Руската кавалерия

в История

“Руската кавалерия е добра и дисциплинирана…. Тежката кавалерия е отлична – мъже-гиганти и прекрасни коне; изрядна униформа и добро оръжие. Леката им кавалерия не е така силна, но имат някои изключителни копиеносци и хусари…” – Генерал сър Чарлз Стюард

В епохата на Наполеоновите войни, кавалерията играе ролята на поддържаща сила по време на сражение. Тя преследва разбития враг или прикрива отстъплението на армията. Освен това, нейна задача е да предпазва пехотните формации от кавалерийските атаки на противника. Щиковете и системата на отбранителните карета, превръщат конната атака срещу организирана пехота в самоубийство, ето защо конните атаки се планирали внимателно и се извършвали само в определени случаи по определени начини.

Руската армия има стара традиция в кавалерийсото дело и не е чудно, че по време на войните от 1795-1815г., нейната кавалерия била една от най-добрите в Европа, достоен конкурент на френската и равностоен съюзник на британската.

Численост и структура

Основното съотношение между кавалерия и пехота в руската армия било 1:4 в полза на пехотата. Тази схема се запазва през целия период на войните, като успоредно с нарастването на пехотата се увеличава и броя на кавалерията. През 1805г. Русия разполагала с 3600 души гвардейска конница и 46 200 редовна конница*, а през 1812г. 5 600 гвардейска кавалерия и 70 200 редовна кавалерия. За същите тези години, редовната пехота наброява съответно 200 000 за 1805г. и 350 000 за 1812г.

Основната структурна единица в руската армия, бил ескадронът. Това конно подразделение се състояло от два полу-ескадрона, всеки съставен от по два взвода. Първоначално, ескадроните се появяват в началото на XVIв. Като по-малки, но по-маневрени и мобилни подразделения. Тяхната численост намалява периодично, за да се увеличи бързината им на придвижване по бойното поле. Трудно е да определим точният брой на войниците в един ескадрон, тъй като, подобно на пехотните полкове, имало разлика между теоретичния брой и реалните цифри. Приема се, че средната численост на един ескадрон към 1812г. е около 125 конника*

Следващото по големина подразделение, били конните полкове. В зависимост от типа конница, която влизала в състава на пола, той имал различен състав. Тежката кавалерия (кирасири) и драгуните включвали в своите полкове по 4 или 5 ескадрона и понякога един поуе-скадрон в резерв.Хусарите и уланите (лека кавалерия) били групирани в полкове от по 8 или 10 ескадрона, които, за да се командват по-лесно, се делели на два батальона, всеки съставен от по 4 или 5 ескадрона. Така общата численост на един кирасирски или драгунски полк била между 500 и 578 души, а за полковете а леката кавалерия – между 1000 и 1250 конници. Със заповеди от 1810 и 1812г. от резервните ескадрони (запасни ескадрони), се сформирали нови кавалерийски полкове ( сводни полкове), които формирали бригади и след кампаниите от 1812г. взели дейно участие в битките в Полша и Германия.

Маниер на боя и въоръжение:

След пораженията от 1805г. в руската кавалерия започнала поредица от промени, свързани с името на А.И.Хатов и неговата книга „Обшчий опат тактики”, в която той разяснява своята стратегия за водене на кавалерийски сражения. Според Хатов, кавалерията трябва да се сражава с хладни оръжия, от близо, вместо по дотогавашната практика – да използва пушки и пистолети. Кавалерията трябвало да работи в тясна връзка с пехотата, да прикрива и подпомага, но не и да действа самостоятелно. Допълнително, било издадено „ Допълнително постановление по строева кавалерийска служба”, което се състояло от две части – Основно учение и Ескадронно Учение. Там се разяснявала структурата на кавалерийските полкове и ескадрони, както и начина по който да се изпълняват маневрите и с каква скорост трябва да се провеждат конните атаки. Като цяло общото състояние на всеки отделен полк и неговите ескадрони, зависело до голяма степен от полковия командир и неговото желание да наложи ред и дисциплина сред войниците си.

Точно била фиксирана схемата, според която конниците се строявали за бой. Когато ескадроните се подреждали в линия, разстоянието между тях било с дължината на един конен взвод, а разстоянието между опашките на конете от първа линия и носовете на конете от втора линия било една крачка. При същата тази линейна формация, разстоянието между отделните полкове било в размер на половин ескадрон (два конни взвода). Важно е да отбележим, че когато конницата се разполагала на бойното пое, нейните офицери заставали пред нея, като командирът на полка заставал на около петдесет крачки пред бойната линия.

Важен елемент от живота на един кавалерийски ескадрон били строевата подготовка и маневрите. Полковете били разпределяни в различни части на руската провинция и всеки ескадрон бил разквартируван в няколко съседни селца. Кавалеристите се обучавали в стрелба, езда, дуелиране с кавалерийска сабя, разузнаване, маневриране и престрояване. Големият минус бил, че отделните ескадрони рядко се обучавали заедно и големите кавалерийски строеви упражнения били рядкост. Освен това, се отдавало прекалено голямо внимание на парадите. Въпреки това, руските конници били добре тренирани и можели да се сражават във всякакви условия, както на гърба на коня, така и пеш.

Въоръжението на руската кавалерия включвало различни видове огнестрелни оръжия, произведени в Русия или закупени от Германия или Великобритания. В периода 1805г. – 1812г., огнестрелните оръжия постепенно били извадени от употреба в кавалерията, като през 1812г. само по 16 флангови конници в хусарските и кирасирските полкове останали въоръжени с огнестрелно оръжие (пушки или карабини).. През 1812г. хусарите предали своите карабини на резервните ескадрони, в замяна на кавалерийски копия.

Основното хладно оръжие на кавалерията била сабята, която се деляла на три типа – лека, стандартна и тежка, като леката била използвана основно от хусарите и уланите, а тежката – от кирасирите. През 1812г., по подобие на уланите, хусарските полкове заменили карабината с копие и през пролетта на същата година преминали през интензивно обучение в боя с кавалерийско копие.

В цялостното си ниво на подготовка, руската кавалерия не отстъпвала на западните, а богатата и стара традиция във воденето на конен бой давала на руснаците предимството да имат добре подготвени и опитни кадри, които служели като модел за подражание на новобранците. Като цяло, след 1805г. нивото на руската кавалерия се увеличава постоянно и през 1815г. нейната първа позиция се оспорвала само от английската конница.

Видове конни подразделения

Руската кавалерия разполагала с пет основни типа кавалерия, характерни и за останалите европейски армии. Всеки тип се характеризирал с различия както в униформата, така и в начина по който водели сражение, както и по ролята, която им била отредена на бойното поле.

Кирасири

Кирасирите били най-тежката конница в Европа през целия XIXв. Те били въоръжени с плътна кована броня,пазеща торса – кираса, която можела да издържи на по-слаби залпове от пушки или пистолети. Това правело кирасирите идеални за нанасяне на по концентриран и силен удар върху противниковата пехота.

Основното оръжие на руските кирасири до 1809г. бил правият меч ( по-широк, но и по-къс от френските кирасирски саби), който бил заменен от по-дългата и по-лека сабя, модел 1809-та. Освен това, всеки кирасир носел със себе си два пистолета. До 1812г. носели и пишка или карабина, която след това им била отнета в полза на пехотата. От 1812г. била въведена и по дебела и надеждна броня.

Драгуни

Драгуните били може би най-универсалната кавалерия в Европа. Те се сражавали и на кон и пеш, в зависимост от ситуацията. Приложението им било разнообразно – конвои, окупационни корпуси, преследване на партизани, щурмуване на населени места. Основната им слабост била, че били обучавани и като пехотинци и това ги правело по-неопитни от чисто кавалерийските формирования, но за сметка на това, можели да се сражават спешени доста по-добре останалите конници.

Основното оръжие на руските драгуни била правата сабя и двата пистолета. Освен това всеки от тях имал мускет или карабина с поставен щик. Мускетите им били отнети в полза на опълчението през 1812г., а наред с това, броят на драгунските полкове рязко намалял за сметка на увеличение на хусарите, йегерите и кирасирите.

Конни Йегери

Конните йегери били създадени като лека кавалерия през 1812г. на мястото на 8 драгунски полка. Тяхното въоръжение копирало драгунското, с тази разлика, че сабята, която ползвали била извита, а не права. Създаването им отговаря на тенденцията към „олекотяване” на видовете кавалерия и пехота в руската армия след 1812г. Основната употреба на йегерите била в ролята на разузнавачи

Хусари

Хусарите били най-популярната и привлекателна част от руската кавалерия. Споменавани са в различни поеми, романи и стихотворения, а след появата на киното, започва изграждането на техния визуален ореол. Хусарските полкове били запазени най-вече за благородници и семейства с дълга военна традиция. Хусари ставали мъже опитни в дуелите, стрелбата с пистолет и ездата. Били популярни със своите гуляи и похожденията си сред жените.

Руските хусари били средно високи мъже, които яздели сравнително дребни, но пъргави коне, които се издържали много по-лесно от по-големите френски коне. Били въоръжени със извита сабя, два пистолета и карабина, която през 1812г. била заменена от кавалерийско копие.

Улани

Уланите били особен вид лека кавалерия, чийто полкове се сформирали на етнически принцип (полски, литовски, татарски). Постепенно от 1805 до 1812г. броят им се увеличил от 4 на 12 полка, като немалка заслуга за това имал великият княз Константин Павлович, който гледал на уланите като на свои любимци и лично командвал един от техните полкове. Някои руски генерали изпитвали известни съмнения в тяхната отдаденост към руската кауза, но уланите доказали на практика своите качества.

Въоръжението им включвало извита сабя, два пистолета и копие. На базата на техните умения с копие, била променена и тактиката на хусарите след 1812г. По няколко души във всеки полк, наричани карабинери, използвали огнестрелно оръжие. Те служели за прикриване на фланговете.

Казаците

Казаците били най-особената и специфична прослойка в руското общество. Представлявали по-скоро военно братство, отколкото отделен народ, което населявало различни степни части на Руската империя от Днепър до Амур. В зависимост от областта която населявали, получавали различни имена (Донски, Запорожки, Уралски и т.н.)

По своята същност, казаците били лека кавалерия. Всеки един от тях бил „роден войн” – войната и ездата били техен начин на живот и основно тяхно занимание. Преди Наполеоновите войни, казаците били използвани за завладяване на Сибир и Далечният Изток, а след 1805г. били все по масово включвани в армията, като ще през 1805г. царят изискал под знамената да се свикат 100 000 казаци заедно с 5 000 офицери. За разлика от останалите видове кавалерия, казашките полкове не се делели на ескадрони, а на сотни от по 100 души. Пет казашки сотни образували един казашки полк. Подобно на останалата лека кавалерия, казаците били въоръжени с копие, два пистолета и извита сабя. Не носели броня.

Конете

Традицията за отглеждане на специални породи коне за военното дело в Русия, била много стара. По времето на Петър I били създадени няколко държавни ферми за развъждане на коне. Истински бум на коневъдството бил период 1770-1790г., когато граф Орлов внесъл най-различни породи коне – арабски, башкирски, английски и дори датски, През 60те години започнали експериментите с различни породи, а след 1770г. започнало и отглеждането на новите качествени кръстоски между арабски и азиатски коне, както и кръстоската между донски и арабски кон.

Именно последната кръстоска, която се получила още преди Петър I, когато казаците вземали от турците арабки коне като плячка, се доказала като най-качествена. Тези коне били по-дребни от европейските, но били много по-издръжливи, яки и физически и психически стабилни. Можели да издържат на тежки зимни условия и се нуждаели от съвсем малко храна.

Друга ключова за руската армия порода били т.нар. башкирски коне, които се използвали най-вече като впрегателни, заради силата и издръжливостта им. Освен това, те се оказали особено полезни по време на зимните походи през 1812-1814г., заради издръжливостта им към минусови температури.

Въпреки издръжливоста и енергичността на руските породи, те не били толкова стабилни, силни и способни да издържат на кавалерийски сблъск, както западноевропейските коне. Ето защо, по заповед на цар Александър I били закупени коне от Германия, Англия и Полша.

Униформи

Униформите на руската кавалерия се състоят от няколко основни елемента, фиксирани с последователни наредби в периода 1807 – 1815г. Немалка роля в създаването на униформите играе великия княз Константин, който служел като Инспектор на кавалерията в руската армия.

Основните елементи на кавалерийската униформа били шинелът, мундир (колет), бричове и кавалерийски ботуши. Шинелът бил изработен по подобие на този на пехотинците, но с някои изменения, които позволявали на войниците да го носят докато са на гърба на коня. Шинелите били основната връхна дреха на кавалерията. Цветовете им зависели от полковете в които служели, като най-често били тъмно зелени или бели.. В комбинация с мундирите вървял и коженият колан, който се закопчавал през торса и на който била окачена сабята. Бричовете били най-често бели или в тъмнозелен цвят, ни някои полкове носели тъмно сини или червени бричове. Ботушите били черни. Принадлежността към определен полк се показвала чрез цветовете на яките, отделни шевици върху бричовете или ръкавите на мундирите, а по някога и с цялостната цветова гама на кавалерийската униформа. В зависимост от типа войски, варирал и шлемът на конницата. Кирасирите и драгуните носели шлем с метален предпазител на челото, а хусарите косели шапка, наречена „шако”, която имала помпон или перо, прикачено към нея, което било оцветено в цветовете на съответната бойна част.

Източник: belizarius.wordpress.com

Loading...

Вижте още от bultimes

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !

календар
календар



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе