1219 г. В такъв случай цар Борил е запазил територията, управлявана по-рано от севастократор Стрез. Обикновено се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България – както виждаме обаче, в изворите няма информация за подобно развитие на нещата. Напротив, най-логично е да се допусне, че въпросните земи да са завзети от Теодор Комнин, и то в съюз с деспот Алексий Слав, едва по време на гражданската война между Борил и Иван Асен ІІ през 1217-1218 г. Още нещо, най-северната точка у Акрополит е Прилеп. В такъв случай Велес, Щип и Скопие остават под властта на българския цар.

Не можем да не вземем отношение и към прочутия събор против богомилите, проведен под егидата на самия цар през февруари 1211 г. Обявен официално за „православен“, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Надали е случайно отсъствието на архиепископ Василий в неговата работа. Същевременно царят проявява гъвкавост, запазвайки унията и добрите връзки с Рим и католическите си съседи. Търсенето в това голямо църковно-политическо събитие на „класово“, „феодално“ и реакционно съдържание е спекулация на марксистката историография. Вярно е, че Борил е търсел своего рода отдушник за натрупалите се вътрешни проблеми. Подобно на други владетели от недалечното минало и своето съвремие, той е сметнал за необходимо да вземе мерки за „чистотата на вярата“. Пред него е бил примерът на византийските императори Алексий І и Мануил І Комнини, както и на сръбския велик жупан Стефан Неман. Борил сам участва в разобличаването на еретическите водачи, налага им сурови наказания и ги прогонва извън пределите на царството.

Действията на цар Борил се вписват напълно в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. В годините преди и след освобождението на България от византийска власт богомилската пропаганда продължава да се шири в редица области на империята. В края на ХІІ в. тя достига византийските владения в Кримския полуостров. Видният византийски каноник Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), свидетелства, че през седемдесетте години на ХІІ в. „цели области и градове са заразени“ с богомилската ерес. Живелият в Константинопол западен богослов Хуго Етериен, съветник на император Мануил І Комнин (1143 – 1180) по въпросите на западната теология, пише за силата на „патарените“ (богомилите). Гоненията във Византия са съпътствани от мощно проникване на ереста в Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. След падането на Константинопол (1204 г.) възниква и “латинска” богомилска община. Еретическото влияние свидетелства за силата на богомилската общност в българските земи. Като верен син на църквата, цар Борил следва установения модел за борба с ересите, като се стреми към утвърждаване на своя авторитет в страната и в международен план.

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал – от североизток. Отведените още през 1207 г. първо при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен ІІ и Александър, се завръщат в страната с руски наемници. Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен „… воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя…“

В науката съществуват различни версии на израза за „седемте години“ обсада на Търново, който някои учени тълкуват като грешка – „седем месеца“. Такава грешка е малко възможна, нито пък съществуват свидетелства за дълго продължила гражданска война – може би не „седем години“ (число, което в духа на средновековната метафорика често обозначава не конкретен период, а значи просто „много“), а все пак е била продължителна. Така или иначе, междуособната борба е продължила дълго, имало е битки между двамата съперници, и едва по-късно се е стигнало до обсада на столичния град. Разбира се, постигнатото от Иван Асен надмощие свидетелства, че Борил е загубил популярност. Относително продължителната борба за престола показва обаче, че цар Борил е имал достатъчно висок авторитет и привърженици дори и в края на своето уж „безславно“ царуване. И че на този български владетел трябва да се отдава необходимото признание и уважение.

Текстът на проф. Пламен Павлов е публикуван в сп. „Литературен свят“.

Loading...

Източник: bulgarianhistory.org

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе