„Закъснелите откровения“ на Стамболов за Старозагорското въстание

в История

Председателят на старозагорския революционен комитет Кольо Ганчев съобщава на главните учители за пристигането на Стефан Стамболов в града през август 1875 г. и ги запознава с мисията му – повдигане на въстание по решение, взето от Българския революционен комитет. Атанас Илиев пише в спомените си, че тази новина предизвиква „тревожно състояние на духовете” сред учителското съсловие и обяснява липсата на ентусиазъм у местната интелигенция към това така бързо планираното въстание с несгодното време и липсата на оръжие.

Младият и амбициозен Стамболов, след кратък престой в Стара Загора, докладва до центъра в Букурещ, че:“Всичка Тракия е във военно положение. Всеки си купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не останало”. „Преувеличените хвалби на мнозина” българи, които представят на Стамболов положението в „розови краски” и го заблуждават „че всичко е готово”, вероятно мотивират непреклонността на апостола, дошъл от странство и непознаващ обстановката в Старозагорско.

В подготовката се включват съратниците на Левски Кольо Ганчев, братя Жекови и Христо Шиваров. В града пристигат Георги Икономов, Захари Стоянов, Никола Станчев и др., които се присъединяват към организацията на бунта.

На 2 септември 1875 г. се провежда общо събрание на Старозагорския комитет. Изготвя се план, който предвижда въстаническите сили да бъдат организирани в няколко чети. Къщата на братя Жекови в махалата „Акарджа” е превърната в щаб на въстаниците и кипи трескава подготовка. На 7 септември 1875 г. в нея се срещат главните учители и Стефан Стамболов. Атанас Илиев, Петър Иванов, Мирчо Атанасов и Георги Бенев изказват несъгласие с прибързаното обявяване на въстание.

Атанас Илиев признава в своите спомени, че той, макар и да е готов да се жертва за отечеството си, не се наема да бъде предводител на въстанието, „защото не съм се готвил затова; аз в живота си не съм дори един револвер гръмвал.” Изложените от даскалите аргументи за отлагане на въстанието: липсата на оръжие в града и по селата и несполучливо избраното време, не успяват да променят решението на Стамболов, който има смелостта да говори „яко власт имеющий” и заявява: „Който обича да ме последва, който не – той знае. И с пет души да остана, пак ще направя въстание.” Амбициозният бъдещ „диктатор на България”, остава „непреклонен в намерението си” да вдига въстание. При разговора за ръководството на въстанието става ясно, че то трябва да се повери на селските и градски учители и „Стамболов си свършваше с това мисията и може би щеше да си замине.”

Андрей Момчев е изпратен в Търново в същия ден, за да съгласува действията на старозагорци с тези на останалите революционни окръзи. В писмото, което той донася от там се казва, че въстанието трябва да избухне на 16 септември. Същото е цитирано от Захари Стоянов, но съществуването му е по-скоро плод на авторовото въображение.

На 16 септември 1875 г., привечер, Старозагорската чета се събира в къщата на Михаил и Георги Жекови. Спомените на З. Стоянов описват образно настъпилото въодушевление: „Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърлени небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече “твое” и “мое”, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше без да му каже някой “нямаш право”…” За войвода е избран Георги Икономов, а за знаменосец Койчо Георгиев.

Въстаниците тръгват към Чадър могила, пеейки: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”. Четата не получава нужното подкрепление нито в града, нито по селата.На 17 септември двайсетината бунтовници потеглят към Средна гора. Ръководителите разбират, че продължаването към Търново е безсмислено. В местността “Татарска пътека” четата се разделя. Част от въстаниците успяват да се укрият, но други попадат в ръцете на турците.

Илиев не скрива личното си убеждение, че „това е една прибързана и необмислена работа”, че „въстанието повдигнато по такъв начин, бе една опасна авантюра, от която нищо свястно не може да излезе.” Същото мнение, според автора, споделят още свещеника Иван Нейчев, Господин Михайловски и самият председател на старозагорския революционен комитет Кольо Ганчев.

Захарий Стоянов обаче заклеймява представителите на „ученото съсловие в града, т. е. тие, които не желаят да си развалят гечинмека и които обичат свободата, но да им я извоюва други, а тие да викат само урра.” Това твърдение се повтаря в историческите изследвания без да се подлага на съмнение и води до едностранчиво и опростено представяне на ситуацията. Авторът на „Записките”, с присъщия си плам, хвърля обвинението, че „в Стара Загора не беше само чорбаджийското тяло, което припятствуваше за диганието на бунт.” Само няколко души от града тръгват след Стамболов, а другите, които уж готови да излязат, заминават на Узунджовския панаир или си отварят дюкяните и си вършат работата. От селата идват неголям брой въстаници, които чакат да видят пламналия пожар, но като не забелязват нищо подобно, се връщат по селата си. Тъмниците се пълнят с граждани, наричани „комити”, макар и не помирисвали барут. Младите въстаници, стъкмени „като да отиват на сватба”, с калеври на краката, по тънка риза и с елече на гърба, въоръжени с малко евзалия пищовче и габровски нож, трудно ще пожънат успех в начинанието. И измамливата готовност на най-изпитаните борци като войводата дядо Никола, който обещава да доведе 700 души от Елхово в Стара Загора, а когато след неуспеха няколко въстаници от Старозагорската чета отиват в дома му, ги посреща с думите: „Бре, къщата ми изгорихте.”

И е прав Д. Страшимиров, според който „Заарското възстание”, замислено като общобългарско, но не успява „не само поради липсата на добра организация и подготовка, но още отсъствието на сговор с другите окръзи, и най-после, прибързаността на Стамболов.”

Но, 17 години след събитията министър-председателят Стефан Стамболов споделя своите откровени размишления за „старозагорския опит за въстание от 1875 г.” на Иван Салабашев, тогава министър на финансите, родом от Стара Загора. И бившият апостол „се чудел на ума си, как е могъл да се реши на такава авантюра”. И разумял, че главните учители с право изразяват несъгласието си, а чорбаджиите спасяват много българи в Стара Загора „от клане”.

А Салабашев, говорейки за З. Стоянов, отбелязва настъпилата у него промяна. Ентусиазмът от борбата за свобода избледнява, а ордените и наградите стават съблазнителна примамка по пътя към властта.

И продължават да звънят саркастичните акорди на един въпрос, зададен от Стефан Стамболов към Атанас Илиев във Варна през 1892 г.:„ Как е Илиев? Нели е по-добре да се редактира Сборник отколкото да се прави бунт в Стара Загора?”

Източник: dolap.bg

Loading...

Вижте още от bultimes

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе