Васил Априлов – българинът, даряващ знание

в История

Васил Априлов е възрожденецът, който освен като основател и главен дарител на първото българско светско взаимно училище, остава в историята и като един от първите деятели, които далновидно оценяват фолклорното ни наследство и тръгват по следите на българското народно творчество.

За “роден” град на Априловската гимназия е избран Габрово. Този избор съвсем не е случаен, тъй като това е родното място на нейния основател, родил се на 21 юли 1789 година. Габровската предприемчивост е всеизвестна. Освен духовното пионерство, икономическата съобразителност на неговите жители превръща градчето в търговски център. С търговия се занимават и двамата братя на Васил, които прекарвали много време в Москва и имали възможност да пътуват много. Едва на 11 години баща им Евстатий умира, оставяйки Васил сирак. Веднага след това трагично събитие той напуска българските земи, изведен от по-големия си брат при едно от техните пътувания към Москва.

Трагедията обаче не оставя детето на улицата. Нещо повече – неговите братя поемат изцяло грижата както за прехраната, така и за образованието на Васил. Ранното осиротяване оставя обаче друга негативна последица в живота на най-малкия Априлов, който почти забравя родния си език за сметка на гръцкия, отричайки българския си произход. Последвалата трансформацията от убеден гръцки патриот в деец на българското Възраждане никога няма да може да бъде докрай изяснена.

През 1808 година той се установява в Одеса. Пристанищният и търговски център привлича хора от много националности, а българинът се превръща в радетел за каузите на гръцката общност в града. Габровската предприемчивост отново се проявява в пълна степен. Априлов засажда 300 ябълкови дръвчета, а няколко години по-късно овошките започват да дават плод, който Априлов използва за суровина при производството на калвадос и захар. Търговската кариера на габровеца се развива повече от успешно, но съдбата му е подготвила по-велики дела. Така, ненадейно, през 1830 година по здравословни причини Априлов решава да се откаже от търговска дейност. Измъчван от туберкулоза, той е принуден да се пресели в Цариград, където се надява състоянието му да се подобри.

Преломен момент във възгледите на просветителя се оказва срещата му с Юрий Венелин и по-точно – запознаването с неговото съчинение „Древните и сегашните българи“, което до голяма степен преобръща представите на Априлов произхода му. По това време той е на 42 години – възраст, наглед твърде късна за радикални житейски промени. Познанството с украинския българист поражда и фолклорния и етнографски интерес у българина, материализиран в сборник „Български песни“. Сборникът остава неиздаден, но ръкописът е един от първите извори за българските народни песни въпреки съществените си недостатъци. Вече освободен от елинизма си, Априлов продължава своя активен културен патриотизъм, който се изразява разгръщането на изобилие от нови идеи. Поредното напредничаво хрумване е да се създаде новобългарско училище. През 1832 година Априлов и неговият най-близък съмишленик в тази благородна инициатива Никола Палаузов откриват в Одеса книга за дарения.

“Школата е обща – и открай света да дойдат, нека се учат“. С това послание на Васил Априлов първото българско съвременно училище отваря широко своите врати за всички жадни за знания младежи. На 2-ри януари 1835 година Априловска гимназия, наричана тогава просто “габровското училище”, е открита тържествено от Неофит Рилски. Палаузов и Априлов осигуряват и средствата, нужни за функционирането на училището, обещавайки да внасят по 2000 гроша годишно до края на животите си. Все пак техните усилия не биха били достатъчни без помощта на още много други будни габровци и българи, сред които не трябва да пропускаме братя Мустакови. Те превеждат много руски книги за целите на училището. А ако съдим по името на първия учител в него – Неофит Рилски, то качеството на образованието, което школото предлага, е от най-високо ниво. Амбициите на просветителя далеч не се ограничават само с габровското училище. През следващите години той насърчава създаването на цяла мрежа модерни български училища, захранвайки ентусиастите с всякакви консумативи и пособия, нужни за учебния процес. Друга основна кауза за Априлов е подготовката на квалифицирани учители, които да достигнат до максимален брой ученици.

1889 е годината, от която гимназията носи името, с което е позната и до днес – Априловската. Освен на основаното от него школо, Априлов е патрон на още на 30 училища из България. Ако сега ни е трудно да си представим, че в училищата може да се преподава на друг език, а не на български, то преди близо два века този въпрос е бил доста спорен. Алтернативите: църковно-славянски и гръцки също са имали своите поддръжници. Единственото правилно от днешна гледна точка решение на въпроса е новобългарският, за който се застъпва и Васил Априлов, а неговото авторитетно мнение сериозно наклонява везните в полза на днешния ни език. Това се превръща в още една спечелена кауза от габровския възрожденец.

През 40-те години просветната дейност на Васил Априлов продължава да се разраства. Той и Палаузов даряват на училището множество книги, с които през 1840 година се открива и първата българска библиотека. Книжовната дейност е продължена и със словотворчество. Просветителят е автор на „Денница на новобългарското образование“ (1841 година) – второто и най-значимо негово произведение. Тя представя образа на българския търговец като призван да запази българската народност, която в този момент е в опасност. Цялата тази активност на Априлов се случва на фона на неговата болест. Макар той да продължава да гради и съзидава въпреки нея, то тя не спира да го измъчва. В Галац, през есента на 1847 година, на път между Габрово и Одеса, “жълтата гостенка”, по това време нелечима и отнела не един и два човешки живота в разцвета им, прибира при себе си и Васил Априлов. Така България губи просветителя, извел българския народ от мрака на незнанието.

Дори и смъртта не може да затули в забрава добрините, които благодетелят извършва. Той продължава да се грижи за сънародниците си и след смъртта си, завещавайки цялото си състояние на габровската община за построяване на нова сграда на училището. Новото по-голямо и по-удобно здание допринася за прерастването на Габровското училище в Първата пълна гимназия в поробените български земи през 1872 година, а думите му “ „Тези, които не правят благодеяния, не трябва да бъдат извеждани на сцената, тяхната участ е забравата“ остават в наследство и до днес.

Loading...

Източник: bulgarianhistory.org

Сайтът не носи отговорност за коментарите, които се публикуват от нашите читатели !



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от История

Отидете горе